В края на ХІІІ и началото на ХІV век малкият тюркски бейлик на Осман, син на Ертогрул, в Северозападна Мала Азия, набирал сила, воювал с християни и тюрки, печелел привърженици, увеличавал територията си. Поставяли се основите на бъдещата Османска империя, която по-късно ще се простре на три континента. Един от най-ранните привърженици на Осман (1299-1326) бил византийския феодал Михаил, управител на крепостта Кирменкия (на турски Харман Кая), в полите на Малоазиатския Олимп. Отначало противник на Осман, Михаил воювал с него и бил пленен. Османският историк Мехмед Нешри съобщава: „Храбрец бил Кьосе Михал, та сърце не дало на Осман да го погуби. Опростил греховете му и го пуснал. Тогава Кьосе Михал станал предан Османов слуга и негов истински приятел”.
През 1308 г. Кьосе Михаил (Михал) приема със семейството си исляма. Според Мехмед Нешри не съвсем доброволно.(1)
Михал участвал с Осман във всички битки за разширяване на владенията му и е един от основателите на Османовата държава. Той е приятел и съветник на емира Осман І, изпълнявал и дипломатически мисии. Бурса се предава без бой благодарение намесата на Кьосе Михал. Садеддин Ходжа пише:
„Вождът на великата държава
Михал изпрати да го представлява”.
*
Какъв е етническия произход на Кьосе Михал? Въпросът е още спорен. Българското население в Плевен в продължение на столетия вярвало, че мютевалиите на вакъфа, потомци на Кьосе Михал, са от български произход. Самите те са знаяли, че дедите им са били християни. През 1889 г. Рагъб ефенди от ихтиманския клон на рода, в прошение до Министерството на финансите в София пише, че “фамилията е от български произход, което се потвърждава от самото име на Гази Михал бей”.(2)
За етническия произход на Михалоглу са писали: Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Константин Иречек, Феликс Каниц, историкът Георги Димитров.(3) Лука Ослеков идентифицира Кьосе Михал с българския цар Мицо.(4) Юрдан Трифонов счита, че “вярването в българския произход на Михал Бей е легенда…Кьосе Михал не е българин, а византиец…Дали в неговите жили е текла гръцка, караманлийска, славянска и частно българска кръв – не се знае.” Но всъщност не е съществувала византийска народност. Византия е многонационална държава, населена с различни народи и племена.
Катерина Венедикова в книгата си “Българите в Мала Азия”(5), въз основа на “Историята на Караман”(6) и други източници предполага, че Кьосе Михал е от прабългарски произход. Венедикова обръща внимание за наличието на компактно българско население в Мала Азия от ХІІ и ХVІ век (а вероятно преди и след това – б.а.), което живеело на и около Булгар Даг (Българската планина), от веригата на Тороските планини, около Бейтшехир, Коня, Трапезон, Северозападна Анадола. Според Ибн и Ясир е имало през 1047 г. преселение на българи от Волга с кораби в Тарус. Многократно славянско и българско население е преселвано от византийските императори в Мала Азия. Българите се споменават като булгар тайфеси, булгар аскери, булгар еркери, булгар бейлери (български бойци, български бейове).
К. Венедикова обръща внимание на сходството на името на бея на Булгар – Яхши хан, с името на караманлийския владетел – също Яхши хан. Името Яхши носят поне двама от потомците на Кьосе Михал (приложение І) В родословието на Кьосе Михал се среща два пъти името Курт, което етимолозите считат за прабългарско.
Българите са чести съюзници на караманлийските владетели във войните им с османците. Последните сведения за българската династия на Яхши хан са от 1424 г., когато той простира властта си в района на Тарус и Аданска област.(7)
*
Многобройните потомци на Кьосе Михал били талантливи военачалници и добри държавници. Повече от две столетия те са предводители на акънджиите.(8) Вземат участие в завоюването на балканските държави, достигат Унгария и р.Изонцо в Италия, воюват в Молдова и Мала Азия.
Сложните вътрешнородови отношения на големия род Михалоглу са отразени в издадената през 1960 г. в Истанбул Османска енциклопедия и приложената към нея родословна таблица (приложение І).
Синовете на Кьосе Михал създават трите клона на рода на Михалоглу:
- Анадолски клон в Бурса и Амасия - от Гази Али бей, участник в Косовската битка през 1389 г.;
- Плевенски клон – от внука Гази Михал бей, син на Азис;
- Ихтимански клон – от потомците на сина Балта бей.
Родословието е непълно, някои родови отношения се оспорват. Посоченият в родословието Фируз бей, установил се в Търново, като внук на Михал бей се оспорва. В запазен надпис от джамията построена от Фируз бей на хълма Царевец през 1435-1436 г. се посочва следното: „Фируз син на Абдулах”, което означава, че наскоро е приел исляма. Това поставя под съмнение принадлежността на Фируз бей към рода Михалоглу. A.Kajapinar смята, че споменатия от Нюзхет паша (също от рода Михароглу) Хазър като брат на Али бей и Фируз бей са едно и също лице.
