Легитимен ислямски университет

Висшият ислямски институт ще стане университет

ДПС лобира за легитимен ислямски университет

Висше образование ще дават още църквите на адвентистите, евангелистите и презвитерианците

[27-02-2009] от Екип на Новинар

Висшият ислямски институт, който обучава младежи за имами, ще може да стане университет. Това предвиждат промени в Закона за вероизповеданията, предложени от депутатите от ДПС Ахмед Юсеин и Лютви Местан, научи „Новинар”. Преди дни ръководството на ислямския институт обяви, че има амбиция да превърне института във висше учебно заведение, като кандидатства за акредитация.

С промените, внесени от двамата депутати, това ще стане още по-лесно, тъй като тази възможност ще бъде записана като отделна точка в Закона за вероизповеданията. От поправката обаче ще могат да се възползват само духовни институти, които са одобрени от Министерския съвет, предвижда проектът.

В момента това са Висшият мюсюлмански институт, евангелският институт „Логос”, презвитериански колеж и семинария, както и теологичният колеж „Стефан Константинов” на адвентистката църква, обясни депутатът Ахмед Юсеинов. Сега, за да се зачете диплома на евангелски или мюсюлмански проповедник, младежите трябва да завършат обучението си в чужбина.

Така например ислямските студенти първо завършват тукашния институт, а след това продължават обучението си в Йордания или в Саудитска Арабия. В същото време обаче Софийската духовна семинария и богословските факултети на акредитираните висши училища издават дипломи за завършено средно и висше образование, равностойни на тапиите от другите гимназии и университети.
От Главното мюфтийство казаха за „Новинар”, че все още не са запознати с предложението на двамата депутати.

Най-вероятно през следващите дни ислямските духовници ще се съберат, за да разгледат промените, обясни секретарят на духовенството Хюсеин Хафъзов. Според шефа на парламентарната комисия по вероизповедания Огнян Герджиков е необходимо първо да се поиска становище от просветното министерство.

За да се разкрие един университет обаче, трябва да има определен брой доценти и професори. „Откъде ще ги вземат? От Сирия и Турция дори да ги доведат, там няма такива звания и съответно те няма да отговарят на изискванията”, категоричен беше заместник-председателят на парламентарната комисия по образование и наука Димитър Камбуров. Такова предложение е опасно и заради голямата автономия на висшите училища у нас, която вече се е превърнала в свободия, коментира още той.

В криптата на Руската църква стават чудеса

На помощ при владика Серафим

ПРАВОСЛАВИЕ

В криптата на Руската църква стават чудеса, които са документирани. А чудотворецът очаква своята канонизация

27 Февруари, 2009

СИЛВИЯ НИКОЛОВА

Молитвените писма носят утеха за вярващите

Има едно място в София, обвеяно в мистичност и загадъчност и пропито с патината на много споделено страдание. Едно място, което е последно упование и надежда на страдалците. И където всеки ден се стичат стотици поклонници не само от столицата, но и от страната и чужбина. Всички те до един идват с твърдата вяра, че след молитва именно тук проблемът им ще бъде разрешен по чудодеен начин, независимо дали става дума за болест, грижи с децата, изчезнали близки и вещи или взимане на съдбоносно решение в живота. Чудното място е гробът на архиепископ Серафим Соболев, архиепископ Богучарски в криптата на руския храм "Св. Николай Мирликийски - Чудотворец". Признатият от народа

още приживе за светец

владика Серафим приключил земния си път на 26 февруари 1950 г. Светинята е известна и с вярването, че ако някой напише бележка и я сложи до гроба на владиката, желанието му ще бъде изпълнено. Свещениците подчертават, че владиката се моли за нуждаещите се, но механичното оставяне на бележки до саркофага му с молби за изпълняване на желания без вяра е своего рода езичество и кощунство.

Архиепископ Серафим Соболев е роден на 1 декември 1881 г. в Рязан със светското име Николай Соболев. Замонашва се още като студент в Санктпетербургската духовна академия. От 1920 г. е епископ с титул Лубенски. През 1920 г. емигрира в Истанбул,

Владика Серафим (Соболев), архиепископ Богучарски

през 1921 г. се установява в България.

Патриарх Тихон му възлага да управлява у нас руските православни общини. Когато дядо Серафим пристига в България, руските имигранти наброяват 36 000. Сред тях има благородници и имотни, но повечето са интелектуалци без голямо имущество, има и доста работници. По това време Българската православна църква не остава безучастна към трагедията на бежанците. На 19 януари 1920 г. архимандрит Стефан, (сетнешен екзарх, б.а.) тогава протосингел на Светия синод, инициира съдаването на руско-български културно-благотворителен комитет, прераснал по-късно в Обединен комитет за подпомагане на руските бежанци, в който асоциирани членове са Славянското дружество и Българският Червен кръст. Повечето руски свещеници са настанени да служат в столични енории, други са устроени на църковно-административна работа, а преподавателите богослови са назначени в Богословския факултет на Софийския университет.

Руските православни общини са под юрисдикцията на Руската задгранична църква с архиерейски събор в Сремски Карловци, където са се установили отговарящите за разселението на руснаците в Източна Европа и в Турция. Синодът на БПЦ по настояване на проф. д-р Стефан Цанков, който по това време е министър на външните работи, предоставя на руските общини у нас самостоятелно управление. Така

в периода 1920-1950 г. под ръководството

на епископ Серафим са десетки руски православни общини със свои свещеници, храмът "Св. Николай Мирликийски-Чудотворец" в София, черквата в село Шипка и малкото манастирско общество към нея и обителта "Св. Спас" в планината Бакаджик край Ямбол, която имала 2 храма и 12 калугери. Под негова опека са още Пастирското богословско училище в манастира "Св. Кирик и Юлита" недалеч от Асеновград (сградата днес е хотел, б.а.)

В 1934 г. архиерейският събор в Сремски Карловци въздига владика Серафим в архиепископски сан с титул Богучарски. В знак на признателност към руските освободители на 22 ноември 1934 г. Св. синод на БПЦ му отпуска еднократна субсидия от 5000 лв., а от 1 януари 1935 г. гласува да получава годишна заплата в размер на 3000 лв.(36 000 лв. по сегашната номинация, б.а.) През 1942 г. владика Серафим организира събирането на помощи за бедстващия руски манастир "Св. Пантелеймон" и скитовете "Св.прор. Илия" и "Св. Андрей Първозвани" в Света гора. В инициативата му с 50 000 лв. се включва и Св.синод на БПЦ. По архиепископ Серафим Богучарски манастирската управа благодари с писмо, в което се казва: "Бог ще помогне на Руската православна църква да не остане длъжна за такова радушно приношение на сестринска обич, получено в дни на тежки изпитания, и в свое време да върне седмократно тоя дар."

Потокът от богомолци никога не секва

През 1946 г. дядо Серафим Соболев се връща в състава на Московската патриаршия. До края на живота си той остава непримирим към всякакъв модернизъм в богословието, но не от интелектуална ограниченост, а поради прозрението, че

всяка промяна на изконната християнска вяра,

дошла от древността до наши дни в автентичния си вид, каквато са я проповядвали светите евангелисти Матей, Марко, Лука и Йоан, е достигнала до нас неподправена именно защото строго е опазвана през вековете от всякакви нововъведения. Впрочем именно нововъведенията, макар и привнесени в догмата понякога с добри намерения, отварят благоприятна възможност за възникването на тоталитарните секти, които нахлуха агресивно през последните години и в нашата страна и отприщиха психични заболявания в стотици хора с лабилна психика, а десетки други дори се самоубиха. По този повод архиепископ Серафим отбелязва: "Ересите се раждат от нечисти души и най-вече от души, преизпълнени с гордост, водеща към духовна прелест." Владиката е основател и на женския манастир в Княжево. В продължение на десетилетия той живее със своя брат в скромна къща на столичната ул. "Малко Търново".

Архиепископ Серафим издъхва на 13 февруари по нов стил, което отговаря на 26 февруари по стар стил, 1950 г. на Неделя Православна. Според вярващите да си отиде човек на голям за църквата празник като този е още едно потвърждение за благочестив живот. Стари софиянци разказват, че в продължение на три денонощия след кончината му пред руския храм "Св. Николай Мирликийски - Чудотворец", в който било положено неговото тяло, чакали търпеливо на минусовите температури хиляди българи и руснаци,

Саркофагът на светителя в криптата на Руската църква в София

да се простят с архипастира,

пред когото още приживе благоговеели като пред светец. Опял го най-високостоящият в йерархията на Светия синод на БПЦ, неговият зам.-председател Врачанският митрополит Паисий и целият състав на синода. (По това време екзарх Стефан бил заточен в Бачковския манастир.) Архиепископ Серафим е погребан в криптата на руската черква в столицата. През 1954 г. същинската част на гробницата е зографисана от руския художник йеромонах Николай Шелихов, а стенописите в предверието й изписани в 2002 г. от професионалната художничка монахиня Магдалина от Княжевския манастир, вече покойница.

.

СЕРАФИМ СОБОЛЕВ:

За милосърдието:

"Господ до такава степен обича нашето милосърдие, че ни награждава за една чаша студена вода, подадена на жадния. И на Своя Страшен съд той ще ни съди за това дали ние сме изпълнявали Неговата Божествена заповед за любов към ближния, в този или друг неин вид. Но нека помним, възлюблени в Христа чеда мои, че най-великата и в същото време най-угодна за Бога любов е, когато прощаваме обидите, причинени ни от ближните. И от нищо не се отвращава Господ така, както от нашето немилосърдие. Но както Господ се отвращава от тези, които не прощават на своите ближни и с това показват, че техните сърца не са способни да обичат, толкова силно Той се съединява с тези, които прощават обидите."

За бесовете:

"Бесовете ни нападат главно вътрешно, чрез страстите, а именно: чрез гордостта, тщеславието, злобата, осъждането, завистта, сребролюбието, невъздържанието, блудството, отчаянието и унинието. Именно така демоните ни вредят до такава степен, че повечето хора не издържат на техните нападения и завинаги загиват."

За православието:

"Да пазим като зеницата на око си нашата скъпа православна вяра, тази дивна съкровищница на истинското богопознание и щедра подателка на Божествената благодат и да не я смесваме или заменяме било с католичеството, било с протестанството, било с някакъв друг вид лъжеверие. Да живеем според заповедите на нашия Спасител -Христа и чрез богоугодна нравственост да преумножаваме в сърцата си този Божествен дар."монитор

77.СУРА ИЗПРАЩАНИТЕ (АЛ-МУРСАЛАТ)

77.

СУРА ИЗПРАЩАНИТЕ

(АЛ-МУРСАЛАТ)

Меканска. Съдържа 50 знамения.

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

(Под “изпращаните” може да се има предвид част от ангелите, на които се възлагат определени задачи, или ветровете, или пророците, или знаменията.)

1. Кълна се в изпращаните поред

2. и в бушуващите бурно,

3. и в пръскащите навред,

4. и в разделящите ясно,

5. и в донасящите откровение,

6. с извинение или предупреждение ­

7. онова, което ви е обещано, ще се сбъдне.

8. Когато звездите бъдат угасени

9. и когато небето бъде разцепено,

10. и когато планините бъдат разпилени,

11. и когато за пратениците бъде определено време

12. за кой ден бяха отсрочени? ­

13. За Деня на разделението.

14. А ти откъде да знаеш какво е Денят на разделението?

15. Горко в този Ден за отричащите!

16. Не погубихме ли Ние предците?

17. Към тях ще добавим и сетните.

18. Така се отнасяме с престъпващите.

19. Горко в този Ден за отричащите!

20. Не ви ли сътворихме Ние от нищожна вода?

21. И я сложихме на сигурно място

22. за определен срок.

23. И сме способни. И как прекрасни са способните!

24. Горко в този Ден за отричащите!

25. Не сторихме ли земята да събере

26. и живи, и мъртви,

27. и положихме върху нея непоклатими високи планини, и ви дадохме за пиене прясна вода.

28. Горко в този Ден за отричащите!

29. “Тръгнете към онова, което отричахте!

30. Тръгнете към сянката [на Ада] с три разклонения,

31. която не носи прохлада и не избавя от пламъците!

32. Те пръскат искри, колкото дворци ­

33. сякаш са жълти камили.”

34. Горко в този Ден за отричащите!

35. Това е Денят, в който не ще проговорят.

36. И не ще им бъде позволено да се оправдават.

37. Горко в този Ден за отричащите!

38. Това е Денят на разделението. Събираме ви с предците.

39. И ако имате коварство, коварствайте срещу Мен!

40. Горко в този Ден за отричащите!

41. Богобоязливите ще бъдат сред сенки и извори,

42. и плодове, каквито пожелаят.

43. “Яжте и пийте със здраве за онова, което сте вършили!

44. Така награждаваме Ние благодетелните.”

45. Горко в този Ден за отричащите!

(А на неверниците Всевишният Аллах казва:)

46. “Яжте [на земята] и се наслаждавайте за кратко! Вие сте престъпници.”

47. Горко в този Ден за отричащите!

48. И когато им се каже: “Поклонете се!”, не се покланят.

49. Горко в този Ден за отричащите!

50. В кое слово след този [Коран] ще повярват?

http://theholykuran.blogspot.com

Анкета:

Oдобрявате ли строителството на Ислямски информационен център в град София?

Вариантите са два:

---

Да.Изпратете SMS с текст:TXTQU1 на номер:1915

---

Не.Изпратете SMS с текст:TXTQU2 на номер:1915

Цена:1,20 лв.

Използване на рап музика от Ислямистката Партия на благоденствието

27. 02 .2009

Ислямистката Партия на благоденствието заложи на рап музиката

С наближаването на датата на местните избори в Турция – 29 март, политическите партии използват различни средства, за да излъчат своите послания и да привлекат повече избиратели. Понякога инструментариумът на политическия маркетинг изглежда странен по отношение на програмата на самия партиен субект. Такъв е случаят с използването на рап музика от консервативната Партия на блаженството (ПБ). Опит за нейното възраждане беше направен преди няколко месеца с избора на нов, динамичен лидер.

Вестник „Хюрриет” информира, че на специален семинар на ръководния орган на въпросната формация е избран лозунгът за предстоящите местни избори: „Има разлика”. Впоследствие участниците си дали сметка, че в момента е популярна песента на известния турски рап изпълнител Джеза със същото наименование. В текста се поставя акцент върху упадъка на моралните ценности в турското общество. Особено впечатляващ и функционален за предизборните цели на ПБ е припевът. В него се казва: „Има огромна разлика между теб и доброто, голяма разлика между теб и мен, огромна разлика между лошото и мен и голяма разлика между този, който стои по средата между лошото и доброто.” Заложената в партийната стратегия идея е да се направи максимално разграничение между ПБ и управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). След време основният партиен лозунг е допълнен: „Има разлика, има Благоденствие”. Освен него, активистите на формацията се канят да използват и други лозунги като: „Има разлика между това да си управляващ и това да си способен”, „Има разлика между това да говориш езика на народа и това да разбираш езика на народа” и други подобни.

Все пак, предварителните социологически изследвания показват, че ПСР най-вероятно ще удържи лидерските си позиции на тези важни за страната избори. Изглежда, че двете водещи партии ще потвърдят резултатите си в своите електорални крепости. Така например настоящият кмет на ПСР в най-големия град Истанбул води с 48,8% подкрепа срещу 37,2% за опонента му от Народнорепубликанската партия (НРП).

В Анкара разликата между двамата основни претенденти е по-малка. Настоящият градоначалник от ПСР е подкрепен от 39%, докато кандидатът на НРП – от 34,1%. В столицата се появява и сериозен трети играч, издигнат от Партията на националистическото действие (ПНД). Последният събира 22,4% от гласовете на избирателите в Анкара.

В Измир, който се счита за един от бастионите на НРП, вероятно настоящият кмет от тази партия няма да има сериозни проблеми с опонентите си. Той се радва на 53,1% подкрепа, докато кандидатът на ПСР събира едва 30,4%.

Наблюдателите отстояват тезата, че местните избори на 29 март представляват сериозна възможност за опозицията да възстанови част от загубеното си електорално влияние. Това може да стане, ако тя успее да избере свои кандидати на кметските места в Истанбул и Анкара. На този етап такава вероятност съществува единствено в столицата, където привържениците на лявата НРП и дясната ПНД са повече от тези на ПСР. Дали обаче опозиционните политици ще успеят да се споразумеят и да издигнат силен консенсусен кандидат срещу настоящия кмет от партията на премиера Ердоган е въпрос, на който е трудно да се отговори. Със сигурност обаче крайната ислямистка ПБ няма да е големият играч на тези избори. Социолозите отбелязват, че нейните кандидати нямат шанс да бъдат избрани в големите населени места.ориентбг

Балканите:съжителство на вековете

Дискусии - България

Автор Евгения Иванова

February 2009

Идеологизираната история и циментираните в главите ни клишета надживяха монопола на Партията върху историята, въпреки обективните исторически изследвания. Една от идеологизираните исторически теми, с която години наред бе спекулирано по политически причини в българските учебници по история, бе насилствената ислямизация.

Даниела Горчева, сп. „Диалог“
(Предлаганият откъс е от книгата на Евгения Иванова
Балканите: съжителство на вековете, изд. НБУ, София, 2005)

Ислямизацията

Ще си позволя по-пространно описание на ислямизационните процеси, защото едва ли има друг аспект от историята на полуострова под османска власт, с който да е спекулирано толкова много. Спекулациите започват в края на ХVIII век (началото на балканските националнообразуващи процеси), за да продължат с различна интензивност до ден днешен. През целия ХIХ век, чак до средата на ХХ се произвеждат т.н. „домашни извори“ (фалшификации на „стари“ хроники), които „свидетелстват“ за „налагането“ на исляма „с огън и меч“. Дълго време (в известни случаи – и до днес) фалшификациите са цитирани като единствен „източник“ за историята на ислямизационните процеси, променили значително (но не – в решаваща степен) религиозния облик на Балканите. Поколения наред са възпитавани с тези фалшификации[1], за тях са изписани немалко „научни“ и художествени съчинения, създавани са картини, драми, филми. Ще цитирам един от най-експлоатираните сред тези „документи“, станал основа на романа и филма „Време разделно“: Летописа на поп Методи Драгинов от село Корова (сега, разбира се – Драгиново, Велинградско), публикуван от възрожденския автор Стефан Захариев през 1870:

„И той (пашата – Е.И.) заповяда на еничарите да ги изколят всичките. Тогава един Караимам Хасан ходжа помоли пашата да им прости, ако се потурчат. И на Гергьовден се потурчиха бан Вельо, протопоп Константин, поп Георги и поп Димитър в Костандово, както и всички кметове и попове от другите села. И тъй като имаше голям глад, пашата остави още четири ходжи да потурчват и онези, които се потурчат, да им дадат жито за храна. А той отиде през Разлог в Солун. Нашите се турчиха до Богородица. Които не се потурчиха, едни бяха изклани, а други избягаха по горите и къщите им бяха изгорени. И Хасан ходжа изпрати много коне в града, та докараха жито от Беглик хан и той го стовари в църквите Св.Петка и Св.Апостол Андрей в Костандово и раздаде на потурчените къщи по две мери ръж и по две мери просо... Помени, господи, грешния и недостойния твой раб поп Методи Драгинов от с.Корова... Написано бе в годината 1600...“ (Захариев 1973:67-68)

Авторството на Стефан Захариев над цитирания „летопис“, както и авторството над останалите „домашни извори“, съчинени от „просветени патриоти“[2] предимно през ХIХ век, е отдавна доказано. (вж. Тодоров 1984, Желязкова 1997 и цитираната там литература)

Ако в периода на българското и останалите балкански възраждания патосът на „просветените патриоти“ е обясним, неговото пренасяне в съвременните научни съчинения и в учебниците по история не може да бъде обяснено по никакъв начин – освен с национален комплекс или със закъснели „възраждания“, наречени „възродителни“ процеси.

Единични насилия, разбира се, е имало, както ги е имало във всички краища на света, във всички периоди на човешката история. Макар (в случая с ислямизацията) да е съмнително дори придобилото емблематично значение насилие над Балканджи Йово, който не давал „хубава Яна на турска вяра“. Защото – според Шариата – Яна въобще не била задължена да приема исляма, за да стане наложница или дори съпруга на мюсюлманин. Нито Шариатът, нито османската политическа практика изисквали приемането на исляма като условие sine qua non за каквото и да било – с изключение на издигането до високи административни постове, военната служба и облекчаването от определени данъци. Ислямизацията не представлявала елемент от имперската политика, нещо повече – в периодите на нейното интензифициране властта проявявала отчетлив стремеж към сдържането й. Така, Кодексът на Баязид II (1481-1512) разпорежда от християните да се изискват по-малки глоби, отколкото от мюсюлманите, „за да не изчезнат плащащите поголовния данък.“ (по Малкълм 2001:158) Петнадесет години след управлението на Баязид, през 1527, поголовният данък – джизие, плащан само от неверниците, представлявал 42% от всички постъпления в европейските провинции на Империята. (Кастелан 2002:190) Стремежът към сдържане на ислямизацията, лишаваща хазната от тези постъпления, е напълно обясним...

Именно данъкът джизие е основната мотивация за приемането на исляма. Рязкото му увеличаване през ХVII век[3], продиктувано от увеличаващите се военни загуби и общия упадък на Империята, довело и до увеличаване на ислямизацията. През ХVII век била произведена реформа, наподобяваща данъчна революция – всички данъци, плащани досега в натура, вече трябвало да се плащат в брой. Все през ХVII век, нередовният данък авариз, от който различни категории рая със специален статут били освободени и който бил събиран дотогава само в определени случаи, започнал да се събира на общо основание – като редовни годишни налози, платими в брой. Ако през 1576 аваризът бил на стойност 50 акчета на хане (домакинство), през 1600 той вече възлизал на 280 акчета. (Иналджък 2002:55)

Раята от селото на „поп Методи Драгинов“ – Корова, както и всички села от Чепинското корито, за които става дума в „летописа“, била с такъв специален статут – дервентджии.[4] Тя пазела важен планински проход и затова била освободена от авариз. Вероятно, редовното облагане с авариз, както и близо десетократното увеличение на джизието принудили хората от Чепинското корито (и от много други места по Балканите) да променят вярата си.

Приемането на исляма не станало изведнъж. ХVII век бил период на интензификация, но единични, постепенни конверсии се случвали и преди, и след него. Най-ясното доказателство за това се намира в османските данъчни регистри, съвестно отбелязващи религиозната принадлежност на данъкоплатците. Приведената по-долу таблица за селата от Чепинското корито е съставена именно по тях от Махиал Кил.



М. – мюсюлмани; Х. – християни

За ХVІІ век са дадени само християнските домакинства, защото архивите на Анкара и Истанбул (най-богатите в днешна Турция), с които е работил авторът, не разполагат с други, освен джизие-регистрите. (Кил 1998:106)

Освен постепенното увеличаване на конвертитите, таблицата показва и още нещо: село Каменица – единствено – запазва християнското си население през целия период. Нито „домашните извори“, нито следващата ги романтична историография дават обяснение на този феномен, както и на изобилието от документи, показващи съвместното живеене на християни и мюсюлмани в едно и също село, в една и съща къща. Не били редки случаите, в които двама братя, собственици на един и същи имот, изповядвали различни религии.

В албанските земи религиите в едно и също домакинство бивали дори три. Един италиански монах, посетил такова домакинство през същия този ХVII век, отбелязал странния начин, по който го поканили:

„Заповядайте, отци! В нашата къща имаме католицизъм, ислям и православие.“ (по Малкълм 2001:183)

Дори в санджак Елбасан (букв. „крепостта“ – градът-крепост бил създаден от Мехмед II, за да противодейства на албанската съпротива) през 1520-1535 християните били 94,5%. В края на същия век те станали 50%, а в края на ХVII – 70%. (Желязкова 2000:37) През ХVI век данъкът джизие в албанските земи възлизал на 45 акчета годишно, в началото на ХVII – на 305, а през 1641 станал 780 акчета. (Кастелан 2002:190)

Освен повишаването на данъците, друга съществена причина за масовото приемане на исляма от албанците било избягването на наказанията за непрекъснатите междукланови войни и кръвни отмъщения.

В края на ХVIII век, френският пътешественик, граф Д’Отрив, все пак, отбелязал, че „странната симбиоза между християнство и ислям при албанците“ е за предпочитане пред религиозните войни в Унгария и Трансилвания. (по Тодорова 1999:209)

Най-ранна и най-масова била ислямизацията в босненските земи, известна в специализираната литература като „Феномена Босна“. Още в началото на ХVI век мюсюлманите там били мнозинство. Първи приели исляма средновековните аристократи, за да запазят собствеността и привилегиите си. Това е практика, известна и от други балкански земи, но в Босна тя била най-масова. Сред конвертитите имало както православни, така и католици, но със сигурност преобладавали привържениците на еретическата босненска църква, които били и преобладаващата част от цялото население на средновековната държава. Макар че църквата е официално закрита още през ХII век и оттогава насетне босненските християни попадат под въздействието преди всичко на францисканския орден, влиянието й най-вероятно продължавало да съществува и след османското завоевание. Именно с това влияние мнозинството автори обясняват „Феномена Босна“. (вж. Желязкова 1990 и цитираната там литература)

„Лесното“ приемане на исляма от привържениците на различните еретически учения е едно от възможните обяснения за ислямизацията и в други райони на Балканите. В документите се споменава ислямизация и на евреи-сектанти (привърженици на учението сабатаизъм – от името на основоположника му Сабатай Цеви) през същия този ХVII век. Евреите мюсюлмани обитавали предимно градовете: Солун, Битоля, Костур, Бер, София, Измир, Истанбул, Скопие. (Желязкова 1997:44)

До края на империята мюсюлманите остават малцинство на територията на полуострова. От 20% през ХVI век, те достигат 42% през 1831, когато започва постепенен спад в ислямизационните процеси. (Хьош 1998:118)

Една друга голяма тема, често механично свързвана с ислямизацията, е



Системата „Девширме“,

наричана от романтичната историография „кръвен данък“. Системата „Девширме“ – набиране на момчета от немюсюлманската рая, известни под общото название еничари – създавала елит от „безродници“[5] без претенции, каквито проявявали наследниците на „заслужилите“ завоеватели...

Немалко от „безродниците“ станали предпочитано обкръжение за мнозина султани.[6] Това дало основание да се говори, че „славяните управляват Османската империя“. (по Stavrianos 2000:270)

Както ислямизацията, темата за еничарите дълго време е интерпретирана в балканските историографии, следващи фолклора, повече митологично, отколкото документално. Тук ще се опитам да изложа основните принципи на системата „Девширме“ (в максимално синтезиран вид) – без да използвам крайни квалификации в едната или в другата посока на ценностната скала.

Важно е да се отчленят двата същностно различни етапа (дълго време протичали успоредно) в развитието на еничарския корпус. Документите датират първите набори в края на ХIV век, последния – в 1705. (вж. Георгиева 1988:223 и цитираната там литература) Оттогава до унищожението на еничарите през 1826 изминал повече от век. Системата „Девширме“ действала в „чистия“ си вид до 1705, но още от ХV век започнало постепенното заобикаляне, изменяне, изкривяване на основния й военен и психологически смисъл: създаване на елитни части от бойци, изцяло откъснати от привичната си среда[7], предани до смърт единствено на господаря, който ги храни и облича и от когото зависи животът им. Най-действеният ефект на системата била подмяната на рожденото семейство със „семейството“ на корпуса, подмяната на бащата със султана. Единственият дом на еничарите била казармата[8], символът им – общият казан. Те нямали право на съпруги, деца и собственост. Имали право обаче (и често се ползвали от него) да получават високи възнаграждения и постове, които да ги осигуряват. Процентът на богатите еничари бил значително по-висок от средния за османското общество като цяло.[9] (Георгиева 1988:157) Тези облаги нерядко превръщали „девширмето“ в желан, а не – насилствено наложен статут.

От ХV век насетне, железните правила, осигуряващи ефективността на корпуса, започнали да се заобикалят. Мнозина еничари били изпратени (или сами напускали казармата в столицата) в провинциалните гарнизони, където постепенно започвали да се женят, да създават деца и да придобиват собственост. Постепенно (след началото на ХVIII век това се превърнало в правило) службата станала наследствена. Синовете на еничарите и мнозина други мюсюлмани се записвали в корпуса – заради облагите, с които се ползвали там. Документите показват еничарски тимари още през ХV век, постепенно превръщани в безусловни поземлени владения – чифлици. От каста, наподобяваща по дисциплина и капсулираност дервишки орден, еничарите се превръщали в социална прослойка. (Георгиева 1988:128). Именно през този етап започнало самозабравянето на преданите до смърт момчета, които безчинствали не само в провинциалните си имения, но и в самата столица, извършвайки почти ритуално „отцеубийство“ със свалянето на самия султан...

Всъщност, кървавите саморазправи, извършвани от „жертвите на кръвния данък“ и описвани с въздействаща образност във фолклора, са свързани не толкова със същинския смисъл на феномена „еничари“, колкото с последващото му изкривяване. Кървавите саморазправи и с неверници, и с мюсюлмани, сред които – везири и султани, довели до не по-малко кървавото изтребление на целия корпус (140 000 души по списъчен състав), наличен в столицата през 1826. Физическото ликвидиране на еничарите (самата система била ликвидирана преди повече от век) било едно от проявленията на имперските опити за модернизация...

[1] Когато, в началото на 90-те години на ХХ век започнах да преподавам в Нов български университет историята на ислямизацията по документи, а не – по „домашни извори”, мнозина от тогавашните студенти искрено се възмущаваха, че променям представите им за „истинската” история. Постепенно възмущението понамаля, а напоследък съвсем изчезна, което ме накара да мисля, че този невралгичен момент най-сетне е намерил адекватното си интерпретиране в българските училища. В учебниците (поне в някои от тях) след началото на 90-те той беше изясняван обективно, но учителите или го преподаваха по традиционния маниер, или просто го пропускаха.

[2] Изразът е на Йордан Иванов (Иванов 1959:252). Първият съчинител на такъв „документ” – „Второто разорение на България” (известен и до днес като „Ръкопис на Ламански”), е иеросхимонах Спиридон, в своята „История во кратце о болгарском народе славенском”, написана през 1792. През 1825 е извършена компилация на Паисий и Спиридон, от която са направени множество от известните преписи на „История славянобългарска” (включително – „Царственикът” на Христаки Павлович). Именно тези преписи са нашите „домашни извори”.

[3]Повечето „домашни извори” отнасят „потурчването” именно към ХVII век. Някои от тях дори бележат апокалиптичната 1666 година като негова дата.

[4] Категории рая със специален статут били също войнуците (обоза на армията), маденджиите (рудари), доганджиите (соколари), шехинджиите (ястребари) – помощници при султанския лов – и др.

[5] Нерядко „безродниците”, издигнати до върховете на империята, си спомняли бащиния род. Така, великият везир Мехмед Соколович (1565-1579), босненски сърбин, подпомогнал създаването на патриаршията в Печ и назначил брат си за патриарх.

[6] За периода 1453-1623 се сменили 49 Велики везири. 11 от тях били албанци, 11 – южни славяни и само 5 били турци. Имало, също така, един италианец, един грузинец, един арменец и един черкезин. Останалите са с неидентифициран етнически произход. (Stavrianos 2000:501)

[7] Съществувало изискване – освен да са немюсюлмани – момчетата да не са обрязани и да не знаят турски. (Георгиева 1988:84) Знаенето на езика и – в някои случаи – градската среда, вероятно пречели на замисъла за цялостна промяна на идентичността.

[8]След като приемели исляма, момчетата били обучавани на език и религия в мюсюлмански семейства. Едва след това били изпращани в столицата, за да поемат военните си задължения.

[9] Над 90% от поголовния данък (джизие) отивал за изплащане на еничарските заплати. (Георгиева 1988:182) Така, „неверниците” всъщност изхранвали своите синове.

Евгения Иванова
	Евгения Иванова (род. 1952) е доцент в Нов български университет и автор на множество публикации в областта на етнологията.

"Либерален преглед"

78.СУРА ВЕСТТА (АН-НАБА)

78.

СУРА ВЕСТТА

(АН-НАБА)

Меканска. Съдържа 40 знамения.

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

1. За какво се питат един друг? ­

2. За Великата вест,

3. за която са в разногласие.

4. Ала не! Те ще узнаят.

5. И пак ­ не! Те ще узнаят.

6. Не сторихме ли Ние земята постеля

7. и планините ­ подпори?

8. И ви сътворихме по двойки,

9. и сторихме съня ви покой,

10. и сторихме нощта покров,

11. и сторихме деня за препитание,

12. и съградихме над вас седем непоклатими небеса,

13. и сторихме [слънцето] горящ светилник,

14. и изсипваме от дъждовните облаци обилна вода,

15. за да извадим чрез нея зърна и растения,

16. и гъсти градини.

17. Денят на разделението е уречен -

18. Денят, когато се протръби с Рога и ще дойдете на тълпи,

19. и ще се разтвори небето, и ще стане на двери,

20. и планините ще бъдат раздвижени, и ще станат на мираж.

21. Адът е в очакване

22. за престъпващите ­ място за завръщане,

23. където ще останат столетия.

24. Не ще вкусят там нито прохлада, нито питие,

25. освен вряща вода и гной ­

26. съответстващо въздаяние.

27. Не се надяваха те на равносметка.

28. И взимаха за пълна лъжа Нашите знамения.

29. Но всяко нещо вписахме в книга.

30. Затова вкусете! Не ще увеличим за вас друго освен мъчението.

31. За богобоязливите има убежище [-Рая] ­

32. градини и лозя,

33. и с напъпили гърди ­ девствени връстнички,

34. и пълни чаши.

35. Не ще чуват там нито празнословие, нито лъжа ­

36. въздаяние от твоя Господ ­ достатъчен дар, ­

37. Господа на небесата и на земята, и на всичко между тях, Всемилостивия. Не ще могат с Него да говорят

38. в Деня, в който Духът [Джибрил] и ангелите ще се възправят в редица. Не ще продумат, освен комуто Всемилостивият позволи, и той правдиво ще говори.

39. Този е Денят на истината. А който пожелае, да търси пристан при своя Господ.

40. Предупредихме ви за близко мъчение в Деня, в който всеки ще види какво е сторил преди с ръцете си. И неверникът ще каже: “О, да можех да съм прах!”

http://theholykuran.blogspot.com

Животът ми е като движение по пътя.Там е пълно със знаци,които трябва да се спазват,за да няма катастрофи.Който не ги спазва,той страда.

Борбата със сектите да се води без насилие, препоръчва свещеникът

Владиката, който изгони търговците от храма

Сливенският митрополит Йоаникий празнува 70 години

Eдин истински духовен водач. Това е Сливенският митрополит Йоаникий. Негово Високопреосвещенство вече 30 години е начело на миряните в епархията, която обхваща областите Бургас, Ямбол, Сливен и община Тополовград. През тези години дядо владика успя в най-важната си мисия. Той не само формално, но и на практика се превърна в духовен лидер на християните в Югоизточна България.
На 2 март дядо Йоаникий ще навърши 70 г. Целият Свети синод начело с патриарх Максим ще уважи юбилея. Като ревностен християнин обаче Йоаникий отказал тържества по време на Светите Великденски пости. Затова визитата на синода ще е веднага след Великден.
Светското му име е Иван Георгиев Неделчев. Роден е през 1958 г. в Новозагорско. Той завършва семинарията в Черепиш, а след отбиване на военната си служба през 1960 г. постъпва в Софийската духовна академия, която също завършва с отличие
Подстриган е за монах на 1 април 1961 г. Следват аспирантура в Москва и придобиване на научна степен в Богословския факултет в Берн, Швейцария. До 1975 г. е протосингел в Сливен, а през 1980 г. е избран за ръководител на Светата Сливенска митрополия.
"Животът ми е като движение по пътя. Там е пълно със знаци, които трябва да се спазват, за да няма катастрофи. Който не ги спазва, той страда, като вреди на себе си и околните", казва дядо Йоаникий.
Според него спасението е в съветите и наставленията. Самият той обича да приема миряните и да беседва с тях. Нещо повече, дядо Йоаникий е може би единственият висш духовник у нас, който редовно посещава училищата в епархията и говори с децата. Той им обяснява за доброто и злото, за християнското семейство и съвременната младеж.
Не бяга от трудни въпроси но винаги е изключително подготвен и ерудит. За мен това е най-краткото определение, което може да се даде за дядо Йоаникий, казва областната управителка на Сливен Христина Чолакова. Всяка дума на владиката е дълбоко обмислена, право насочена към аудиторията. И най-върлите му противници са категорични: Той е изключителен събеседник. Умее да изслушва, но и аргументирано да защитава тезите си.
Броят на проповедите му е над 2500. Кръстените от митрополита деца са повече от 700, а венчаните двойки - над 300. Това обаче е само статистика. По-важното е, че духовникът се проявява като истински интелектуалец на духа. Със своето изумително дар слово той пленява събеседниците и им въздейства.
Владиката в Сливен рядко отказва интервюта. За всяка публична изява обаче той се готви обстойно. Защото знае, че неговата дума попива в умовете на миряните
Дядо Йоаникий пръв поведе борба срещу погребалните фирми, които продават нерегламентирано църковни свещи. Той не се поколеба да излезе по местните телевизии и да заклейми некоректните търговци. Ефектът дойде веднага. В момента в Сливенска епархия основните приходи идват от продажба на църковни свещи.
Дядо Йоаникий е и пионер в друга област. Той е категоричен, че в нашите храмове трябва да се пее само на български, защото църковнославянският е неразбираем за хората език. Това е наложително, животът го изисква, счита владиката.
През последните години той нееднократно се е обявявал против сектите, нахлули у нас. Борбата с тях обаче трябва да се води само с позволени средства, защото насилието не ражда добро, счита владиката на Сливен. Заради неговата дейност местната общественост го награди с двете най-високи награди - "Добри Чинтулов" и "Д-р Иван Селимински".
Георги Мангинов

Надзирателите в концлагера Гуантанамо "се забавляват" с издевателства над затворниците

Министърът на правосъдието обеща САЩ да закрият концлагера

Мъченията в Гуантанамо нараснали при Обама

26 Февруари, 2009

Ерик Холдър

Издевателствата над затворниците в Гуантанамо рязко са нараснали след идването на власт на президента Барак Обама, тъй като надзирателите в затвора "се забавляват" преди очакваното закриване на концлагера.

Това заяви адвокатът Ахмед Гапур, който представя някои от задържаните във военната база в Куба, предадоха осведомителните агенции.

Гаврите особено се засилили през декември, като зачестили побоищата, изкълчванията на крайници, ваденето на стави, пръскането на лютив спрей в килиите и върху тоалетната хартия, насилственото тъпчене на затворниците с огромни количества храна, като успоредно с това им се дават силни медикаменти, предизвикващи стомашно разстройство.

Междувременно министърът на правосъдието на САЩ Ерик Холдър заяви, че затворът в американската база в Гуантанамо се ръководи добре, но това няма да попречи на администрацията на президента Барак Обама да го закрие до една година. Холдър говори пред репортери два дни след като посети затвора и американската военноморска база в източната част на Куба.

Холдър бе в Гуантанамо в понеделник. Същия ден министерството на правосъдието на САЩ разпространи доклад, според който условията в прословутия затвор отговарят на изискванията за човешко отношение към затворниците, залегнали в Женевските конвенции за военнопленниците.монитор

Директива на владиката на Преспанско-Пелагонийската епархия Петър до епархийските свещеници в Битолска област

Владика иска обща могила за падналите в боя

Македонци ровят костите на български войници

Препогребват нашите под чужд флаг

26 Февруари, 2009

Снимка: www.macedonika.org

Българско военно гробище в близост до гр. Дойран.

Всички кости на български офицери и войници, почиващи в български военни гробове, братски могили и военни гробища, трябва да бъдат препогребани и събрани в обща костница, върху която да стои македонски паметник с надпис: "В памет на насилствено мобилизираните македонски войници в Българската армия през 1915-1918 г. и 1941-1944 г.". Такава е директивата, която владиката на Преспанско-Пелагонийската епархия Петър е спуснал до епархийските свещеници в Битолска област, съобщи вчера агенция „Фокус".

Първата част на замисъла вече е осъществена - на свещениците в Битолско е разпоредено да „опишат и изучат" всички офицерски и войнишки гробове както на „територията на църковните имоти, така и в селските гробища и в селските мери и землища". По приумица на самия владика Петър пък българските туристи трябва да искат специално разрешение от канцеларията му, за да посетят църквите в епархията, припомня агенция "Фокус".

На територията на Преспанско-Пелагонийска епархия през периода 1915-1918 г. Българската армия води тежки сражения срещу сръбската кралска армия и Антантата. В района на Яребичина, Якубица, Завоя на река Черна, Кота 1050 (наречена „Кота Дрангов"), Каймакчалан и другаде в днешна Македония са положили кости хиляди знайни и незнайни достойни българи, има много офицерски и войнишки паметници, военни гробища и братски могили. Голяма част от тях са в дворовете на църквите, включително и на десетки изоставени и напуснати села и махали по протежението на македонско-гръцката граница.

Македония по принцип не може да се похвали с особена грижовност към българските военни гробища на нейната територия. Над 90 % от тях отдавна не съществуват, съобщи преди време в. "Българска армия". Същевременно продължава откриването на кости на български войници от времето на Първата световна война. Например при разкопки на антично селище край днешна Битоля археолози се натъкнаха на скелети, остатъци от униформи и шинели на наши бойци. Между тях бе и напълно запазен скелет на български войник, в чиято униформа имаше български монети, а в ръката му - молив. Археолозите предполагат, че в миговете преди смъртта си е пишел писмо до дома.

.

Евгени Кирилов: Това е гавра с православието

Снимка: Бойко Кичуков

Евгени Кирилов

Православната църква и Вселенската патриаршия би трябвало да научат за действията и решенията на владика Петър. Това каза пред агенция "Фокус" евродепутатът Евгени Кирилов. „Разбирам за действията на един владика, който не мога да разбера на какво основание се опитва да се разпорежда с военни гробове на граждани от съседна държава. Мисля, че тук трябва и нашата църква да заеме позиция, защото това е гавра с каноните на православието. Би трябвало и Вселенската патриаршия да знае за тези ходове. Става дума за паметта на наши загинали офицери и войници", каза Кирилов.

Още миналата година Кирилов изпрати писмо до министъра на външните работи на Македония Антонио Милошоски за съдбата на българските военни паметници и войнишки гробове. Той е написал писмото в средата на годината, а през есента е получил отговор, че Милошоски е сезирал съответните власти и ще му отговори. „И досега не ми е отговорил", заяви Кирилов пред агенция "Фокус".

.

Проф. Андрей Пантев: По-възмутително е от скандала с тоалетната

"Всяка държава има право да протестира срещу оскърблението на нейните светини. И тук това е много по-възмутително, отколкото тоалетната в Брюксел, защото става дума за памет, става дума за проляна кръв и става дума за една противоположна интерпретация. Това каза пред агенция "Фокус" проф. Андрей Пантев. "Първо, това е част от една отблъскваща идея - освободители да се представят за окупатори, което не е нищо ново в цялата балканска история. Второ, изумен съм, че духовно лице си позволява такива категоризации от национално-политическо естество. И трето, това показва колко дълъг е пътят за онова сближение, което очакваме ние и хората, които наблюдават с омерзение, че само на Балканите от всички страни и райони в Европа, където е имало не по-малко кръвопролитни войни, е останала такава неистова омраза, която явно, че от Западните Балкани, сега трябва да бъде, макар и постепенно, пренесена в Източните Балкани.

И след това се чудим, защо ни гледат с пренебрежение, със снизхождение и с досада. Това отново показва колко безпомощни са онези сили там, които искат да деформират едно минало, което стои непоклатимо, независимо какви са последствията след това от самото това минало", коментира проф. Пантев.монитор

Министър се кръсти с лявата ръка

По природа, по принуда...

Калин Донков

Преди много време, когато черквите изведнъж се препълниха от вярващи и любопитни, когато по телевизията гледахме новата върхушка да щурмува храмовете, да пали свещи и да се трупа пред олтара, в един вестник се присмях на министър, когото камерите показваха да се кръсти с лявата ръка. Колко години минаха от тогава и все още, като ида някъде, на някоя среща или просто на почерпка, все ще се намери непознат човек да ме попита на ухо: кой беше онзи, дето се кръстеше "така и така"... Вода изтече, въпросният юнак отдавна може да е забравил кога е министерствал, че и вестникът, дето го бях написал, откога-откога не съществува, а читателят не забравя. Лицемерието помнят хората, не религиозната непълноценност. И всеки, който го помни, си е имал наум някого, който в неговите представи се кръсти с дясната ръка. Не буквално, разбира се, а преносно. Той вече си го е избрал. Извлякъл го е от собствения си свят, от живота около себе си. А ако го бях назовал тогава този мазник, отдавна да го е забравил, отдавна да се е отдалечил с танцова стъпка в политическата мъгла - както в действителност се и случи.

Все по това време първите мутромилионери почнаха да се въртят около големите манастири, подаряваха набавени по техния си начин редки икони, от багажниците им в игуменските покои внасяха каси скъпо уиски, а в една такава обител главатари от престъпния свят всеки месец се срещаха с разбойници от властта. Тук-там почнаха да освещават

параклиси - дарения от оперативно интересни лица

По такъв повод Генчо Стоев, който си имаше свои източници и прецизно поверяваше догадките си, веднъж каза: на никой добър християнин днес не е по джоба да построи и да изпише какъвто и да е параклис. Тези приношения са с грешни пари, кървави.

Веднъж в списанието, където се прехранвах, току-що посветен в демокрацията колега съобщи, че жена му е отишла в черква и кръстила себе си и двете си деца. Каза го предизвикателно, отмъстително, напук на всички околни, напук и на собственото си партийно минало, което в онзи момент си беше все още настояще. Искаше да подчертае, че къса и че обръща друга страница. Тончо Жечев го изгледа втрещен и тъжно попита: "Ама децата ти не са ли кръстени досега?" Не можеше да повярва професорът, очевидно бе го смятал за свестен. Не знаеше, но това бе действителността. Не можеше да знае,че християнството за кратко ще се превърне в нещо като партийна принадлежност и че в тази "партия" ще се натискат и праведници, и грешници, а грубата показна набожност за кратко ще се превърне в нещо като част от политическия етикет.

Завъртя се някакво ново покръстване, каквото не бе имало и при Борис-Михаил. До такава степен, че

имаше хляб и блажно за цели два синода

За по-заможната част от населението то се изразяваше в по-големи и по-златни кръстове на шия. Тогава стана популярно и онова изречение, което приписват на известна певица, че "кръстчето продава бюста". Както повечето бюстове, и вярата им беше силиконова. Но умни хора още тогава казаха, че това ще е преходно. Така и не се разбра дали говореха за някакво преходно явление или за явление на прехода. На българския преход, то се знай.

По моему този точно преход мина. Дали поради това, че духовенството прекрати атрактивния си разкол, или понеже последвалият в България живот звучно се надсмя над правилата и надеждите за християнско общежитие, но религиозният ентусиазъм някак изветря и се разнесе. Странно нещо: "безпартийното" православие някак не възбужда. Вярващите са налице, повярвалите ги няма. Питай ги в какво са повярвали, щом православието не ги задоволява.

Беше време, когато си внушавахме, че недъзите на обществото (недъзи нямаше, но имаше борба с недъзите) идват от това, че десетте божи заповеди са забранени за споменаване, а не са заменени с нищо друго. Съзнавахме, че има нещо мистично, а оттам и не съвсем християнско в това убеждение, че някакви десет правила могат почти магично да управляват човешката душа. Но убеждението ни бе простодушно и от това - непоклатимо. Днес десетте заповеди са също тъй неспоменавани (и несъблюдавани), но никой не се коси от това. Не бие тревога или просто не забелязва. И може тук да е причината, поради която

българинът често е набеждаван, че е по природа атеист

Защото, ако трябва да разчете в живота около себе си знаците на Божието присъствие - той твърде рядко ги намира. И всеки път сатаната шепне на ухото му: видя ли?

Когато всеки път семпли партийци ловко докопват кормилото на живота му.

Когато държавни грешници се цупят от екрана и назидателно въртят пръст на честния човек.

Когато официални доносници и интриганти се надпреварват да отсъждат: морално-неморално.

Когато вчерашни партийни епископи днес се рекламират като апостоли.

Когато всеки ден му представят най-обикновени кръвопийци за благодетели и покровители на изкуствата.

И други още.

Да не говорим за нещата от неговия собствен живот, където злото и неправдата изглеждат още по-незаслужени и непоносими, защото са и лични. И гражданинът, като не иска да допусне, че подобни неща може и да не противоречат на Божията промисъл, и който недоумява защо Божията десница не раздава възмездие, всеки път обезсърчено си казва: няма Господ.

(А има и по-лошо: тука има - тука нема.)

И така без молитва, без тайнство, делнично, практично, а и примирено си решава въпроса. Който можеше да бъде главен въпрос на неговия живот. И който не заслужава такъв посредствен отговор.

Но ако утре пак тръгнат приказки, че българинът по природа е атеист, поне ще знаем този път на що се дължи това...