Балканите:съжителство на вековете

Дискусии - България

Автор Евгения Иванова

February 2009

Идеологизираната история и циментираните в главите ни клишета надживяха монопола на Партията върху историята, въпреки обективните исторически изследвания. Една от идеологизираните исторически теми, с която години наред бе спекулирано по политически причини в българските учебници по история, бе насилствената ислямизация.

Даниела Горчева, сп. „Диалог“
(Предлаганият откъс е от книгата на Евгения Иванова
Балканите: съжителство на вековете, изд. НБУ, София, 2005)

Ислямизацията

Ще си позволя по-пространно описание на ислямизационните процеси, защото едва ли има друг аспект от историята на полуострова под османска власт, с който да е спекулирано толкова много. Спекулациите започват в края на ХVIII век (началото на балканските националнообразуващи процеси), за да продължат с различна интензивност до ден днешен. През целия ХIХ век, чак до средата на ХХ се произвеждат т.н. „домашни извори“ (фалшификации на „стари“ хроники), които „свидетелстват“ за „налагането“ на исляма „с огън и меч“. Дълго време (в известни случаи – и до днес) фалшификациите са цитирани като единствен „източник“ за историята на ислямизационните процеси, променили значително (но не – в решаваща степен) религиозния облик на Балканите. Поколения наред са възпитавани с тези фалшификации[1], за тях са изписани немалко „научни“ и художествени съчинения, създавани са картини, драми, филми. Ще цитирам един от най-експлоатираните сред тези „документи“, станал основа на романа и филма „Време разделно“: Летописа на поп Методи Драгинов от село Корова (сега, разбира се – Драгиново, Велинградско), публикуван от възрожденския автор Стефан Захариев през 1870:

„И той (пашата – Е.И.) заповяда на еничарите да ги изколят всичките. Тогава един Караимам Хасан ходжа помоли пашата да им прости, ако се потурчат. И на Гергьовден се потурчиха бан Вельо, протопоп Константин, поп Георги и поп Димитър в Костандово, както и всички кметове и попове от другите села. И тъй като имаше голям глад, пашата остави още четири ходжи да потурчват и онези, които се потурчат, да им дадат жито за храна. А той отиде през Разлог в Солун. Нашите се турчиха до Богородица. Които не се потурчиха, едни бяха изклани, а други избягаха по горите и къщите им бяха изгорени. И Хасан ходжа изпрати много коне в града, та докараха жито от Беглик хан и той го стовари в църквите Св.Петка и Св.Апостол Андрей в Костандово и раздаде на потурчените къщи по две мери ръж и по две мери просо... Помени, господи, грешния и недостойния твой раб поп Методи Драгинов от с.Корова... Написано бе в годината 1600...“ (Захариев 1973:67-68)

Авторството на Стефан Захариев над цитирания „летопис“, както и авторството над останалите „домашни извори“, съчинени от „просветени патриоти“[2] предимно през ХIХ век, е отдавна доказано. (вж. Тодоров 1984, Желязкова 1997 и цитираната там литература)

Ако в периода на българското и останалите балкански възраждания патосът на „просветените патриоти“ е обясним, неговото пренасяне в съвременните научни съчинения и в учебниците по история не може да бъде обяснено по никакъв начин – освен с национален комплекс или със закъснели „възраждания“, наречени „възродителни“ процеси.

Единични насилия, разбира се, е имало, както ги е имало във всички краища на света, във всички периоди на човешката история. Макар (в случая с ислямизацията) да е съмнително дори придобилото емблематично значение насилие над Балканджи Йово, който не давал „хубава Яна на турска вяра“. Защото – според Шариата – Яна въобще не била задължена да приема исляма, за да стане наложница или дори съпруга на мюсюлманин. Нито Шариатът, нито османската политическа практика изисквали приемането на исляма като условие sine qua non за каквото и да било – с изключение на издигането до високи административни постове, военната служба и облекчаването от определени данъци. Ислямизацията не представлявала елемент от имперската политика, нещо повече – в периодите на нейното интензифициране властта проявявала отчетлив стремеж към сдържането й. Така, Кодексът на Баязид II (1481-1512) разпорежда от християните да се изискват по-малки глоби, отколкото от мюсюлманите, „за да не изчезнат плащащите поголовния данък.“ (по Малкълм 2001:158) Петнадесет години след управлението на Баязид, през 1527, поголовният данък – джизие, плащан само от неверниците, представлявал 42% от всички постъпления в европейските провинции на Империята. (Кастелан 2002:190) Стремежът към сдържане на ислямизацията, лишаваща хазната от тези постъпления, е напълно обясним...

Именно данъкът джизие е основната мотивация за приемането на исляма. Рязкото му увеличаване през ХVII век[3], продиктувано от увеличаващите се военни загуби и общия упадък на Империята, довело и до увеличаване на ислямизацията. През ХVII век била произведена реформа, наподобяваща данъчна революция – всички данъци, плащани досега в натура, вече трябвало да се плащат в брой. Все през ХVII век, нередовният данък авариз, от който различни категории рая със специален статут били освободени и който бил събиран дотогава само в определени случаи, започнал да се събира на общо основание – като редовни годишни налози, платими в брой. Ако през 1576 аваризът бил на стойност 50 акчета на хане (домакинство), през 1600 той вече възлизал на 280 акчета. (Иналджък 2002:55)

Раята от селото на „поп Методи Драгинов“ – Корова, както и всички села от Чепинското корито, за които става дума в „летописа“, била с такъв специален статут – дервентджии.[4] Тя пазела важен планински проход и затова била освободена от авариз. Вероятно, редовното облагане с авариз, както и близо десетократното увеличение на джизието принудили хората от Чепинското корито (и от много други места по Балканите) да променят вярата си.

Приемането на исляма не станало изведнъж. ХVII век бил период на интензификация, но единични, постепенни конверсии се случвали и преди, и след него. Най-ясното доказателство за това се намира в османските данъчни регистри, съвестно отбелязващи религиозната принадлежност на данъкоплатците. Приведената по-долу таблица за селата от Чепинското корито е съставена именно по тях от Махиал Кил.



М. – мюсюлмани; Х. – християни

За ХVІІ век са дадени само християнските домакинства, защото архивите на Анкара и Истанбул (най-богатите в днешна Турция), с които е работил авторът, не разполагат с други, освен джизие-регистрите. (Кил 1998:106)

Освен постепенното увеличаване на конвертитите, таблицата показва и още нещо: село Каменица – единствено – запазва християнското си население през целия период. Нито „домашните извори“, нито следващата ги романтична историография дават обяснение на този феномен, както и на изобилието от документи, показващи съвместното живеене на християни и мюсюлмани в едно и също село, в една и съща къща. Не били редки случаите, в които двама братя, собственици на един и същи имот, изповядвали различни религии.

В албанските земи религиите в едно и също домакинство бивали дори три. Един италиански монах, посетил такова домакинство през същия този ХVII век, отбелязал странния начин, по който го поканили:

„Заповядайте, отци! В нашата къща имаме католицизъм, ислям и православие.“ (по Малкълм 2001:183)

Дори в санджак Елбасан (букв. „крепостта“ – градът-крепост бил създаден от Мехмед II, за да противодейства на албанската съпротива) през 1520-1535 християните били 94,5%. В края на същия век те станали 50%, а в края на ХVII – 70%. (Желязкова 2000:37) През ХVI век данъкът джизие в албанските земи възлизал на 45 акчета годишно, в началото на ХVII – на 305, а през 1641 станал 780 акчета. (Кастелан 2002:190)

Освен повишаването на данъците, друга съществена причина за масовото приемане на исляма от албанците било избягването на наказанията за непрекъснатите междукланови войни и кръвни отмъщения.

В края на ХVIII век, френският пътешественик, граф Д’Отрив, все пак, отбелязал, че „странната симбиоза между християнство и ислям при албанците“ е за предпочитане пред религиозните войни в Унгария и Трансилвания. (по Тодорова 1999:209)

Най-ранна и най-масова била ислямизацията в босненските земи, известна в специализираната литература като „Феномена Босна“. Още в началото на ХVI век мюсюлманите там били мнозинство. Първи приели исляма средновековните аристократи, за да запазят собствеността и привилегиите си. Това е практика, известна и от други балкански земи, но в Босна тя била най-масова. Сред конвертитите имало както православни, така и католици, но със сигурност преобладавали привържениците на еретическата босненска църква, които били и преобладаващата част от цялото население на средновековната държава. Макар че църквата е официално закрита още през ХII век и оттогава насетне босненските християни попадат под въздействието преди всичко на францисканския орден, влиянието й най-вероятно продължавало да съществува и след османското завоевание. Именно с това влияние мнозинството автори обясняват „Феномена Босна“. (вж. Желязкова 1990 и цитираната там литература)

„Лесното“ приемане на исляма от привържениците на различните еретически учения е едно от възможните обяснения за ислямизацията и в други райони на Балканите. В документите се споменава ислямизация и на евреи-сектанти (привърженици на учението сабатаизъм – от името на основоположника му Сабатай Цеви) през същия този ХVII век. Евреите мюсюлмани обитавали предимно градовете: Солун, Битоля, Костур, Бер, София, Измир, Истанбул, Скопие. (Желязкова 1997:44)

До края на империята мюсюлманите остават малцинство на територията на полуострова. От 20% през ХVI век, те достигат 42% през 1831, когато започва постепенен спад в ислямизационните процеси. (Хьош 1998:118)

Една друга голяма тема, често механично свързвана с ислямизацията, е



Системата „Девширме“,

наричана от романтичната историография „кръвен данък“. Системата „Девширме“ – набиране на момчета от немюсюлманската рая, известни под общото название еничари – създавала елит от „безродници“[5] без претенции, каквито проявявали наследниците на „заслужилите“ завоеватели...

Немалко от „безродниците“ станали предпочитано обкръжение за мнозина султани.[6] Това дало основание да се говори, че „славяните управляват Османската империя“. (по Stavrianos 2000:270)

Както ислямизацията, темата за еничарите дълго време е интерпретирана в балканските историографии, следващи фолклора, повече митологично, отколкото документално. Тук ще се опитам да изложа основните принципи на системата „Девширме“ (в максимално синтезиран вид) – без да използвам крайни квалификации в едната или в другата посока на ценностната скала.

Важно е да се отчленят двата същностно различни етапа (дълго време протичали успоредно) в развитието на еничарския корпус. Документите датират първите набори в края на ХIV век, последния – в 1705. (вж. Георгиева 1988:223 и цитираната там литература) Оттогава до унищожението на еничарите през 1826 изминал повече от век. Системата „Девширме“ действала в „чистия“ си вид до 1705, но още от ХV век започнало постепенното заобикаляне, изменяне, изкривяване на основния й военен и психологически смисъл: създаване на елитни части от бойци, изцяло откъснати от привичната си среда[7], предани до смърт единствено на господаря, който ги храни и облича и от когото зависи животът им. Най-действеният ефект на системата била подмяната на рожденото семейство със „семейството“ на корпуса, подмяната на бащата със султана. Единственият дом на еничарите била казармата[8], символът им – общият казан. Те нямали право на съпруги, деца и собственост. Имали право обаче (и често се ползвали от него) да получават високи възнаграждения и постове, които да ги осигуряват. Процентът на богатите еничари бил значително по-висок от средния за османското общество като цяло.[9] (Георгиева 1988:157) Тези облаги нерядко превръщали „девширмето“ в желан, а не – насилствено наложен статут.

От ХV век насетне, железните правила, осигуряващи ефективността на корпуса, започнали да се заобикалят. Мнозина еничари били изпратени (или сами напускали казармата в столицата) в провинциалните гарнизони, където постепенно започвали да се женят, да създават деца и да придобиват собственост. Постепенно (след началото на ХVIII век това се превърнало в правило) службата станала наследствена. Синовете на еничарите и мнозина други мюсюлмани се записвали в корпуса – заради облагите, с които се ползвали там. Документите показват еничарски тимари още през ХV век, постепенно превръщани в безусловни поземлени владения – чифлици. От каста, наподобяваща по дисциплина и капсулираност дервишки орден, еничарите се превръщали в социална прослойка. (Георгиева 1988:128). Именно през този етап започнало самозабравянето на преданите до смърт момчета, които безчинствали не само в провинциалните си имения, но и в самата столица, извършвайки почти ритуално „отцеубийство“ със свалянето на самия султан...

Всъщност, кървавите саморазправи, извършвани от „жертвите на кръвния данък“ и описвани с въздействаща образност във фолклора, са свързани не толкова със същинския смисъл на феномена „еничари“, колкото с последващото му изкривяване. Кървавите саморазправи и с неверници, и с мюсюлмани, сред които – везири и султани, довели до не по-малко кървавото изтребление на целия корпус (140 000 души по списъчен състав), наличен в столицата през 1826. Физическото ликвидиране на еничарите (самата система била ликвидирана преди повече от век) било едно от проявленията на имперските опити за модернизация...

[1] Когато, в началото на 90-те години на ХХ век започнах да преподавам в Нов български университет историята на ислямизацията по документи, а не – по „домашни извори”, мнозина от тогавашните студенти искрено се възмущаваха, че променям представите им за „истинската” история. Постепенно възмущението понамаля, а напоследък съвсем изчезна, което ме накара да мисля, че този невралгичен момент най-сетне е намерил адекватното си интерпретиране в българските училища. В учебниците (поне в някои от тях) след началото на 90-те той беше изясняван обективно, но учителите или го преподаваха по традиционния маниер, или просто го пропускаха.

[2] Изразът е на Йордан Иванов (Иванов 1959:252). Първият съчинител на такъв „документ” – „Второто разорение на България” (известен и до днес като „Ръкопис на Ламански”), е иеросхимонах Спиридон, в своята „История во кратце о болгарском народе славенском”, написана през 1792. През 1825 е извършена компилация на Паисий и Спиридон, от която са направени множество от известните преписи на „История славянобългарска” (включително – „Царственикът” на Христаки Павлович). Именно тези преписи са нашите „домашни извори”.

[3]Повечето „домашни извори” отнасят „потурчването” именно към ХVII век. Някои от тях дори бележат апокалиптичната 1666 година като негова дата.

[4] Категории рая със специален статут били също войнуците (обоза на армията), маденджиите (рудари), доганджиите (соколари), шехинджиите (ястребари) – помощници при султанския лов – и др.

[5] Нерядко „безродниците”, издигнати до върховете на империята, си спомняли бащиния род. Така, великият везир Мехмед Соколович (1565-1579), босненски сърбин, подпомогнал създаването на патриаршията в Печ и назначил брат си за патриарх.

[6] За периода 1453-1623 се сменили 49 Велики везири. 11 от тях били албанци, 11 – южни славяни и само 5 били турци. Имало, също така, един италианец, един грузинец, един арменец и един черкезин. Останалите са с неидентифициран етнически произход. (Stavrianos 2000:501)

[7] Съществувало изискване – освен да са немюсюлмани – момчетата да не са обрязани и да не знаят турски. (Георгиева 1988:84) Знаенето на езика и – в някои случаи – градската среда, вероятно пречели на замисъла за цялостна промяна на идентичността.

[8]След като приемели исляма, момчетата били обучавани на език и религия в мюсюлмански семейства. Едва след това били изпращани в столицата, за да поемат военните си задължения.

[9] Над 90% от поголовния данък (джизие) отивал за изплащане на еничарските заплати. (Георгиева 1988:182) Така, „неверниците” всъщност изхранвали своите синове.

Евгения Иванова
	Евгения Иванова (род. 1952) е доцент в Нов български университет и автор на множество публикации в областта на етнологията.

"Либерален преглед"