Внукът на Кьосе Михал, Гази Михал бей превзема Плевен по време на големия поход на Али паша през 1388-1389 г.(9)
И от тогава до края на османското владичество в България родът Михалоглу (Михалбейовци) е свързан с Плевен. Той допринася за демографското и икономическото развитие на града и превръщането му в център на мюсюлманската култура.(10)
Кое основно течение на исляма приема Кьосе Михал и изповядват потомците му? Основното течение – сунизмът, смятано за ортодоксално (правоверно)(11) или шиизмът – опозиционно направление в исляма, разпространено и в много райони на Анадола (12) или синкритично направление като Бекташизма.
От първата четвърт на ХІІІ век до превземането на Константинопол, трудно може да се приеме, че в Мала Азия, Ирак, Иран, Азърбейджан е господствала унифицирана ислямска система, определяща политиката на ислямските владетели и живота на мюсюлманското население.
Били ли са Кьосе Михал и потомците му почитатели на някой от мистичните течения в исляма (13), породили множество ордени (секти, братства – на арабски – тарика, на турски тарикат) и в Мала Азия. Вероятно Кьосе Михал приема това течение на исляма, изповядвано от емира Осман І и обкръжението му.
*
Възникнал в първата половина на VІІ век на Арабския полуостров, за няколко десетилетия ислямът се разпростира на три континента, като приема редица практики, идеи, традиции и вярвания от юдео-християнската традиция, а абсорбира и социалния опит съществувал преди него от близкоизточни цивилизации. (14)
След смъртта на Мохамед през 632 г. възниква спор, съпроводен с конфликт за определяне наследник на пророка и ръководител на мюсюлманската общност. Пренебрегнат е Али, братовчед на Мохамед и съпруг на дъщеря му. За халиф е избран Абу Бакр,(15) след него Омер (634 - 644 г.), а след това Осман (644 - 656). След тях за халиф е избран Али, но не е признат от родственика си Муауиа, управител на Сирия. (виж приложение ІІ ) В резултат на това в рода на Мохамед възниква противопоставяне между клона на Хашемитите и този на Омая, съпроводено с много сериозни последици за единството на исляма, възникването на различни течения, секти и кървави сблъсъци между тях. Впоследствие последователите на Али създават шиитското направление в исляма.
*
Огузките тюрки през ІХ и Х век, дотогава изповядващи шаманизма,(16) влизат в контакт не с арабските сунити, а с иранските шиити и чрез тях опознават исляма. След завладяването на арабските страни от османците през 1516-1517 г. и идването на сунитско население, постепенно се осъществява приобщаването на Османската държава към ортодоксалния, правоверния ислям – сунизма.(17)
В ранния османски период неортодоксалния ислям получава широко разпространение сред мюсюлманите, особено в източните и южните части на Мала Азия. След завладяването на Балканите неортодоксалните ислямски течения се разпространяват и в българските земи. Техен носител са и дервишите – мисионери. Те съпровождат армията в бойните й действия, поддържат духа на бойците, разпространяват идеите на мистично религиозно-философски мироглед, наречен суфизъм и допринасят за ислямизиране на населението в завладените територии.(18)
Съществувала е тясна връзка между някои представители на неортодоксалния ислям и управляващите династии в новосъздадените турски бейлици, специално османските. Редица османски султани, включително и набожният Баязид ІІ (1481-1512), били посветени в Бекташкият орден.(19) Един от ранните разпространители на исляма сред огузките турци бил Гейкли баба. След смъртта му емирът Гази Орхан Хан (1326-1359) му построил гробница, теке и джамия.(20)
От многобройните ордени (секти, братства) особено влияние и разпространение в българските земи имал Бекташкият орден, широко разпространен в Анадола и Румелия. Патронът на ордена Хаджи Бекташ Вели (606-669/1207-1271) идва в Мала Азия от Хорасан по време на монголското нашествие и се настанява в района на Кър Шекир, населяван от тюркмени. Според някой автори Хаджи Бекташ е сеид, т. е. потомък на Пророка. Бекташизма се характеризира с култа към Али и 12-те имами. Абсорбирал е някой християнски и шамански елементи.(21)
Според автори сунити Хаджи Бекташ е голям сунитски мистик, а според автори алевити е бил шиитски мистик. Някои автори го отнасят към ортодоксалния мистицизъм понеже е благословил създаването на еничарския корпус, което е легенда. Според Невена Граматикова Бекташ не може да бъде считан за типичен ортодоксален мистик.
Хаджи Бекташ станал патрон на еничарския корпус. Почитатели на бекташизма били и акънджиите.(22) На еничарските знамена били изобразени шиитски символи: раздвоения меч на Али и ръката на Фатима. Далеч не ортодоксален, но ползващ се с благосклонното отношение на властта, като патрон на еничарския корпус, бекташиския орден със своята веротърпимост се превърнал в убежище на преследваните мистици: бедредденисти, ъшъки, календери и особено къзълбашите-алиани. Бекташиите приели в пантеона си редица местни светии: Ак Язъл Баба, Отман Баба, Демир Баба и др., а посветените им текета превърнали в центрове на бекташийските дервишки братства. Голямо и с влияние било завието построено от Гази Али бей в Плевен.(23) Невена Граматикова предполага, че първоначално завието е било свързано с румабдалското течение (Rum abdalari). Представителите на това движение са участвали в акънджийските набези на Балканите. Гази Али бей е бил близък и почитател на Отоман баба, чието теке се намира до Хасково. Впоследствие на базата румабдалско течение са изгражда бекташизма.(24) Отоман баба е почитан като главен светец и водач на клона на бабаите, които имат отношение към създаването на Караманлийския бейлик, столетен противник на османската държава.
