Джавед избяга от смъртта в Афганистан, за да попадне в кошмара България
10 Март 2009
Джавед Нури е бежанец от Афганистан.
Муджахидините са издали смъртна присъда на цялото му семейство, защото баща му е бил полковник и политик по време на комунистическата власт в Афганистан. Убили са чичо му и дядо му. Отвлекли са един от братята му. Откакто се помни, Джавед бяга от смъртта. Пристига в България през ноември 2003 година. Вече пет години властите го разиграват, без да му дават статут на бежанец и без да го екстрадират. Повече от половината време на Джавед в България преминава в домовете за настаняване на бежанци в кварталите „Дружба“ и „Бусманци“, които, по неговите думи, са подобни на концентрационни лагери.
„По време на комунистическата власт в Афганистан, баща ми беше полковник и политик. Когато муджахидините смениха властта, той изпадна в немилост. Искаха да го убият като неверник. В Афганистан манталитетът е такъв, че се преследва целият род на набелязания човек. Ако аз имам проблем, значи и братовчед ми има проблем. Афганистанците не спират, докато не отмъстят докрай. Заради баща ми, муджахидините убиха чичо ми и дядо ми. Започнаха да изтребват семействата на министрите от бившето правителство и всички хора, заемали високи длъжности по времето на президента Наджибула. Когато се смени властта, аз бях много малък и не помня повечето неща. Ясно ми се е запечатало в съзнанието - само как излизаме с баща ми една сутрин от къщи, а наоколо се чуват страховитите звуци на войната - стрелби, крясъци, бомбени взривове. Баща ми, както си беше с военната униформа, свали шапката си, сложи я под мишница и каза: „Свършено е. Хората от джунглите превзеха властта. Афганистан вече никога няма да се оправи“.
Същата вечер с цялото ми семейство избягахме от дома си. Обикаляхме и се укривахме в различни градове на Афганистан. Но както ЦРУ има информация за всичко по света, така и ислямистките партии имат информация за хората, които издирват. Намериха баща ми и се опитаха да го убият. Простреляха го в главата и помислиха, че е мъртъв, но той оцеля. Веднага щом се съвзе, избягахме от Афганистан в Пакистан. Там повече от 2 милиона души живеят нелегално, но въпреки това трябваше да се укриваме, за да не ни намерят и убият. Баща ми кандидатства във Върховния комисариат на Пакистан да ни изпратят като бежанци в трета държава, но му отказаха с мотива, че нямат програма за бежанци. Непрекъснато се местехме да живеем на различни места и си сменяхме имената. Нямах възможност да ходя на училище. Когато станах на 9 години, започнах работа в една фирма за килими, но през повечето време стояхме всички вкъщи като затворници. Страхувахме се.
На 10-годишна възраст вече бях такъв специалист по килимите, че обучавах около 700 момчета и момичета на килимарство. Един ден, докато се разхождах по пазара, някакъв непознат се приближи към мен и започна да ме разпитва къде е баща ми. Двама други мъже слезнаха от голям автомобил “Тойота” и тримата се опитаха насила да ме качат в колата. Аз много силно се развиках за помощ, опитвах се да се отскубна и да избягам. Знаех, че докато сме на пазара, сред многото хора няма да ме застрелят и се съпротивлявах, и крещях, колкото мога. Въпреки това много ме биха и се опитваха да ме вкарат в колата. Аз се бях хванал за един парапет и крещях. Един от тях извади нож и ми отряза пръстите, с които се държах. Три пръста ми паднаха (показва ръката си), но това привлече вниманието на хората и успях да избягам. Прибрах се, разказах на баща ми какво се е случило и взехме решение да напусна Паскистан. Вече ме бяха разкрили и ме познаваха, а това подлагаше на риск цялото семейство.
От Пакистан тръгнах с група от 7 човека, но впоследствие трима се отказаха и се върнаха обратно. Някои бягаха само защото режимът не им харесваше. Други, като нас, ги следяха да ги убият. Много ми беше трудно в началото – искаше ми се да умра, вместо да бягам и да ме преследват. Имаше моменти, в които по 7-8 дена оставахме без хляб. Движехме се главно по планините – Пакистанската, Иранската планина. Преминахме нелегално границата и пристигнахме в Иран. Бях много уплашен да не ме хванат, защото щяха да ме хвърлят в затвора. Движех се без документи, а в Иран няма център за бежанци. Дори и да имаше, не можех да им разкажа историята за баща ми, защото те също са срещу комунистите и можеха да ме убият.
Когато пристигнах в Турция, бях 15 годишен. Още се чудя как оцеляхме – вървяхме през планини и пустини, минавахме през места с бомби и мини… В Турция също няма център за бежанци и пребивавах там нелегално. Реших да избягам в Гърция. Опитах се да премина границата, но ме нападнаха кучета, изпонахапаха ме, а граничните власти ме върнаха в Турция. Турците оттам ме хванаха и ме прибраха обратно в Иран. В Иран вече не ме хванаха полицаи и аз пак тръгнах обратно, този път – към България. Всичко това ми отне време. В едно иранско село ме прибраха някакви хора да спя при тях, но после ме заключиха и се оказа, че са ме взели за заложник и се готвят да искат от близките ми откуп. Успях да избягам една вечер от тях и през планините пак стигнах до границата. Хората от граничното село ми помогнаха да се прехвърля в Турция. Вече от другата страна, изкарах 25 дни и в едно турско село, сред хора, които се занимаваха със земеделие. По това време моите връстници са ходели на училище, чели са книги, за да получат образование, а аз всичко видях с очите си и изпитах на гърба си. Това беше моето образование.
Пристигнах в Истанбул, където останах доста време. Там намерих човек, който обеща да ми помогне да пристигна в България. Знаех, че ако ме хванат на границата, пак ще ме бият, ще ми пускат кучета, може и да ме застрелят, но нямах друг избор, а и вече ми беше омръзнало. Тръгнахме с влака от Истанбул за България. Когато минахме границата, тези, които ме придружаваха, ме хвърлиха от влака по време на движение. Бях им дал 2 500 долара за „услугата“. Изпаднах в безсъзнание. Два дена по-късно, като дойдох в съзнание, се намирах в едно Свиленградско село със счупена глава, в дома на хора, близки до каналджиите от Турция. За щастие оживях, но знам за други две момчета, които са починали, след като са били хвърлени от влака. Те също са били от Афганистан.
Във влака за България имах 180 долара в джоба. Докато съм бил в безсъзнание са ми ги взели. Дадоха ми една бележка с адреса на Държавната агенция за бежанците. Заведоха ме до автогарата. Помня, че платиха 7 лева за билет за автобуса. Дадоха ми и 4 лева - когато пристигна в София, да се кача на такси, за да ме закара до агенцията. Отидох в агенцията, написах молба, но те ми искаха снимки. Аз не знам езика, не познавам никого, нямам пари, но те държат на това да им дам снимки. По едно време някакъв човек от Тунис се смили, заведе ме, снима ме и пуснах молба.
От Агенцията за бежанците ме настаниха в стая с още трима. Тогава аз не знаех каква е процедурата. Не разбирах дори какво означават думите адвокат, съдия, преводач, права. Дори на афганистански не ги знаех. Никога през живота си не съм ходил на училище, не съм виждал и чувал за такива хора. От дете аз само бягам. Разпитваха ме разни полицаи и хора от агенцията. Накрая казаха, че съм ги излъгал и не съм на толкова години, за колкото се представям. Бил съм на 18, а съм им казал, че съм на 17. Направиха ми експертиза и ме изкараха на 18 години.
Според Женевската конвенция, ако идваш от държава, в която животът ти е заплашен – като Афганистан, Ирак, Сомалия, Палестина - не е важно да представяш доказателства за каквото и да било. Достатъчно е само да разкажеш историята си. Въпреки това, те ми отказаха статут на бежанец. Пуснах една молба до председателя на Държавната агенция за бежанците – тогава Бойко Антонов. Казах му, че губя време и че много искам да уча. Той ми отговори, че имам хуманитарен статут и имам право да уча. Пазя фотокопие от този документ. Оригиналът ми го взеха и ми заявиха, че нямам никакъв статут – нито отказ, нито статут на бежанец. След време юристът на Агенцията за бежанците – Стойков, ми поиска подкуп от 500 евро, за да получа хуманитарен статут.
Обадих се за помощ на приятел на баща ми, който някога беше известен журналист в Афганистан, а сега е в Англия. Той ми изпрати 500 евро. Отидох да ги платя, но тогава Стойков каза, че вече иска 800 евро. Когато приготвих 800 евро, вече ми искаше 1500. Имаше една жена в Агенцията за бежанците - като майка я уважавам, защото много ми е помагала. Разказах й какво става с мен и с другите – че хората получават статут само срещу подкуп и тогава тя ми каза: „Няма да даваш никакви пари. Ти имаш основание и право да вземеш този статут, без да плащаш на никого“. И аз вече се отказах да ги подкупвам.
Обаче пак не ми дадоха статут. Започнаха да ме викат от различни служби да ходя при тях и да давам интервюта. Полицаите поискаха да им стана сътрудник. Като им отказах, започнаха да се държат много зле с мен. Намразиха ме и защото започнах да върша работата на Държавната агенция за бежанците и на Хелзинския комитет. Понеже си спомням колко ми беше трудно в началото като не разбирах езика и не знаех нищо за процедурите, започнах да помагам и да превеждам на новодошлите. Водех ги, показвах им какво да направят, за да обжалват, ако им откажат статут на бежанци и т.н.
Няколко седмици по-късно излезе заповед, че съм заплаха за националната сигурност и от 5 месеца ме издирват. А аз живеех през цялото време в Държавната агенция за бежанците. Всяка вечер бях там. Пазя бележката, с която месец по-рано от МВР ме бяха поканили да се явя при тях - може да й се направи експертиза и думите ми да се докажат. Когато ми издадоха заповедта, че се водя издирван, дойдоха и ме арестуваха като най-опасен престъпник – с три патрулки, с белзници, и ме откараха в районното.
Дори в държави, които не претендират да са демократични като България, човек трябва да има адвокат и преводач, когато му издават такава заповед. Нищо подобно! Дойдоха двама човека и казаха: „Трябва да подпишеш“. Уплашиха ме много, но аз исках всичко да е законно и не подписах.
Хвърлиха ме в дома за настаняване на чужденци в „Дружба“, в една тъмна стая - 2 на 2 кв.м., с още трима човека, пълна с мишки и хлебарки, в която миришеше ужасно. Там трябваше да прекарвам по 24 часа. Беше по-лошо от затвор. Имах право да се къпя само веднъж седмично за 5 минути. Докато ходиш до тоалетната, другите те гледат. Одеялата не бяха сменявани повече от 10 години. Сигурно преди мен са ги ползвали хиляди хора. Някога това е било място за скитници и пияници, а сега се използва за бежанците. Един ден там минава като 10 години.
Нямаш телефон, не ти дават да излизаш. От 9 вечерта до 7 сутринта нямаш право да ходиш дори до тоалетната. Всеки трябваше всеки да си има бутилка, в която да си облекчава физиологичните нужди през нощта. Това нормално ли е в една демократична държава в 21-и век? Да те държат по 24 часа затворен в една тъмна стая без никакво обвинение? Хранеха ни с остатъците от храната на затвора.
Имаше хора, които повече от 2 години живееха при тези условия. Един друг бежанец, когото скоро депортираха обратно в Афганистан, 4 години беше изкарал там, без да е направил никакво престъпление – само защото е потърсил закрила. Агенцията му отказва, емиграцията не му дава документ и го държат там 4 години. В България няма максимален срок за задържане на бежанци, след който са длъжни или да легализират статута ти, или да те депортират обратно. Няма закон.
Три месеца изкарах там, през които не ми дадоха право дори на един час разходка. Боляха ме краката, разболях се от всичко. По принцип имам силна психика и съм здрав физически, но там много се съсипах. Нямахме самобръсначки, четки, пасти за зъби… Благодарение на българите и особено на Иван Кулеков (за когото цял живот няма да ми стигне да му се отблагодаря – толкова много ми е помогнал), аз имах всичко. Давах и на другите, които се нуждаят. Пак с помощта на българи се свързах с Хелзинския комитет, дойде адвокат, написах жалба, приложих доказателства. Но този адвокат закъснял да пусне жалбата в съда с цял един месец и съдът я отхвърли.
От Хелзинския комитет не ми дадоха никакви обяснения. Те, които трябваше да се занимават с бежанците, две години се подиграваха с мен. И също взимаха подкупи – познавам много хора, които им платиха, за да си уредят статута. Бих могъл да съдя всички тези институции – Хелзинския комитет, които само взимат пари, без нищо да вършат, държавната агенция за бежанците, полицията. Но аз съм дошъл тук доброволно, не да правя проблеми, а да потърся помощ. Ако държавата не иска да има Агенция за бежанците, по-добре да я закрие и никой няма да идва.
Ние си мислим, че тук е цивилизована държава. Хората бягат, защото животът им е заплашен в родината им. Никой не е дошъл тук от добро. Ако един американец пристигне в България, той не може да е настанен в такъв дом повече от 24 часа. Но ако някой афганистанец, иракчанин, палестинец или човек от друга държава с войни и конфликти дойде тук, може да го държат и 10 години. Те са хора, а ние не сме, така ли? Законът трябва да е за всички.
След това ме преместиха в “Бусманци”. Там също има дом за настаняване на бежанци, с по-добри условия, отколкото в „Дружба“, но аз вече се чувствах много зле. Липсваха ми близките и семейството ми. Бях загубил всичките си контакти с тях, когато ме арестуваха и ме настаниха в „Дружба“. Вече 4 години оттогава, още не мога да ги намеря и да разбера живи ли са или мъртви. В “Бусманци” гледах как други бежанци с подобни на моите случаи, дават подкупи и излизат, и получават статут на бежанци, а аз стоях там като затворник, без никаква представа кога ще ме пуснат, защо съм задържан и какво съм извършил.
Биеха ни, затваряха ни в изолатора, целият бях в рани и синини, но нямаше на кого да се оплача, нито къде да си търся правата. Реших, че е по-добре да умра, отколкото да живея в такъв свят. Исках да се самоубия. Завих се с един чаршаф и се самозапалих. Много други хора там също искаха да умрат. Зашиваха си устите, за да не се хранят, режеха си вените, имаше много стачки и протести. Като разказвам тези неща, не искам да създавам политически проблеми на България. Споделям го, защото много хора не знаят какво се случва с бежанците тук и на какви мъчения са подложени. България вече е в Европейския съюз. Тя има много повече история, отколкото Америка, а се държи по този начин с хора, бежанци, в 21-и век.
Откараха ме в Пирогов, направиха ми операция и ми спряха всички лекарства. Трябвало сам да си плащам всичко. Когато им казах, че нямам пари, те ми отговориха: „Сам си го направил, ти ще си го търпиш“. Един месец, всеки ден ми правеха превръзка без упойка, краката ми загноясваха, а аз търпях. След Пирогов пак ме върнаха в Бусманци. Там веднага ме хвърлиха в изолатора. Това се повтори още няколко пъти, включително и след като организирах нещо като мирен протест. Исках среща с началника на дома, за да ми каже докога ще ме държат там. Изкарвал съм в изолатора и по 18 дена. Мъчат те, докато не се съгласиш да подпишеш декларация, че в бъдеще няма да нарушаваш вътрешните правила. В другите държави, ако те затворят в изолатор, повече от 72 часа нямат право да те държат. Тук няма такива ограничения. Познавам човек, който изкара 13 месеца в изолатора.
Започнах да пиша сам жалби до съда. Отивам в съда да проверя как се движат нещата по моя въпрос, а съдиите ме питат: „Ама ти още ли си там? Няма ли да те пускат?“. Направо започнах да им се смея – щом те не знаят дали ще ме пускат или не, кой ще реши този въпрос? Има ли право дори президентът да те държи с някаква заповед повече от 72 часа затворен, без да имаш обвинение и присъда? Защо аз 2 години съм там? По какъв закон ме държаха?
Накрая ме пуснаха от “Бусманци”, въпреки че изгубих всички дела. Отидох при Иван Кулеков и дадох неговия адрес на емигрантските власти. Поживях известно време при него, но нямах документи и веднъж полицаи ме задържаха за 24 часа. Отидох в Агенцията за бежанците и пак пуснах молба за статут. Те ме разиграваха, но накрая дадох интервю, представих документи, оригинали, доказателства, но пак ми отказаха статут - и на бежанец, и хуманитарен статут. Мотивът им беше – ако е толкова заплашен животът ми в Афганистан, защо досега баща ми и останалите членове на семейството ми не са мъртви?
Представих им доказателства, че ликвидираха чичо ми и дядо ми, дадох им биографията на баща ми, обясних им, че междувременно един от братята ми е взет за заложник в Пакистан. Обясних им, че в Афганистан, ако те мислят за комунист и не си мюсюлманин, ти си неверник, с теб е свършено - помагал си на руснаците да идват, да развалят нашата вяра и т.н. А баща ми се бореше за много човешки неща – той държеше на образованието, искаше да има равноправие между половете и момичетата също да учат. Но хората, които нямат образование, познати по света вече като терористи, разсъждават по друг начин. Аз също като баща ми, искам да имам образование, мечтая да уча, а не да вярвам сляпо в религията и само да се моля. Но те казват: „Защо баща ти не е мъртъв?“
Държавната агенция за бежанци вече получава пари от ЕС. Защо не дойде една комисия от ЕС да попита бежанците как живеят тук, как се държат с тях? В другите държави също има домове за бежанци, но излизаш от тях с дипломи, обучават те на езици, на компютър. А аз загубих три години в бездействие, затворен и измъчван като в концлагер. И до днес се питам защо. Афганистан никога не е воювал с България. Не сме имали конфликти, защо сега така ни отмъщават? И другаде по света има такива домове, но и срок, в който може да те задържат, и ти дават възможности да учиш. И там има депортация. Но още с отиването ти дават адвокат, има преводач, казват ти към кои организации да се обърнеш, обясняват ти правата, опитват се да ти помогнат.
А тук си губиш времето, здравето, ума, таланта, живота. Нямаш право нито да работиш, нито да учиш. Не ти дават никакъв документ, а кой ще те пусне на квартира без документи? Какво да прави при това положение един бежанец? Ако един човек бяга през планини, гори, пустини, за да спаси живота си, прекосява нелегално граници и го хвърлят от влака, как може българските власти да очакват, че той ще носи със себе си всички необходими документи и доказателства?
Човек бяга, защото иначе умира. В Агенцията за бежанците много добре знаят това и си търсят формални основания да откажат статут на хората, които не им дават подкупи. Те знаят също, че никой няма да им търси сметка, защото върху дейността им няма никакъв контрол. В Европейския съюз бежанците също нямат право да работят, но имат право да учат. Аз не искам българската държава да ми плаща, но много искам да ми разреши да уча. Това е най-голямата ми мечта от малък.
Започнах да работя още 9-годишен, трябваше да бягаме и да се крием, но баща ми ме обучаваше индивидуално 3 години. За това време взехме целия материал до 9-и клас. Баща ми казваше – ти схващаш много бързо, умен си, ще станеш голям човек. Иска ми се да вярвам, че той е бил прав и да се опитам да постигна нещо в живота си. И до днес като гледам децата с раниците как отиват на училище, ми става много тъжно, защото винаги съм мечтал, а никога не съм можел да уча. Искам да ми разрешат да се явя на изпити за завършване на 12-и клас, да взема средно образование, да кандидатствам право и международни икономически отношения, и да помагам на бежанците като мен, да се боря за човешките права.
Умея да рисувам много добре. Искам да остана в България. Пусках молба до Министерството на образованието да ми разрешат да уча, но и те ми отказаха. Сега съм се записал да уча „нелегално“, без да ми дават диплома, просто да получавам знания…
Вече познавам много добри хора тук. Големите държави като Англия и Америка не ми понасят. В България хората ми харесват, защото имат чувства, топли са и съм щастлив сред тях. Не съм нито срещу българите, нито срещу политиците, нито срещу когото и да било в България. Обвинявам само тези организации за човешки права като Върховния комисариат за бежанците, Държавната агенция за бежанците, Хелзинския комитет. И Европейския съюз, който трябва да изисква от тези институции да спазват нашите права и да ги контролира дали го правят.
Ако не обичах България, можех да я осъдя в Страсбург, но аз не искам да развалям авторитета й в Европа. Просто се чудя защо толкова ме мъчиха и ме държаха затворен. Ето – сега от 10 месеца съм навън, на свобода. С какво съм опасен за националната сигурност на тази държава? Старая се да правя само хубави неща. Работя, въпреки че не е законно. Ако шефа ми го хванат, ще го осъдят и ще го глобят. Но аз имам право да живея по някакъв начин. Известно време бях при Иван Кулеков, но не ми беше удобно да оставам за дълго при него и сега вече съм на квартира. На мен ми харесва в България, хората са добри, правят ме щастлив, мечтая да уча, да работя и да се развивам. Не искам да взимам социални помощи, а да съм полезен. Не искам нищо от България, освен да спазва законите за бежанците.”
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар