Случаят „Рибново” и българската териториална толерантност
Силният обществено-политически резонанс по „случая Рибново” и коренно диаметралните изказани мнения показват, че в недрата на нашето общество протичат процеси, които все още не излизат на повърхността и остават неформализирани от държавата. За пореден път се стигна до колизия между представите за единството на българското Общество и другостта на мюсюлманската Общност.
Ако се обобщи излязлата сурова информация за случилото се там, дори от пръв поглед ще се долови тежката форма на местна корупционна практика. Като цяло, регионалният „феодализъм” не е ново за страната ни явление, особено в условията на демократичното общество. В съвременна България политиката е бизнес и тя много обилно храни хората, които се занимават с нея. Големият въпрос е, че в Западните Родопи и по-специално в Рибново произтичащата от нея корупцията има специфични очертания, тъй като местното общество притежава своя собствена социална и психологическа философия.
Ислямът не позволява лесното разкъсване на семейно-родовите отношения. Свидетели сме как в многолюдните села от този регион хората в трудоспособна възраст, учениците и възрастните живеят заедно в своеобразна капсула, която сами са създали. Не случайно една ученичка заявява, че се страхува от света извън Рибново, въпреки че има амбиции да следва педагогика. Религията, подхранваща родовия традиционализъм, се противопоставя на един от най-ефективните инструменти за борба срещу безработицата – най-жестокия социален бич на посттоталитарна България. Имиграцията към големия град или към чужбина на населението от Западните Родопи съществува, но не в тези катастрофални размери, характерни за останалите части на България. В Северна България изчезнаха цели села и вече са трайна гледка населените места от 50 - 100 старци. Подобно явление отсъства от панорамата на Западните Родопи.
Всичко това обуславя невероятната конкуренция за малкото работни места, които се предлагат в ограничения поминък на този планински регион. Малкото функциониращи държавни институции, една от които е училището, откъдето тръгна грандиозният скандал, са тези, които гарантират сигурно препитание. Затова то стана арена на силно съперничество между местните хора. Безмилостната конкуренция създава невероятна социалната нагнетеност и формира необичаен спектър от средства за дискредитиране на опонентите. В Общността обвинението в „радикален ислям” играе ролята на силен компромат към човека, който е заел желаното работно място. Така част от учителите обвиняват преките си конкуренти, а именно временните лидери на групата – кмета, директора на училището и един от преподавателите в нещо, което би ги отстранило от техните позиции на монопол върху социално-икономическата дейност. Със сигурност тези хора нямат представа от доктриналната същност на понятието „радикален ислям”, но инстинктивно усещат, че това е нещо силно отрицателно и може да изиграе ролята на неотразим компромат.
Прецедентът на жалбата на учителите от Рибново, в това число и на претенциите на най-активния опонент на кмета – отговорника за административно-стопанската дейност на училището Недим Таламанов, се състои в това, че той пресича невидимата граница, съществуваща между Общността и Обществото. Пренебрегнатите се обръщат към Яне Янев, който представлява външно тяло за социалната капсула и чужд за маркираната територия елемент. Това усилва обществения резонанс, придавайки политическа краска на един чисто битово-социален конфликт.
В същото време сериозната полемика около биографията и поведението на кмета на община Гърмен Ахмед Башев показва, че в темелите на Общността и най-вече в нейното политическо ядро – ДПС, протичат процеси, чиято насоченост е непредсказуема. Ако отдавна е известно, че партията на Ахмед Доган е своеобразен конгломерат от етноси, то сега става очевидно, че в нея съжителстват също различни социални слоеве, които по различен начин възприемат исляма. Последното е твърде важно, тъй като регулира до голяма степен чувството за идентичност в рамките на Общността.
Значителна част от мюсюлманите в България са светски настроени и практически нямат отношение към религията. Тази група е потенциален мост към Обществото и нерядко тя не участва в политиката или подкрепя конкуренти на ДПС. Нейните представители са готови да излязат от Общността, но Обществото не винаги е готово да ги приеме. Тогава те са принудени да се върнат към първореферентната си група, подтикнати от малцинствения си инстинкт за самосъхранение. Мнозинството от политическия елит на ДПС спада към тази част, грижливо прикриващ своята истинска същност, поради чисто електорални цели. Например мюсюлманинът Арсо Манов трябваше да промени името си на Алиосман Имамов, за да остане депутат. На вицепремиера Емел Етем бе направена забележка, че електоратът на ДПС не е така светски настроен като нея и тя изхвърли късата пола от своя гардероб.
Втората част от Общността е традиционалистки настроена. Тя е най-многобройната. Характерно за нея е повърхностната ислямизация или практикуването на т. нар. „битов ислям”. Тя инстинктивно възприема исляма, демонстрирайки своята принадлежност към Общността единствено по конкретни случаи – честването на религиозни празници, семейни ритуали и други. Именно тази група е гръбнакът на ислямския култ в България и едновременно с това – фундаментът на електоралната подкрепа за ДПС.
Третият слой от Общността е консервативният. Той е склонен да възприема исляма като единствения белег за собствената си идентификация и изпитва неприязън към „аморалното” поведение на ДПС-елита. Още в средата на 90-те години от ДПС започнаха да се отделят личности, които по време на нейното конституиране бурно акламираха появата на партията на българските мюсюлмани. Отцепниците постепенно се организираха в неправителствени организации с религиозна, правозащитна, културна или откровено религиозна дейност за участие в обществения живот. Така в региона на Западните Родопи се появиха новите, алтернативни джамии. В тях консерваторите се опитват да изповядват своята версия на „чист ислям”, изтласквайки традиционалистите, представящи Главно мюфтийство. Понастоящем въпросните субекти рекрутират малки групи от хора единствено от региона на Западните Родопи, в чиито поведенчески критерии е заложена имитацията на движението „Мюсюлмански братя”. Те се ограничават до подражаване в бита и дори във външния вид на членовете на формацията на египтянина Хасан ал Банна.
Факт е, че не липсват твърде радикални, дори екзотични „оферти” на различни арабски емисари-салафити. Те обаче са твърде радикални дори и за най-консервативната част от българските мюсюлмани. Такава е например утопичната теза, че истинските, автентични българи са помаците, а не българите-християни. Търсейки логична аргументация, умелите манипулатори свързват етимологията на думата „България” с наименованието на река Волга. Историческа истина е, че по нейното средно течение през периода ІХ - ХІ век част от прабългарското пламе създава Волжко-камска България, която е мюсюлманска по своя облик. Така, според ислямските радикали, именно помаците имат законното право да се наричат коренно население на България, а всички останали, живеещи на територията й – турци, роми, в това число и християните, се явяват в качеството на пришълци. По тази причина виртуалните пропагандатори на радикалния ислям се насочват именно към Западните Родопи, а не към други райони с компактно мюсюлманско население.
Превръщането на исляма в мотив за политическа мобилизация не е чужд на някои от представителите на тази тенденция. Индиректно те се опитват спекулативно да жонглират пред общественото мнение с антитезата: „Мюсюлманските братя” - добро, Ал Кайда - лошо”. Твърденията са, че първите използват лостовете на парламентарната демокрация и се радват на идеологическата близост с Федерацията на ислямските организации в Европа, най-влиятелния консорциум от ислямски неправителствени субекти на стария континент. В същото време вторите са представени като истинските ислямски радикали и реалната терористична заплаха. Консерваторите обаче са наясно, че в настоящия момент дори идеологията на „Братята” остава неприемлива за България. Общността и Обществото едновременно ще ги смачкат, ако дръзнат наистина да използват политическите инструменти на която и да е от версиите на различаващия се от традиционния ислям в страната. Паралелно с това активистите на това миноритарно течение не отказват контакти със среди от Близкия Изток и Западна Европа, които „продават” подобни идеи. Причината е, че те са осребрени като финанси и най-вече като групов авторитет в рамките на минигрупата.
Случаят „Рибново” едностранчиво се разглежда единствено от гледна точка на Общността. Реакцията на елита на Обществото сякаш постави на дневен ред въпроса за съдържанието на понятието „толерантност” у нас. Редица политици и най-вече теренни изследователи, натрупали сериозна информация от полеви наблюдения, осъдиха „десанта” на Яне Янев, позовавайки се върху европейските стандарти и практики в аналогични ситуации. Те са прави само в своята емпирична аргументация, но не и в методологическото обобщение. Тази група излага позиции, звучащи убедително в Лондон, но твърде космополитно и универсално в София. Така словесните нападки срещу лидера на „Ред, Законност и Справедливост” не съвпаднаха напълно с посоката на мисълта на значителна част от българите. Очевидно е, че действията на Янев се превърнаха в сериозно предизвикателство за сегашното статукво Общност - Общество. В тази връзка не случайно именно сега министърът на образованието Даниел Вълчев внесе безпрецедентен проектозакон, в който се забраняват най-предизвикателните религиозни символи в средните училища. Общинарите в Бургас и прокуратурата в София бързо промениха становищата си по отношение на изграждането на ислямски религиозни храмове в тези градове. Ако „Рибново” се възприе като нахлуване в запазеното пространство на Общността, то ислямските проекти на територията на столицата и морския град бяха оценени като опит за нарушаване на ареала на Обществото. Всеки опит за разширяване на „естествената територия” на една от двете социални величини беше съпътстван със съответния скандал. Така Обществото демонстрира също малцинствния си комплекс на самосъхранение, подхранван от историческите спомени и потенциалната заплаха от мощния ислямски съсед.
Прословутата религиозна търпимост у нас е категорично териториална по своята форма. Българските мюсюлмани се радват на пълна свобода в рамките на обозначеното в съзнанието на българите понятие „смесени райони”. За мнозинството вече е нормално там да живее Общността и да бъде прилагана политическата воля на ДПС. Последствията се изразяват в активизирането на процесите на ненасилствено обезбългаряване и дехристиянизация. Така е от 1990 г. Доказателството е неограничаването на процеса на строежа на джамии в местности с компактно мюсюлманско население. Например България е на второ място сред страните-членки на Европейския съюз по редуциран брой на вярващите, обслужвани от една джамия – приблизително 700 души. За Германия цифрата е 16 000, за Швейцария – 4 000, за Франция – 3 600, за Холандия – 2 200, за Великобритания – 2 000, за Австрия – 1 800, за Белгия – 1 100 и т.н. Само Гърция, чиято столица е единствената в ЕС, в която няма официална джамия, е с по-демократични показатели, а именно около 500 души. Статистиката е относителна, тъй като някъде в общия брой са включени и религиозните домове, част от които имат полулегален статут.
Казусът „Рибново” показа, че за нашата страна не са приложими критериите за религиозна търпимост, характерни за Западна Европа. Множество са причините за подобна разлика. На първо място, това е характерът на християнската деноминация, изповядвана от мнозинството. Източното православие е много по-„държавна” религия, отколкото либералното протестантство във Великобритания, Германия, Швеция, Дания и др. В по-малка степен същото важи и за католическите Франция, Италия и Испания, чието духовно лидерство се осъществява от извъннационален център – Светия отец във Ватикана. На второ място, България е посткомунистическа страна, в която подсъзнателно атеизмът продължава да има своите следи. Ефектът от отрицанието на религията за дълъг период се демонстрира например от броя на джамиите в обединена Германия. От приблизително 200-те джамии, функциониращи в страната, 199 се намират в бившата Федерална република, а едва преди няколко месеца се появи за пръв път ислямски религиозен храм на територията на несъществуващата вече ГДР.
Класически пример на диференциран подход към исляма между София и Берлин е отношението към сектата на ахмедитите. Тази девиантна ислямска група е създателка на първите джамии във Великобритания, Швеция, Швейцария и Германия. В началото на месец февруари 2007 г. бившата НСС в България сложи край на дейността на две семейства, представители на тази пакистанска секта у нас. На същата дата градският съвет в Берлин даде зелена светлина на въпросната секта, чиито последователи там са около 50 000 души, да си построи джамия в източната част на града. Днес техният храм е реалност.
Правителствата на Великобритания и Швеция разрешиха на жените-полицаи да изпълняват служебните си задължения, носейки забрадка. В края на 2007 г. кметът на австрийската столица държа 2-3 месеца билбордове с цитати от сунната, за да „могат виенчани по-добре да се запознаят със съдържанието на исляма”. Подобни актове на волунтаризъм не биха си позволили нито Сергей Станишев, а още по-малко кметът Бойко Борисов. Само заявката за подобно намерение ще им коства политическата кариера.„Рибново” се превърна в случай, който доказва териториалната материализация на понятието религиозна търпимост в България. Той е в разрез с практиките на Западна Европа. В същото време се налага изводът, че това е единствено работещата формула за нашата страна. Звучи печално, но за съжаление е реално. Сходната ситуацията в Гърция подсказва, че може би е по-добре да се говори за балканска парадигма. Всякакъв вид брутален „десант” на Обществото към Общността във вид на обвинения за „радикален ислям” или в обратната посока, може да предизвика трусове, които да се окажат с непоправими последствия.ориентбг
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар