Център за близкоизточни изследвания:

Сухопътна атака… Какво още му остава на Барак?
Анализи и коментари

Написано от Абдул Бари Атуан
Вторник, 06 Януари 2009 23:32

Войната в Газа е най-важното изпитание за морала на цивилизования Запад. А сигурно е, че този Запад, неговите лидери, ценности и медии (с някои малки изключения), претърпя огромно и оглушително падение.

Когато американският президент Джордж У. Буш подкрепя тази кървава война против обсадената Ивица Газа, когато председателстващата Европейския съюз Чешка република казва, че Израел води не нападателна, а „отбранителна” война, когато повечето медии се колебаят дали да публикуват снимки на парчета от пречисти детски тела, разкъсани от израелските снаряди, но надълго и нашироко показват следите от снарядите на „Хамас” по някои израелски къщи, това е върхът на моралното, религиозното и хуманното падение.

Това падение оказа скандално влияние и върху Обединените нации, които се подчиняват на хегемонията на този Запад и се препъват, когато трябва да предприемат спешни практически стъпки за прекратяване на касапницата в Ивицата Газа и на нацистките престъпления, които се извършват сред стените на градовете и тесните бедни мизерни квартали и покосяват живота на невинни хора.

Обединените нации бяха срамежливо използвани, за да бъде запален фитилът на войната в Ирак и Афганистан и да бъдат избити милиони. Обединените нации обаче се оказаха безсилни, или им бе попречено да издадат каквато и да било императивна резолюция за прекратяване на тази агресия. И не видяхме никаква активност от страна на официалните арабски кръгове, за да бъде коригиран този позорен недостатък, пък дори само със заплаха за бойкотиране на заседанията на международната организация, а да не говорим за заплаха с изтегляне от тях в знак на протест срещу пристрастността на страната на убийствата и агресията.

Тук не става дума за провала на официалните арабски кръгове, за провала на арабските управници при всяко морално, религиозно и национално изпитание – те са вече извън кръга на действие, нямат абсолютно никаква стойност и за предпочитане е да не се губи време или място да се говори за тях или да се изброяват аспектите на тяхното падение.

Арабските управници разчитат на Израел да ги избави от най-достойната проява в историята на тази нация – проявата на съпротива, а забравят, че всички, които са разчитали на Израел преди тях, като например Антоан Лахд или Муавия Улд Сиди Тайе от Мавритания, или бившия президент Мохамед Ануар Садат, или лидерите на палестинските селски асоциации, всички до един заемат забележително място в кошчето за боклука на историята.

Кланетата в Газа разобличиха за пореден път, още по-силно и по-дълбоко лицемерието на западния свят. Президентът Буш, който проявява пристрастие към агресията срещу обсадените гладни и треперещи от студ върху развалините на домовете си хора, пръв побърза да осъди „руската агресия” срещу Южна Осетия в Русия и за малко не поведе ядрена война, за да й се противопостави, знаейки добре, че агресорът е Грузия и че именно нейният президент запали фитила на войната и извърши кланетата. Цивилизованият американски президент и неговата администрация не се поколебаха нито за миг да подкрепят кражбата на руски газ от страна на Украйна, обосновавайки я с това, че там били в правото си да извършат тази кражба, за да посрещнат лютите студове, след като руското правителство прекратило доставките за тях.

Това е първата война в най-новата история, която се води срещу хора, затворени зад решетките и лишени от каквито и да било хуманитарни или военни доставки, хора, на които е забранено дори да си спасяват живота. Във всички други войни се оставят коридори за излаз на невинните до сигурни зони извън зоната на военните действия, в Ивицата Газа – напротив, всички гранични пунктове бяха затворени и правителствата на Египет и Израел разположиха военни части, които да стрелят по всеки човек, който премине границата, спасявайки живота и децата си от обстрела по суша, въздух и вода, който ги е взел на прицел. Преди варварското американско нападение над подложения на ембарго Ирак през 2003 г. САЩ и ООН устроиха лагери за подслоняване на бежанците на сирийска и йорданска територия. Същото стана и в Пакистан за посрещане на афганските бежанци. Когато обаче жертвите са палестински араби, а палачът е израелец, достойният за порицание е жертвата и тя трябва да умре гладна, разкъсана и угнетена.

Израел разпръсна десетки хиляди позиви, в които призовава населението на Ивицата Газа да напусне домовете си, но не им каза къде да отидат! Или може би ще поиска от своя съюзник правителството на Египет да се заеме с тази задача?

Говори се, че Движението „Хамас” и другите организации на палестинската съпротива разполагали ракетните си установки сред цивилното население, за да го използват като жив щит. В това няма никаква истина, защото в Ивицата Газа има само купища човешка плът – там един квадратен метър се пада на седем души. И където и да отидеш, няма да намериш нищо друго, освен деца и цивилни. Няма гори, няма планини, няма долини – само циментови блокове и разнебитени бежански лагери. А дори и да предположим, че онова, което казва Израел, е вярно, защо той не отвори границите си за цивилните палестинци и да ги приеме на своя земя, която по начало е тяхната земя, и да им окаже пълна подкрепа и гостоприемство, щом претендира, че е загрижен за живота им, както повтарят израелските ръководители по време на интервютата си за арабските и чуждестранните телевизии.

Единственото, което иска Израел, е да извършва кланета над цивилните и особено децата, за да бъде спокоен, че няма да има идни поколения, които да издигат знамето на съпротивата и да продължат делото на сегашните и предишните поколения. Тъкмо това обяснява варварството на агресията и непрекъснатия денонощен обстрел на университети, училища и жилищни квартали.

Заявяваме на израелците, че палестинците няма да напуснат домовете си, ще устоят в отпор на агресията, защото са решени на съпротива и на геройска гибел върху своя земя, в собствените им лагери и джамии. Те преглътнаха шока от седемдневните непрекъснати въздушни нападения, които не успяха да ги уплашат. И ето ги, преглъщат и „шока” от сухопътната агресия и се подготвят да водят най-достойна конфронтация независимо от огромната разлика във въоръжението и мунициите.

Израелската война срещу Ивицата Газа е продължение на американските войни срещу Ирак и Афганистан и преди това – срещу Южен Ливан. И така, както Америка и нейните израелски съюзници изгубиха всички предишни войни, без да победят в нито една от тях, сигурно е, че и тази война няма да направи изключение.

Израел шантажира целия свят чрез нацисткия холокост и заслепи лидерите и народите на Запада, за да не виждат престъпленията, които той извършва против палестинците – жертви на неговия холокост в продължение на изминалите вече 60 години. Този шантаж обаче започна да ерозира и да дава обратни резултати. Появиха се белези на пробуждане, които намират израз в тези гневни демонстрации, които бушуват в арабските столици.

На запад демонстрират не само в защита на палестинците, а и на собствената си сигурност, която Израел вече започва да застрашава, и на собствената си икономика, рухнала заради войните, водени в защита на Израел и за запазването му като велика сила в региона.

Западът настоява за предаване на суданския президент Омар Ал-Башир на съд като военнопрестъпник заради Дарфур. Сега обаче ние трябва да настоим на същия съд да бъдат предадени всички израелски лидери, замесени в холокоста в Газа, и да бъдат изплатени компенсации на всички арабски жертви в Ирак, Палестина и Ливан.

Със своята сухопътна атака и с изпращането на танковете си в Ивицата Газа Израел извади от торбата си всички оръжия и планове и не му остава нищо друго, освен да удари Ивицата Газа с ядрените си бомби, ако иска да реши изхода от тази война в своя полза и бързо. Той се забърка с най-свирепия от народите на земята, с народа, който най-упорито държи на своето право и защитава достойнството, веруюто и решимостта на тази нация. И няма как да не плати скъпо за това, че падна в техния капан. Газа ще промени облика на историята. Ще разобличи всички лъжи за правата на човека и западната справедливост и ще създаде един напълно нов свят – така, както направи нейната посестрима Акка: в Акка бе краят на френската кампания, от Газа ще започне обратното броене за американско-израелската империя на злото.
-
Ако аз или ти бяхме палестинци
Анализи и коментари
Написано от Йоси Сарид
Сряда, 07 Януари 2009 10:26

[Израел бомбардира 2 училища на ООН в Газа]

Тази седмица разговарях със студентите си за войната в Газа, във връзка с курс по национална сигурност. Един от студентите, който често изразяваше консервативни и общоприети мнения, които могат да се определят като десни, успя да ме изненада. Без никакво предизвикателство от моя страна, откри сърцето си и призна: „Ако аз бях млад палестинец”, каза той, „щях да се бия яростно с евреите, дори и с терористични средствата. Всеки, който казва нещо различно, лъже”. Казаното от него ми прозвуча познато, бях го чувал и преди. Внезапно си спомних, преди около 10 години тези думи бяха промълвени от нашия министър на отбраната, Ехуд Барак. Тогава журналистът от „Haaretz” Гидеон Леви го попита, като кандидат за поста на министър-председател, какво би направил, ако се беше родил палестинец и Барак отговори честно: „Бих се присъединил към терористична организация”.

Лично аз не бих отговорил така. Терористичните актове, били те извършвани от отделни лица, организации или държави, винаги са водели до жертви сред цивилното население, които не са пролели и една капка кръв. Не само че тероризмът е сляп, жертви са и светецът и грешникът, но и увеличава броя на сприхавите, чиято кръв кипва бързо: Ръцете им са оцапани с нашата кръв, а нашите ръце – с тяхната кръв. Ами кръвта на невинните, кой ще плати за нея, и кога? Мразя всички терористи по света, независимо от целта на борбата им, но пък подкрепям всеки граждански бунт срещу която и да е окупация, Израел също попада сред тези окупатори. Такова недоволство е и по-справедливо и по-резултатно, и не потушава искрата на човечността в нас. Вече съм твърде стар да съм терорист. Но, внимавайте в това „но”, ако обикновен млад човек даде отговор, различен от моя, и този отговор е излязъл от устата на израелски генерал-лейтенант, то всеки индивид трябва да погледне на себе си, сякаш синът му е в неподходящата компания. Ако нещата бяха наобратно, и нашият обичан син е проклет терорист, най-вероятно защото е трето или четвърто поколение, принудено да живее в изгнаничество и подтисничество, а откъде да дойде спасението? Няма нищо за губене, само оковите си. Докато ние, неговите майка и баща, ще ридаем заради заминаващия син, защото никога няма да се завърне и зърне родината си и нас, освен от снимката на стената като шахийд (мъченик-ар.). Дали да не го спрем, преди да е осъществил плана си? Ще можем ли да го задържим, ако искахме? Дали щяхме да разберем чувствата му? Какво разбра Ехуд Барак в онзи ден – дали ще е невъзможно да го разберем? Младите хора без бъдеще лесно ще се откажат от нещо, което не виждат на хоризонта. Тяхното минало като деца от улицата, настоящето им на прокълнати безработни лентяи заключва вратата към надеждата им: по-добре да умрат, отколкото да останат живи, и смъртта им е по-достойна от живота ни, като техни потисници – ето какво изпитват те. От деня на тяхното раждане до деня, когато напуснат тази земя, виждат земята си пред тях, на която няма да стъпят като свободни хора. Няма добри или лоши хора, има само управляващи, които се държат отговорно или неразумно. А сега се бием срещу тези, които бихме били, ако бяхме на тяхно място 41 години и половина.

http://www.haaretz.com/hasen/spages/1052057.html
-
Робърт Фиск: Недопускането на камери и репортери няма да даде резултат

Анализи и коментари
Написано от Робърт Фиск
Вторник, 06 Януари 2009 23:27

От какво се страхува Израел? От дълги години използва старото извинение “военна зона – влизането забранено”, за да попречи да бъде отразена окупацията на палестинските земи. Но последният път, когато се опита да направи това – в Джанийн през 2000 г. - резултатът беше катастрофален. Като им беше забранено да видят истината със собствените си очи, репортерите цитираха палестинците, според които израелските войници са извършили истинско клане, а Израел отричаше това в продължение на няколко години.

В действителност е имало убийства, но не в мащаба, за който беше докладвано първоначално. Сега израелската армия се опитва да приложи същата обречена на провал тактика. Да не допусне пресата. Да държи настрана камерите. До вчера сутринта, само часове след нахлуването на израелската армия в Газа, за да избие повече членове на Хамас, и разбира се, още цивилни лица, Хамас съобщи за залавянето на двама израелски войника. Ако имаше репортери на мястото на събитието, биха могли да отсеят истината от лъжата за това. Но без нито един западен журналист в Газа, Израел беше оставен да каже на света, че не знае дали тази история е вярна. От друга страна, израелците са толкова безскрупулни, че причината да не допускат пресата може да се окаже твърде проста: огромната армия на Израел ще избие толкова много невинни – повече от три жертви до миналата нощ, и това са само тези, за които знаем, и образите от клането ще са твърде жестоки, за да бъдат понесени. Отвличането на журналистът от ВВС от палестинска мафиотска фамилия, който най-сетне беше освободен, въпреки че това не се припомня точно сега, сложи край на постоянното присъствие на западни телевизии в Газа преди няколко месеца. И въпреки това резултатите са същите. През 1980 г., Съветският съюз изгони всички западни журналисти от Афганистан. Тези от нас, които отразяваха руското нахлуване и жестоките последствия, не бяха допуснати обрано в страната, освен с партизаните муджахидини. Получих писмо от Чарлз Дъглас-Хюм, редактор в “ The Times”, за който тогава работех, в което правеше важна забележка. “Сега, когато не отразяваме редовно събитията в Афганистан”, ми писа той на 26 март същата година,” ще съм ти благодарен, ако не изпуснем нито една възможност да съобщим, позовавайки се на достоверни източници, какво се случва в тази страна. Не трябва да позволяваме Афганистан да слезе от страниците просто защото нямаме кореспонденти там”. Това че Израел използва стара съветска тактика, не бива да ни изненадва. Но резултатът е, че гласовете на палестинците в сравнение с тези на западните репортери сега преобладават в ефира. Мъжете и жените, които да под въздушен и артилерийски обстрел, сега разказват историята си по телевизията, по радиото и във вестниците, така, както никога не са могли да я кажат преди, без изкуственото “равновесие”, което толкова много се налага от телевизионните журналисти при предаване на живо. Това може да се превърне в нова форма на репортаж, да позволим на участниците да разкажат своята собствена история. Но от друга страна, разбира се, няма нито един западен журналист, който да разпита подразделенията на Хамас за развоя на събитията, още една победа за палестинските милиции, поднесена им на поднос от израелците. Но има и тъмна страна. Отиващата си администрация на Буш до такава степен се е доверила на израелската версия са събитията, че забраната за журналисти да влизат в Газа просто няма да има значение за израелската армия. Когато започнем да разследваме, каквото и да се е опитвала да скрие армията, то вече ще бъде изместено от друга криза, за която ще твърдят, че е на “фронтовата линия” във “войната срещу тероризма”.

http://www.independent.co.uk/opinion/commentators/fisk/robert-fisk-keeping-out-the-cameras-and-reporters-simply-doesnt-work-1225800.html

Център за близкоизточни изследвания