В ранния османски период срещаме представители на бабаите с името румабдалар.
Голямо влияние върху Бекташкия орден имал хуруфизмът, еретично течение в шиитсксия ислям, което прониква в еничарския корпус, а оказва и значително влияние върху къзълбашите. Смята се, че султан Мехмед І (1402-1421) споделял хуруфаитските идеи.(25) Векове наред антиправителствени изяви на хуруфитите и опозиционното крило на бекташите в Анадола не стихват.
През ХІV и първата половина на ХV век в Мала Азия се появяват бекташийски поети, в произведенията на които има хуруфитски и шиитски възгледи. Едно от популярните стихотворения на бекташиския поет Каигусуз Абдал съдържа следните строфи:
“Ако търсиш Бог търси го в човека.
Той не е в Ирак , Мека или Хаджа”(26)
Ахмед Челеби, син на Гази Али бей бил известен като почитател на бекташизма и като поет.(27)
От времето на султан Селим І (1512-1520) подкрепа от държавата получили по-ортодоксалните ордени, особено на халветиите, с оглед сунитизацията на Османската държава. На халветийските шейхове били поверени многобройни постове на проповедници в столичните и румелийските джамии и достъп до медресето и кадийския съд.(28)
През 1826 г. по разпореждане на султан Махмуд ІІ (1808-1839) еничарският корпус бил ликвидиран, а бекташкият орден забранен.(29) Повече от неговите малки и по-нови текета били разрушени, а имуществото им предадено на дервишкия орден Накшбендиа.(30) В три от оцелелите до днес бекташки тюрбета: Ак Язъл Баба – с. Оброчище, Балчишко; Демир Баба – с. Свещари, край Исперих; Осман баба – с. Текето, Хасковско и намиращите се в тях стенописи, картини и щампи възпроизвеждат шиитски възгледи, символи и култове на алианите в България.
Има безспорни данни от източниците, че Гази Михал Бей и потомците му са били почитатели но Бекташкия орден. Евлия Челеби съобщава, че Кадемли Баба Султан от цариградския орден на бекташиите бил погребан от Гази Михал бей, по времето на султан Мурад І (1359-1389), като на гроба му край с. Графитово, Сливенско, построил теке.(31) В едно от култовите места на бекташиите – бабаи, край с. Теке, Хасковско, била построена гробница посветена на духа на Осман баба, Газа Михал бей и духа на сина му Гази Али бей, двусърцият…през 912/1505 г. Гази Али бей построил завиета в гр. Ниш и Крушевац.
Внукът на Гази Михал бей Гази Алаедин Али бей почитател на светилището на бекташиите край гр. Ески Шахир в Мала Азия. Намиращата се в него хронограма от 1484 г. се посочва, че тюрбето е построено от Гази Али бей. Един от прозорците на тюрбето се наричал “Михалбейов” и под него потомците на Михал бей отправяли молитвите си към светеца. Синовете на Гази Али бей също били почитатели на Бекташ. Синът му Ахмед Челеби е известен като поет и с връзките си с бекташиите, бил погребан в светилището край Ески Шахир. Също там бил погребан през 1536 г. и синът му Мехмед бей.(32)
В ранния османски период завиетата и текетата са били центрове за пропаганда на неортодоксалния ислям, по-близък с мистичните си течения и шиизма или синиритичното направление като Бекташизма. В някой от тях е имало добре организирани училища за новопосветените. В други пък се изучавал персийски език. След ХV век няма данни за строителство на текета и завиети от рода Михалоглу. Съществуващите обаче продължили да функционират и след това.
По-късно, във връзка със сунитизацията на Османската държава, властта толерира ортодоксалните ордени, особено на Халветиите и им строи текета и завиета.
Възниква въпросът: допустимо ли е изповядването от Михал бей и потомците му на сунитския ислям и същевременно принадлежност към ордена на Бекташите? В онези далечни години, до първата половина на ХVІ век, наистина е имало синкретизъм между официалния сунитски ислям и “неортодоксалния”, популярен или народен ислям, по-близък до мистичните течения или шиизма.
*
Има ли данни за наличието в гр. Плевен на мюсюлманско население изповядващо неортодоксален (хетеродоксален) ислям. Пътеписецът Евлия Челеби, посетил крепостта Плевен през 1662 г. съобщава за наличието на 6 действащи текета, но не съобщава към кой орден са принадлежали. Споменахме, че Невена Граматикова предполага, че завието на Гази Али бей първоначално е принадлежало на румабдалското течение.
В края на ХІХ век в Плевен са съществували само две текета – на Текийския баир и на Опанския връх. Каква е съдбата на останалите четири не е известна.(33) Възможно е да са разрушени през 1826 г., когато султан Махмуд ІІ забранява Бекташкия орден и много негови текета са били разрушени.
Гази Али бей в завещанието си (вакъфнамето) от 1496 г., предявил изискване към шейховете на завиета и текета “…с разни благи проповеди, със сладкодумни изречения да утешават наскърбените…да им говорят за рая и блаженството в небесния свят”.(34) Разходите на завието в Плевен са покривали от данъчните приходи от няколко села на вакъфа на Али бей.(35) Приходите на населението без постоянно местожителство (хаймани) били отстъпени в полза на дервишите (фукари).
Според Стефка Първева, във въкъфските градове за съществуване на мистични братства (ордени), респ. текета или завиета към тях може да са съди от определенията, които някои жители имат пред или след името си или бележки към него. А те са: щейх, пир, деде, баба, халифе, бекташ, дервиш, факир…Първите четири термина са използват обикновено за ръководител на братство (орден), респ. теке или завие, или поне за принадлежност към определено братство.
В данъчен регистър от 1613 г. е посочено, че някои плевенски граждани носели към името си добавките: пир – 3 души, баба – 1, деде – 3, бекташ – 1, халифе – 3, от които двама имами, а един е наиб (помощник съдия) на Плевен – Муслехеддин. Терминът Малко Халифе се използвал от бекташиите като степен на духовно усъвършенстване.
Посочените добавки към имената на плевенски граждани са указание за съществуването в Плевен на мистични братства, респ. текета или завиети към тях. Едно от тях безспорно е било на бекташиите.
В Плевен представители на мистичните доктрини навлизат в образованието и съдопроизводството, което не се наблюдава в други вакъфски градове. През първата половина на ХVІ век преподавател в медресето (духовно училище) на Гази Михал бей бил известния Пир Мехмед Заифи от Кратово. Терминът Пир пред името му означава и принадлежност към мистично братство. Наибът в Плевен през ХVІ век бил халифе.
Редица последователи на лоялния към османската власт орден Хелветия, били мюдериси, имами, хатиби, кадии, мюфтии, според източниците от ХVІІІ и ХІХ век. В началото на ХVІ век по времето на султан Селим І започва сунитизиране на Османската държава изразяващо се и в толериране на ортодоксалните ордени. Политическата власт им строяла текета и завиета и им осигурявала постове на проповедници в столичните и румелийските джамии.
Завоюването на Плевен и Плевенско от османските турци било свързано с големи човешки загуби на българското население, в резултат на военните действия, депортирането и изселването на част от населението във Влашко заради настъпилия глад през 1391-1392 г.(36) Влияние върху обезлюдяването на Плевенско имал и походът на Владислав Варненчик през 1444 г.
Притежатели на огромни поземлени мюлкове, по-късно вакъфирани, родът Михалоглу провежда активна заселническа политика, не само на мюсюлмани, но и на християнско население. Мехмед бей Михалоглу, през ХV век, след завладяване на крепостта Блаи в Херцеговина отвлякъл 15 християнски семейства и ги заселил в Тръстеник (Славяново). Неговият син Хъзър бей, след превземането на Брегова, довел още 10 поробени семейства. (37)
Какво мюсюлманско население се заселва в Плевен и Плевенско, каква е неговата племенна и религиозна идентичност?
Колонизирането на българските земи с тюркоезично население е свързано и с преселението на номадско тюркменско население от Мала Азия, изповядващо неортодоксален ислям. Вероятно ранното заселване на чергари да се е осъществявало в състава на военните организации пехотата яя, конницата мюслем и отрядите на акънджиите, чиито предводители от две столетия били от рода Михалоглу.(38) Юрдан Трифонов съобщава, че турското население в с. Койнаре принадлежало към юруците, номадско скотовъдно племе. Невена Граматикова допуска, че болшинството юруци в Североизточна България били тюркоезично население дошло от владенията на Сефевидския шиитски шах Исмаил, изповядващо неортодоксален ислям. Тюркменските племена, нахлули в Мала Азия през ХІ век, принадлежали към различни племена: Чепни, Афшер, Бекташлу, Каракоюнлу и др. От техните среди излязло движението на бабаите. Носители на неортодоксален ислям те принадлежали към различни ислямски течения (братства, ордени): мялеметийско течение, румабдали – имали връзка с дервишите календери, дошли от Средна Азия и Хорасан, йесевити, хайдери, вефаийе, които през ХV век се претопили в бекташизма и др. В по-късен етап бекташизма, като символ на ислямската хетеродоския на Балканите, вместил в себе си всички течения, някои от които са живи и до днес.
Враждебни на османската власт номадите тюркмени, изповядващи неортодоксален ислям, подкопавали устоите на вярата, т. е. на сунитския ислям. Жестока кампания за прочистване на Анадола от еретиците къзълбаши провеждат султаните Селим І (1512-1520) и Сюлейман ІІ (1520-1566) съпътствано с изтребление и насилствено преселение в Румелия. Такива заточеници имало в Североизточна България, но и в Търново, Никопол, но за Плевен не се съобщава.(39) Това е в противоречие с активната заселническа политика на рода Михалоглу.
Р. Стойков съобщава, че от джелеп-кешански (данъчен) регистър от 1537 г. за селищата в Североизточна България се вижда, че има имена, които включват наставката шах, което говори за азърбейджански или персийски произход. Тези хора вероятно са дошли от владенията на Сефедийския шиитски шах Исмаил, изповядващи неортодоксален ислям.(40) Тук се включвали и къзълбашите. Преселеното от Анадола население било мирно, живеело в своите затворени общества и строго спазвали своите религиозни принципи. Един от принципите им бил да не издават своята религиозна идентичност (такиа) с цел предпазливост.
Кратък (иджимал) дефтер на Силистренски санджак от 1526-1527 г. дава сведения за “заточеници” в Провадийска и Варненска нахия.
Друго категорично свидетелство за присъствие на “заточеници” дава подробен регистър на вакъфи посветени на свещения град Медина от 1558 г., настанени в Хасково, Стара Загора, Казанлък, Никопол, Търново, Разград, Ловеч. За “заточеници” в Плевен и Плевенско не се споменава. Преселването на къзълбашите е протичало на няколко етапа. В повечето от селата били настанявани 1, 2 или 3 семейства, което целяла да се размесят с останалото мюсюлманско население и потискане на тяхната религиозна идентичност.(41)
Възможно е част от мюсюлманското население в с. Тръстеник, Плевенско (дн. град) да е остатък от т. нар. “заточеници”, изселени принудително от Анадола. В данъчен регистър от 1873 г. на населението на Тръстеник, публикуван от Красимир Машев, правят впечатление две имена: Мустафа Абдал и Алмъш Мехмед Шах. Понятието абдал има няколко значения: име на тюркменско племе от Средна Азия, край Каспийско море; ислямско неортодоксално течение; степен в иерархията на мюсюлманите, предимно шиитски светци. Понятието шах, според Р. Стайков насочва към азърбейджански или персийски произход.
През ХІV век на територията на Мала Азия се извършва свързване на газиате (борци за вярата) с дервишките ордени.
*
Какво е било отношението на рода Михалоглу към християните и към тяхното вероизповедание? Данните са съвсем оскъдни в достъпните ни източници. Юрдан Трифонов пише: “…с. Сливек, Ловешко, със своя манастир “Ястреб”, огнище на книжовна дейност през ХVІ век, се намирало под покровителството на плевенските мютевилии (Михалбейовци – б.а.), в чиито вакъф се намирало.”
През втората половина на това столетие в този манастир е пребивавал граматик Петър, от когото са известни приписки върху две евангелия.
Юрдан Трифонов в “История на град Плевен” пише: “…мирният живот през втората половина на ХVІ век…българите в Ловешко, Плевенско и другаде, свободно са изповядвали вярата си, макар да не са били избавени от притеснения и обиди от страна на владеещото племе”
По време на османското владичество, когато в българските земи протича процес на ислямизация и в редица селища християнските църкви са разорени или превърнати в джамии, то в Плевен българите изграждат две църкви. За това съобщава и Филип Станиславов посетил Плевен през 1659 г.
През 1696 г. със султански ферман било разрешено възстановяването на старата църква “Св. Николай”. През 1833-1834 г. също със султански ферман, била изградена на същото място голяма, просторна църква със същото име, осветена през 1834 г. За съдействие при добиване на фермана бейовете (Михалбейовци - б.а.) получили подаръци за около 2000 гроша.
През 1870 г., със султански ферман, без ограничения на размера, на мястото на старата църква, наречена “плетеница”, била построена нова и голяма църква “Света Параскева”, осветена през 1872 г., която и днес впечатлява със своята архитектура.
В османотурски опис от първата половина на ХVІ век се съобщава за два манастира в Плевен: “Св. Георги” в Кайлъка, разрушен от кърджалиите и невъзстановен и “Св.Николай”, за който не се знае къде е бил.(42)
През 1799 г., по време на кърджалийските размирици, Софрони Врачански близо месец се укрива в харема на турчин в Плевен.
Църкви е имало и в някои плевенски села, в които се развивала и книжовна дейност. През 1573 г. евангелие е било преписано от поп Димитър от с. Горна Митрополия. През 1641 г. в същото село е живял поп Станчо, а в с. Славовица поп Яньо Петров. В двете села през ХVІ век не е имало мюсюлмани. Емануил Васкидович съобщава, че през 1857 г. църква е имало и в селата Долни Дъбник, Пелишат, Махалата (дн. гр. Искър).
През 1824 г. свещеникът на църквата “Св. Николай” в Плевен поп Спас съставил сборник с духовно съдържание, в което имало “църковни песнопения и молитви на турски език с български букви и славянски заглавия”. Юрдан Трифонов предполага, че съставителят е заел “…молитвите от някоя караманлийска книжка. Как са попаднали караманлии в Плевен не се знае В двора на църквата “Св. Николай”, в югоизточната страна е имало караманлийски параклис”.(43)
В манастира “Симонас Петрас” в Атон в църквата “Рождество Христово” в края на ХVІІІ век още се съхранявало евангелие подарено от Михал бей. Не е известно кой Михал бей е дарителя.(44)
Мютевилиите (управителите) на вакъфа в Плевен често подпомагали бедното българско население в трудни времена. Юрдан Трифонов съобщава, че след войната през 1828-1829 г. и чумните епидемии мютевилиите Фатме Ханъм и Осман бей улеснявали завръщането на българите в Плевен. Осман бей бил човек благоразумен и не оставял да се плаши и разкарва българското население. Около 1840 г. недвижими имоти започнали да преминават в ръцете на българите. В поминъчно отношение мютевилиите имали еднакво отношение към българи и турци. По-късно мютевилия на вакъфа бил Нури бей, описван като голям приятел на българите и запазил имотите на много български първенци от черкезко посегателство. В с. Долни Дъбник новото училище било изградено с помощта и на Нури бей. Около 1870 г. Нури бей, Мехмед бей, каймакамина Дануш ефенди и по-интелигентни турци присъствали на представлението на “Многострадалната Геновева”, организирано в града, по съобщение на Юрдан Трифонов.
След учредяване на вакъфа в Плевен, благодарение на заселническата инициативност на Али бей и на потомците му, населението на града започва бързо да се увеличава, като това по-добре е изразено при изповядващите исляма. От 200 пълноценни мюсюлмански домакинства през 1523 - 1524 г., през периода 1544 -1555 г. те се увеличават на 469, от които 47 домакинства са посочени, като приели наскоро исляма. При българите християни за този период от 72 домакинства, те се увеличават на 185. Евреите за същия период са 103 и 104 домакинства.(45) До средата на ХІХ век в Плевен преобладава мюсюлманско население.
Успоредно с увеличаване на мюсюлманското население в Плевен протича и процес на активна ислямизация на местното християнско население. За посочения период това нарастване на приелите исляма е 10 процента. Не разполагаме с данни за участие на Али бей и потомците му в ислямизационния процес, но в завещанието от 1496 г. има текст изискващ “разпространението на религията на исляма по цялата вселена”.
Гази Алаедин Али бей, внук на завоевателя на Плевен Гази Мехал бей, през 1496 г. завещава (вакъфира) огромните си имоти в Плевенско, Ловешко, Никополско и Видинско, в полза на религиозни институции. Една трета от приходите от вакъфа в завещанието той определя за образованието и възпитанието на мохамеданските малки деца в духа на пророковата религия, друга една трета от приходите определя за съграждане и поддържане на богомолни домове като джамии, месчеди, имарети, завиети, а останалата една трета – за издръжка на потомците на завещателя.
За задоволяване на религиозните изисквания и нужди на увеличаващото се мюсюлманско население в Плевен и сунитизирането му, Е. Х. Айвери, въз основа на проучване на турски архиви, установява, че в периода от ХV до ХІХ век в Плевен са построени двадесетина джамии, от които една трета от рода Михалоглу.(46) Първите две джамии са построени от Газа Алаедин Али бей. Голямата джамия през 1521 г. построил Сюлейман бей, внук на Гази Али бей, известна като Кадъ джами или Коджа Сюлейман бей – джамия, съществувала до 1832 г.
Първата джамия родът Михалоглу е построил през 1435 г. в Одрин от Гази Михал бей, внук на Кьосе Михал бей.(47)
Служителите на култа в Плевен от 5 домакинства през 1523-1524 г. се увеличават през 1544-1555 г. на 12 (имами, мюезини, хатиби).(48) В данъчния регистър от 1613 г. са посочени като джамийски служители: един хатиб, девет имамаи, шест мюезима, един муариф.(49) През 1662 г. Евлия Челеби при посещението си в Плевен съобщава за наличието на мюфтия.
Основен принос за създаване и издръжка на мюсюлманските училища в Плевен има родът Михалоглу. Първото основно училище - мектеб, в града е дело на завещателя Гази Алаедин Али бей. Друго прочуто училище е създадено от внукът му Сюлейман бей. Евлия Челеби съобщава за наличието през 1662 г. на 7 мектебета в Плевен. Те са предназначени да посвещават децата в догмите на религията, изповядвана от техните родители и да дават и елементарна писмена грамотност. Главен учител в мектебето е муалима или ходжата, а помощник преподавателя се наричал халифе.
Първото медресе – мюсюлманско духовно училище, в Плевен е също дела на Гази Алаедин Али бей. В медресетата се подготвяли улемски кадри за кадии, мюфтии, джамийски проповедници, мюдериси.(50) Медресето е с по-ниска степен, съгласно заплатата на мюдериса – от 20-25 акчета дневно (степен йирмили). В Плевен е известно и второ медресе – “на другия Али бей”. Сюлейман бей, внук на Гази Али бей, построил медресе пък в Казанлък
Известни са имената на няколко мюдеристи (преподаватели) в медресето на Гази Али бей в Плевен, най-известен от които е Пир Мехмед Заифи от Кратово. Според автобиографията му от 1555 г. той се отдал на суфизма за дълго време. По-късно - преподавател в медресето – той следвал традиционната учебна програма, но е влияел върху възгледите на учениците си с изповядвания от него суфизъм.(51)
Трета по-късна форма на обучение са учебните курсове, т.нар. дерсие, които се провеждали в джамиите. Те давали същата квалификация, както в медресето, тъй като курсовете се водели от дипломирани преподаватели, наричани дерсиам. В Плевен дерсието към джамията на Михалоглу Алаедин Али бей и Сюлейман бей вероятно е започнало да функционира през първата половина на ХVІІ век. До 1767 г. дерсиам в същата джамия бил Сейид Осман Ефенди, а след него Мехмед Емин.(52)
*
Ислямът допуска брак с до 4 жени. Известни са бракове на мъже от рода Михалоглу с християнки вкл. и българки. Гази Али бей след битката при Зворник пленява Мария, дъщеря на унгарския крал Матиаш от нелегитимен брак, взема я за жена, с името Мехтан Хатун бинти Абдулах (M. Taygib Cokbilgin)(53) Олга Зироевич смята, че Мехтан е била дъщеря на влашки бан. Друга жена на Гази Али бей също е била християнка – Селишах Хатун бинти Абдулах.
Алиман бей, потомък на Фируз бей, бил женен за Труфана от Михалци, Търновско, леля на въстаника от Поп Харитоновата чета през 1876 г. Иван Христов.
В Плевен е известен брак на михалбейова потомка Нурие с българина Иван Райков (Иванаки бей), осъществена с разрешението на султана, след Руско-турската война 1877 -1878 г.(54) Разрешението на султана е било необходимо, тъй като се касаело за потомка на висшата османска аристокрация.
Освен мъже от рода Михалоглу, жени от същия род участвали в изграждане на джамии, мектеби и други заведения, като им осигурявали издръжка чрез вакъфиране на свои имоти. Хадиджие Султан, внучка на Гази Михал бей, през втората половина на ХVІ век построила джамия в Плевен, за издръжката на която вакъфирала мюлк в с. Тръстеник (дн. гр. Славяново). Племенничката й Шехрибану Хатун, наследила с. Абланица и го вакъфирала за четене на молитви в джамията на Сюлейман бей в Плевен. Айше Хатун основава втори преподавателски пост в медресето на Али бей. В сведение от 1715-1716 г. се споменава за мектеб на същата. Тя прибавила вакъфи към вакъфа на Гази Михал бей. Махитаб Хатун наследила дялове от с. Бохот, които вакъфирала за четене на 6 броя джузове (части от корана).(55)
През първата четвърт на ХІХ век Фатме Ханъм Михалоглу била определена за мютевилия (управител) на вакъфа в Плевен, което е потвърдено със султански берат.(56) Не ни е известен друг случай при който жена да е била мютевилия на вакъфа в Плевен.
Нюзет паша от рода Михалоглу, съобщава, че е построил джамия в Плевен
*
Проследихме, доколкото ни позволяват достъпните източници, религиозната идентичност на рода Михалоглу и приносът му за развитието на исляма в Плевен. Първите няколко поколения от рода, след установяването му в Плевен през 1388-1389 г. са почитатели на Хаджи Бекташ Вели, като за следващите поколения няма достъпни данни за сега. По време на продължителното присъствие в Плевен родът Михалоглу осигурява материалната база на две институции проповядващи исляма:
- сунитски ислям – чрез строителство на седем джамии, две медресета, учебни курсове към джамиите, в които се проповядва и изучава сунитския ислям.
- синкритично направление – неортодоксален ислям, сунизъм с шиитски елементи, за което родът изгражда текета и завиета до края на ХV век.
Постепенно институциите на сунитския ислям започват да преобладават над санткритичния. Този процес съвпада с активната сунитизация в Османската империя предприета от султан Селим І и други султани след него.
Преходът от санкритичен (неортодоксален) ислям е бил бавен и труден процес. Още в ХVІІ век в данъчни регистри в Плевен се срещат имена с добавки: шейх, пир, баба, халифе, които са присъщи на неортодоксалния ислям.
Съществен принос за сунитизацията на мюсюлманската общност в Плевен има родът Михалоглу с изграждането на институциите проповядващи сунитския ислям и за оформянето на Плевен като център на мюсюлманска култура.
Засегнахме отчасти и въпросът за отношението на род Михалоглу към българското население в града и неговите религиозни институции, което е важна предпоставка за нарастване на българското население през следващите столетия
БЕЛЕЖКИ
1 - Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. С., 1984, с.30,46,47; Ходжа Садедин. Корона на историята. В.Т., 2000, с.106,107.
2 - Трифонов, Юрдан. Михалбейовци в преданието и историята. Минало, кн.3, 1909, с.215.
3 - Пак там, с.212-214.
4 - Ослеков, Лука. Българският цер Мицо. Гаази Кьосе Михал бей. С., 1934.
5 - Венедикова, Катерина. Българите в Мала Азия от древността до наши дни. С., 1998, с.14,15.
6 - Караманлийският бейлик или княжество, с център гр. Коня, е най-силният противник на османците в Анадола.
7 - Венедикова, пос.съч. с.258.
8 - Акънджии – авангардна леки конни отряди, набирани измежду номадските племена. По време на военните набези се препитавали от военната плячка. Нападали вражеската територия преди редовната войска. Акънджийството се предавало от баща на син. По време на походите на султан Селим І (1520-1566) Михаловите акънджии наброявали около 50000 бойци. През 1625 г. намаляват на 2000-3000.
9 - The Encyclopedia of Islam. Leidenq 1995q i=317-320; Meydan Sarousse, Istanbul, том 16, 1995, с.152.
10 - Събев, Орлин. Родът Михалоглу и мюсюлманската култура в Плевен ХV-ХІХ век. В: - 730 години град Плевен и мястото му в националната история и култура. Превен, 2002, с.141.
11 - Сунизъм – неговите последователи признават суната (мюсюлманското свещено писание) за допълнителен източник на вярата след Корана. Според тях начело на ислемистката общност трябва да стои Халиф – представител на племето Корейш, който трябва да бъде избиран. Деветдесет процента от мюсюлманите са сунити.
12 - Последователите на шиизма не признават първите трима халифи. Смятат за законни ръководители на османската общност имамите, потомци на Али – братовчед на Мохамед и съпруг на дъщеря му Фатима. Те признават Корана и суната, но съставните й части – хадисите (предания за живота на Порока) наричат ахбари. Шиизмът се изповядва предимно в Иран, Ирак и Йемен.
13 - Мистични течения – Вяра в съществуване на тайнствен, свръхестествен свят и възможност за общуване с него. Основен елемент на всяка религия.
14 - История на света в дати. С., 1997. През 633 г. мюсюлманските войски нахлуват в Персия, в 638 – превземат Йерусалим, в 639 – нахлуват в Армения и Египет, в 664 – Авганистан, в 711 – Испания, в 732 – Франция.
15 - Доменик Сърдел. Ислямът. С., 1999, с. 7 – 17.
16 - Шаманизъм – езическа религия, вяра в духове, които могат да се омилостивят с песни, игри и други действия на шаманите.
17 - Кацисис, Д. Османската империя. С., 2000, с. 50.
18 - Граматикова, Невена. Житието на Демил Баба… В: - Мюсюлманската култура в българските земи. С., 1998, т. 2, с. 400-401.
19 - Градева, Росица, Светлана Иванова. Изследване историята и съвременното състояние на мюсюлманската култура в българските земи. В: - Мюсююлманската култура в българските земи. С., т.2, с.27.
20 - Граматикова, Невена. Ислямски неортодоксални течения в българските земи. В: - История на мюсюлманската култура в българските земи. С., 2001, с. 240.
21 - Според Росица Градева и Светлана Иванова към тайните ордени в Османската империя спадат: скитащи дервиши, известни като калензери, хайдери, абдали или бабаи, байрамити, хурофити, последователи на шейх Бедредин Симави, някои разклонения на бекташкия орден, които постепенно обединяват повечето т теченията, разбира се и казълбашите. Последните са крайни шиити, противници на османската власт.
22 - Anekcuje Olesnicki. Duhovna sluzba bektasiyskoga reda u akindziyskoy voysci. Zagreb, с. 193-206.
23 - Първева С. Представители на мюсюлманската религиозна институция в града по българските земи през ХV-ХІХ век. В: - Мюсюлманската култура по българските земи. С., 1998, т.2, с. 528-530.
24 - Граматикова, Невена. Разпространение на неортокоскалния ислям на Балканите – в частност по българските земи – ХV-ХІХ век. Дисертация.
25 - Миков, Л. Интериорна украса на бекташките гробници в България. В: - Мюсюлманска култура по българските земи. С., 1998, т.2, с.528.
26 - Миков, пос.съч. с.541.
27 - Зпроjевич, О. Смедеровски бей Али бег Михалоглу. В: - Сборник за историу матица сръбска. 1971, №3, с.25.
28 - Първева, пос.съч., с.169.
29 - Георгиева, Цветана. Еничарите в българските земи.С., 1988, с.7.
30 - Миков, Л. пос.съч., с.530.
31 - Евлия Челеби, пос.съч, с.57,58.
32 - Зпроеjвич, О., пос.съч. с.225.
33 - Трифонов, Юрдан. История на град Плевен, с.39.
34 - Завещание на Алаядин Али, внук на Михал бей. В: - Минало (Българо-македонско научно списание), С., 1909, № 3, с.250.
35 - Ковачев, Румен. Нови османотурски описи на селищата и населението в Плевенско през първата половина на ХVІ век. В: - 730 години град Плевен и неговото място в националната история и култура. Плевен, 2002, с.125.
36 - Павлов, П. Ив. Тютюнджиев. Българите и османското завоевание. В. Търново. 1995, с.76.
37 - Мутафчиева, В. За приложение на робския труд в османското стопанство през ХV-ХVІ век. В: - Османска социално-икономическа история.С., 1993, с. 252.
38 - Грамикова, Невена. Ислямски неортодоксални течения в българските земи., с. 199.
39 - Пак там, с.201.
40 - Стойков, Р. Селища и демографски облик на Северозападна България и Южна Добруджа през втората половина на ХVІ век. В: - Известия на Варненското археологическо дружество, 1964, с.100.
41 - Граматиков, Н, пос. съч. , с. 203.
42 - Ковачев, Р., пос. съч, с. 99-139.
43 - Караман-тюркско феодално княжество в южната част на Централен Анадол, образувано в средата на ХІІІ век, след разпадане на Румския селджушки султанат, противник на Османската държава.
44 - Хугас Инджедиан, Степанос Кювер Агноц. География на четирите страни на света. Том VІ. Томовете се издават от 1780 до 1800 г.
45 - Ковачев, Р., пос. съч. с.124.
46 - Събев, Орлин. Родът Михалоглу …, с.140
47 - Пак там, с.142
48 - Ковачев, Румен, пос. съч с. 124.
49 - Първева, С., пос. съч с.146 -155.
50 - Събев, Орлин. Османските училища в българските земи ХV-ХVІІІ век. С., 2001 , с. 116.
51 - Суфизъм – мистичен религиозно-философски мироглед в рамките на исляма.
52 - Събев, Орлин, пос. съч. , с. 73,74.
53 - The Encyciopedia of Islam... с.286.
54 - По сведение на Тодорка Георгиева Райкова –Чорбаджиева (1900-1976), племенничка на Иван Райков.
55 - Събев, Орлин, Родът Миохалоглу…, с. 141-149.
56 - Фермана е издаден от султан Мехмед ІІ.Минало, 1909, кн.3, с. 257-267.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар