7 Октомври 2008
Кафенетата в село Брод (Призренска Гора, Косово) са социално средище, горанската агора. В тях често ставах свидетел на спорове за идентичността на нашенци. Кръстих едно от заведенията “бошняшко кафене”, защото там често попадах на привърженици на тезата, че гораните са бошняци. Една вечер разказвах на Исмаил Бойда, председател на Съюза на македонците с ислямска религия, и Аце (таксиметров шофьор) къде съм обикаляла през деня, когато спря токът. Режим на тока има в цяло Косово, откакто след бомбардировките на НАТО от 1999 провинцията стана протекторат на ООН. И когато Косово стана държава, пак няма ток редовно.
На светлината на свещите неусетно дружеските шеги се изродиха в скандал. Аце май си беше пийнал доста бира и по едно време се обърна към бай Исмаил Бойда: “Македонски, сръбски, косовски ЮНМИК паспорти – нищо не струват (в Косово след 1999 албанците получиха от ООН лични карти, които не се признаваха от доста държави и те не можеха да пътуват с тях извън провинцията – бел. авт.)! Да им драснеш една клечка кибрит.” Бай Исмаил взе да нервничи, но Аце продължи в същия дух и заяви, че срещу 100 евро сам ще си подпали македонския паспорт. Стана голяма кавга, бай Исмаил се разяри и заплаши Аце, че ще се погрижи да го спрат на границата и ще има проблеми в Македония. Той гръмко взе да обяснява, че местните хора подават документи за българско гражданство, само за да получат паспорт, с който свободно да пътуват и работят в Западна Европа. Започна да им чете конско евангелие и да им обяснява, че исторически до 1924 хората тук са били турци. Имало турско училище в Брод. След това се налага сръбско влияние, както и сръбско образование, броят на турците намалява, те стават македонци, сърби и албанци. Гораните не са отделна категория, това е географски термин…
Започна словесен търкал. Бошняците дойдоха на масата и искаха да говорят с мен и само с мен, за да ми обяснят, че нашенци са бошняци. В кафенето помежду си се караха нашенци-бошняци срещу нашенци-македонци, нашенци-македонци срещу нашенци-българи! И като капак, бай Исмаил се обръща към мен: “Вие, българите, сте македонци.” В този момент един от присъстващите отряза Исмаил, като му каза, че е “златен папагал”.
”Благодарение на бошняците аз съм легитимен, аз не съм диаспора, а ти, Исмаил Бойда, си диаспора”, каза мъж, членуващ в бошняшката партия “Вакат” в Драгаш, директор на правния сектор в общината. “Ако не каже “Селям алейкум”, не може да живее”, контрира го някой. “Тук винаги се е казвало “селям” (поздрав при мюсюлманите, който означава мир – бел. ред.), настояват по-възрастните. Впрочем нашенци из Косово се поздравяват със “селям”, включително и по електронната поща. По едно време мъжете в кафенето се сетиха за мен: “Ние тук всички сме роднини, исти сме. Така можем да ти говорим, че нищо да не разбереш.” Съдейки по доволното ми изражение, бай Исмаил направи следното заключение: “Ти не й бери гайле, тя ще напише всичко”.
Чудя се какво ли би станало, ако тук пийваха и ракийка. “В моя дюкян не искам политика”, сложи край на кавгата газдата.
В село Млике (Призренска Гора, Косово) хората са много изнервени и подозрителни към непознати и това има обяснение. Много къщи в Млике, Рестелица, Глобочица, Бачка постоянно са оплячкосвани от люмани (албанци от района на реката Люма, Северна Албания – бел. авт.). Те минавали нелегално неохраняваната граница между Косово и Албания, влизали в горанските къщи без стопани и ги ограбвали до шушка. Люманите грабели и добитъка на гораните – овце, крави, коне. “В незавидна ситуация сме. Организирани банди идват от Албания по черните пътища през нощта. На коне носят хладилници, телевизори. Люманите крадат бойлери, батерии, врати, къртят и отнасят. Така е, откакто няма граница. Когато сърбите пазеха границата, нямаше кражби, сега те минават по кози пътеки, имат информация за къщите без стопани и крадат. Международната общност охранява границите, докато е светло, като се мръкне, никой не пази и тогава ни нападат люманите. Същото е и през зимата”, обяснява имамът на селото.
Золумите на люманите, от които са пропищели нашенци, не са от днес. Арнаутите от поречието на река Люма в Албания, които грабели стадата и покъщнината из планината, са описани преди векове от големите географи как слизали в ниското и оплячкосвали къщите, нивите и добитъка. Заради плячкосването на добитъка от люманите гораните започнали да ходят на печалба. Сръбски изследователи описват как първите горанци са тръгнали на гурбет “по белия свят” в момента, когато се нарушил балансът между летните пасища на територията на Шар планина и зимуването в Повардарието. Плячкаджии (арамии, качаци) от Албания (от Люма, люманите) все по-често пресрещали пастирите при завръщането им със зимовището и им отнемали цели стада. Животновъдството в Гора рязко намаляло, увеличава се броят на онези, които напускат своя роден край и отиват на гурбет. Скоро заминали всички мъже, често и стари люде и деца. Щом дете навършело 7 години, заедно с таткото, роднини или комшии ставало работник по улиците на балканските градове.
Виртуалната граница с Албания
Според гораните в Косово по времето на Югославия границите между Косово и Северна Албания са строго охранявани, докато след 1999 ЮНМИК гледа през пръсти на сигурността на границите и затова разбойниците от Албания безпрепятствено пресичат границата и плячкосват селата в Косовска Гора. След няколко дни, когато пътешествах из Северна Албания, в Кукъска Гора видях, че по черните пътеки границата между Косово и Албания спокойно може да се мине нелегално, пеша или с кола. Мнозина го правят.
Призренска Гора граничи с Албания. По планинските пътеки няма никакъв граничен контрол, границата дори не е отбелязана. Официалният граничен пункт тук между Косово и Албания е Морина, но по черни пътища границата се пресича незаконно – от местността “Бука” на село Глобочица, от село Орчуша за 30 минути пеш се преминава в Албания. Някога в село Кръстец имало караул, който пазел границата, но сега там няма никой и хората безконтролно влизат пеша в съседното село Пакища в Албания. Гораните от селата в Косово и Албания знаят откъде минава границата, макар че няма никакви означения, нито табели, нито заграждения. Като ги попитах къде е границата, те ми показват към отсрещните ридове. Няма маркировка и ако сам тръгнеш из планината без някой местен човек, няма как да знаеш дали не си влязъл вече в Албания. Спокойно може да се вземе такси от някое село в Косовска Гора, с което по черните пътища да се отиде в Кукъска Гора, Албания.
Горани от Албания ходят да работят в Косово и се придвижват именно по черните пътища. Но има и крадци и трафиканти. Навръх планината на черния път има паянтова дървена барачка, в която седи полицай, нашенец, който се прибира в селото си в Кукъска Гора след 18 часа. Нито ЮНМИК, нито КейФОР охраняват южната граница на Косово. Полицейският пункт на ЮНМИК е в Драгаш и някои международни полицаи познават горанските села, но те нямат мандат да охраняват границата с Албания. КейФОР се представлява от турски военни, базирани също в Драгаш, които се държат по-скоро като пътна полиция.
Канадският военен журналист Скот Тейлър е научил от разговори с военни от КейФОР, че пътят е напълно отворен и през него свободно се пренася и дрога. Гораните, населението от най-южната точка в Косово, всъщност са централна точка на “велика Албания”, коментират сръбските медии. Според канадския журналист албанците крадат добитък и секат гората и това няма да бъде допуснато, ако Косово гледа на Албания като на съсед, а не на своя държава. Виждайки, че няма проблем албанците свободно да завземат гората и да унищожават района, Тейлър смята, че това е “велика Албания”. НАТО знае какво става и има коли, които могат да наблюдават от високо какво се случва. Но не може да действа без съгласуваност с парламента в Прищина, тоест на албанските лидери.
Не само границата между Косово и Албания не се охранява. В района на Дебърско, границата на Македония с Албания, също няма охранявана граница. През май 2008, пътувайки към Дебър по стръмния планински път, малко преди града се запознах с овчаря Вердиа. Той е от Албания, минава границата по козите пътеки със стадото си. Албания е на 5 км от Дебър, вижда се от града и според местни албанци границата може да се мине нелегално през планината. В района на Дебърско живеят нашенци, наричани македонци мюсюлмани, торбеши, които са ислямизирани потомци на етнически българи. Говорят стар български диалект, който наричат нашенски. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши. В кафене в Дебър местен албанец гордо ми обясни какви са торбешите: “Те са мешани и са по-долна класа. Ние сме чиста раса, а торбешите и те не знаят какви са.” През това време телефонът на неговия приятел позвъни с мелодията “Живот мой” на Драгана Миркович. И двамата албанци от Дебър с блеснали очи ми споделиха колко много харесват сръбските певачици.
Докато се разхождах в Дебър, срещнах Шейдия, засмяна 54-годишна балканджийка. По меките черти на лицето, сините очи и като се заговорихме, разбрах че не е албанка. Попитах я каква е. “Мюсюлманка съм”, каза Шейдия, а езикът, на който говори е нашенски. “Ама ти говориш като мен, на същия език”, добави тя. Шейдия е от село Горно Косоврасти, Дебърско. Обясни ми, че торбешите в Дебърско са строители, майстори, добри земеделци. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши, към 2 – 3 хил. торбеши. Снимам Шейдия в стара 120-годишна къща в Дебър, която специално ми отварят. После мъжът й се качва на магарето, а тя върви пеша до него. Мила картинка, която е типична и за българските помаци.
Следва:
При нашенци в Косово и Албания: Феноменът български паспорт - 2
Феноменът български паспорт - при нашенци в Косово и Албания - 2
8 Октомври 2008
Продължава - виж първата част: При нашенци в Косово и Албания: Скандал в “бошняшкото кафене” - 1
Докато обикалях из Шар планина, нашенци непрекъснато ме питаха дали мога да им помогна да получат български паспорт. Гора е анклав и в момента нашенци не могат да пътуват свободно в Европа. Където има дефицит, там се ражда и “черен пазар”. Етническите българи от чужбина могат да получат българско гражданство, но процедурата отнема вече 4-5 години. По втория начин заветният паспорт струва до 6000 евро и който може да си го позволи, плаща, за да не чака години наред в Министерство на правосъдието, където има само две гишета за опашката от желаещи кандидат-българи.
Държавната агенция за българите в чужбина, откъдето се издава документ за български произход, работи много тромаво и нашенци от чужбина чакат години наред. Чиновници от тази агенция твърдят, че имало опасност албанци да се представят като горани и затова законният срок не може да бъде спазван. Това обижда нашенци, защото те бягат именно от албанците, с които не могат да съжителстват. Но най-голямото чакане след депозиране на документите за паспорт е в Министерството на правосъдието. Основните спънки се създават от странни чиновници от МВР, които дописват законите, измислят нови правила. Но докато нашенци от чужбина чакат вече 5 години за българско гражданство, недобросъвестни служители на МВР са дали “на черно” фалшив паспорт на наркотрафиканта от Санджак Куйович.
В подготвения документ за държавна политика към българите в чужбина през декември 2007 бе оповестено, че не е редно България да либерализира прекомерно издаването на български документи за самоличност “от съображения за национална сигурност”. Фактите показват, че изкуственият дефицит не е случаен. С размахване на плашилото за “национална сигурност” всъщност се подхранва “черния пазар” на визи и паспорти. Говори се ,че залогът е толкова голям, че става дума за милиони. В Македония много хора от различни градове са ми споделяли, че фирми посредничат срещу солиден хонорар за бързо издаване на български визи и паспорти.
Посредникът Р.
Р. от Призренска Гора постоянно е на път между Гора, Сърбия и България. Той се прехранва като посредник на сръбски, македонски и български паспорти. Страх го е да пътува из Косово, но няма как. Дава си сметка, че албанците отдавна са го взели на мушка и решат ли, ще се разправят с него. Осъзнава риска, който поема, като пътува почти всяка седмица до Ниш. Албанците вземат сръбски паспорти, за да пътуват, и Р. пренася документите им до Крагуевац. Той пътува и до София, за да пренася документи за български паспорти. Обяснява ми, че гораните искат да работят в чужбина с български паспорт, за да могат да хранят семействата си. Безработицата в Гора е ужасна. Има 200 молби от горани за български паспорти. Срещнах Р. в София след година и той беше доволен, че бързо е получил удостоверения за български произход. Търсеше сигурен човек, който да му извади български паспорт по “втория начин”, не му се чакаше 2-3 години. В един от документите, който попълнил, трябвало да посочи адрес в България и някакъв човек в агенцията “услужливо” му предложил адрес срещу 200 евро. Аз му подарих моя адрес, докато пиехме кафе до Археологическия музей при БАН – бивша джамия от османско време. Пратих го в музея да види залата с тракийски маски и съкровища. Р. е измислил резервен вариант, ако в Косово стане напечено: “Ние не можем да живеем с албанците и затова аз си правя къща в Суботица. Във Войводина е хубаво за живеене, там има 28 малцинства и много малко албанци.”
Надир от Урвич
Надир от село Урвич, Македония, дошъл през 1992 в София, развил е успешен сладкарски бизнес, но чиновниците от Агенцията за българите в чужбина отказали да му издадат удостоверение за български произход. Съмнявали се, че е албанец, който се представя за горанин. Едва ли си дават сметка колко обиден се чувства Надир. В днешна Македония има две горански села – Урвич и Йеловяне, разположени в Шар планина, между Тетово и Гостивар, заобиколени от всички страни от албанци и подложени на асимилация. Описани са от Васил Кънчов. Историята на Надир е показателна за проблема с българското гражданство за етническите българи от Балканите. Надир е напълно интегриран в българския стопански и културен живот. Той живее в българската столица със семейството си, има сладкарница “Ардиян” на бул. “Христо Ботев”, до Централна гара. Баща му Бекир Алили дошъл от Урвич в София през 1920 година и живял в столицата над 20 години, имал 5 дюкяна, къща на бул. “Скобелев”, сладкарница “Камелия” на “Витошка” и ул. “Патриарх Евтимий”. Апартаментът му е конфискуван през 1962. Според Надир над 100 души от с. Урвич са работили в София като бозаджии.
Надир и жена му Ганимет първо отворили цех за фунийки за сладолед в квартал Драгалевци, скоро направили сладкарница със собствено производство. Рецептите за ориенталските сладки са от Македония и Турция. Вече имат цех за сладкарски изделия в квартал “Разсадника”. Вкусните им тулумбички се продават в около 20 магазина и сладкарници, наели са и работници в сладкарския цех. Купили са и къща в кв. “Надежда”. Макар че живее отдавна в България, има собствен печеливш бизнес и е изряден данъкоплатец, Надир не е успял да получи българско гражданство. Живее в България като чужденец с карта за постоянно пребиваване. Той е разочарован от Агенцията за българите в чужбина, където се шири корупция. Подал молба да получи удостоверение за български произход, но още не е получил. А са минали 6 години! Дал 1500 лв. на адвокат, за да му извади по-бързо удостоверение за български произход, но адвокатът взел парите и изчезнал. Някой му препоръчал друг адвокат, който се оказал съученик на чиновник от агенцията. Чуди се как така в Скопие се чака най-много 4-5 дни за издаване на документ, а паспортът е готов за 3 дни, докато в България се чака с години. “Тук спечелих пари, купих цех, сладкарница, 2 къщи. Други хора дойдоха от Урвич в София, но се отказаха да правят бизнес заради бюрокрацията.”
Надир смята, че езикът на гораните от Урвич е “нашенски” и обяснява че хората в селото се наричат нашенци помежду си. “От всички страни сме заобиколени с албанци. В село Урвич има 4-5 махали – Богородица, Царска махала. Селото има над 100 къщи Половината работят в Италия, другите – в Турция (Истанбул, Одрин, Бурса). В селото са останали малко горани. 20 семейства са получили италианско гражданство, за 2-3 години са си купили и къщи в Италия.”
Джингиз от Митровица
Преди войната много нашенци от Гора и Жупа са живели с албанците. Но след 1999 те са продали дюкяните си и са се преселили или в Северно Косово, което е населено само със сърби, или в сръбските анклави. Много нашенци са предпочели да се заселят в Централна Сърбия, Санджак, Войводина, Западна Европа.
В разделения по реката Ибар град Митровица имам приятел горанин. Джингиз, 40-годишен горанин от Радеша, собственик на сладкарница “Пеливан”. В населената само със сърби Северна Митровица има около 15 заведения на горани. В южната част на Косовска Митровица, където живеят албанците, има само две горански фамилии. Сладкарницата “Пеливан” е на пъпа на Северна Митровица. “По-стара е от Скупщината в Митровица”, казва Джингиз. Заведението е от 1932 г. Дядото на Джингиз се преместил от Радеша в Митровица през 30-те години на 20 век. Прадядо му е имал 18 дюкяна в Пловдив, но е бил изгонен от България. “Знаете ли, че царят е изгонил всички, които не са българи?”, пита Джингиз. Той рядко си ходи в Радеша. В селото сега има 650 къщи, но са останали да живеят само 200 стари люде. Според него гораните са автохтонни, стари славяни от Сърбия. Приели исляма през 18 век заради данъчни облекчения. Джингиз обяснява, че сърбите не приели исляма, защото земята им била плодородна и можели да плащат данък.
А гораните открай време са в планината, където климатът е много суров. “Камен и небо, пасивна земя, няма нищо! Данък може да се плаща, където има равнина. При нас има 7 месеца сняг, 7 месеца зима, 1 месец лято. Откъде да изкараме за данък? Ние бягаме от планината”, обяснява Джингиз защо роднините му се преселили в Митровица, където им потръгнало с дюкяна. “Татко се казваше Пеливанович, но когато се върна от казармата, през 1952, албанците промениха фамилията му и той стана Пеливани. Аз нося фамилията на дядо ми Мехмети, който имал дюкян в Пловдив.”
“Как се самоопределяте?”, започнах разговор за етническата идентичност. “Нашенец, това е да си наш, вътре сред нас самите.” Джингиз знае теорията, че гораните са потомци на богомилите. “Ние сме славяни, по-рано сме били сърби, може и българи да сме били. Топонимията в Гора е изцяло славянска. Ние нямаме информации, нямаме институции, нищо нямаме, кютаме си. Нямаме лоби, всеки се мъчи сам за себе си. Не е важно какъв си – богомил, сърбин, българин, важното е какъв си днес. Ако имаме пари, ще можем да инвестираме и да изследваме, да разберем какви сме.” Според него в Кукъс, Албания, е било пълно с горанци, но били албанизирани. “Кукъс беше като Драгаш, но горанците там се албанизираха, станаха сплав. Оженили се за албанки и станали сплав, бакър, сребро, претопили се, не са чисти.”
Джингиз гордо пояснява, че гораните в Косово се женят само помежду си: “Ако има коктейл, не е чисто”. Децата учат в сръбски училища и университети. Той смята, че гораните са 7–10 хил., но има манипулации. Били са 35 хил., но заради миграцията броят им намалял. Във всеки град от бивша Югославия има няколко горански дюкяна. В Белгия, Люксембург, Германия има горански дюкяни. Повечето горанци след войната през 1999 са мигрирали в Бенелюкс и в Швейцария. Едно време гораните са работили в София, Пловдив, Солун, Дубровник.
След 1999 положението в Косово е “мътно като боза”, тепърва трябва да се избистри. Джингиз е готов, ако стане напечено в Косово, да напусне Митровица и да се изсели в Западна Европа. Гораните са привързани към държавата, твърди той. Към коя държава, питам аз – косовската или сръбската? “Ако има косовска държава, не знаем какво ще стане с нас. Нищо не се знае, ще видим”, неохотно отговаря Джингиз.
Отивам още по-далече и го питам: “Защо не можете да живеете с албанците.” Той ме гледа недоверчиво: “Не казах, че не можем.” Питам го дали говори албански. “Аз лично говоря, но искам да знам дали вие говорите албански в България? И ние си говорим горански език. Няма пречки, който иска, да научи да говори албански, английски… това е лична работа. Горански съм учил от майка, татко, дядо. Това е горански, нашенски. Езикът ни е различен от албанския като деня и нощта. Горанският е славянски език. Най-голяма бариера за горанците в Косово е езикът. Не всеки знае албански, както и не всеки знае горански. Знаете ли някой албанец да говори горански? Защо се смеете? Някой сърбин да говори горански? И аз не познавам такъв. Горанците са ситни, малки, трябва да знаят всичко, ако искат да оцелеят. Горанецът трябва да знае и горански, и сръбски и там, където работи, трябва да се преклони.”
Кафене “Пеливан” е нещо като Ганковото кафене в Северна Митровица, тук често се бистри политиката и когато някой започне да говори на актуална тема, се включват и околните. То е социално средище за много хора в Северно Косово. Тук идват да пият кафе журналисти, политици, полицаи, обикновени хора. През всичките ми пътувания из Косово винаги ми е правило впечатление ожесточението, с което сръбските лидери се оплюват едни други и това, че не успяха да създадат единен Сръбски национален съюз, а има два – единият е в Северно Косово, другият в Централно Косово. Сръбският лидер от Митровица Оливер Иванович е на нож с лекарите Марко Якшич и Милан Иванович (лидери на Сръбския национален съюз на Северно Косово), смятани от международната общност за екстремисти. Д-р Рада Трайкович, лекар и шеф на болницата в сръбския анклав Грачаница (до Прищина), политик в Сръбския национален съвет за централно Косово, е в конфликт със сръбските лидери от севера. Тя се опасява, че Белград е забравил за сърбите в анклавите и се грижи повече за тези от Северно Косово. Рада Трайкович смята, че албанците твърдо са решили да асимилират горанците в Косово.
Джингиз ту говори с мен, ту обслужва клиентите и обръща внимание на всеки новодошъл, поздравява го, пита го как е – така в кафенето всеки се чувства като у дома си. По едно време той рязко стана и отиде при няколко яки бабаити с анцузи, които седнаха на съседна маса. Като си тръгнаха, се оказа, че това са рекетьори, които обикалят из заведенията. Джингиз шепнешком ми обясни, че няма проблеми с рекетьорите, защото е староседелец и младежите просто ги е срам да му искат пари. Бабаит има и на друга маса – висок атлетичен млад мъж с интелигентно изражение, славянски тип. Можеше да мине за млад преподавател или за спортист, ако не забелязах, че сканира с проницателни очи всеки новодошъл, докато си пие кафето. Спокойно, твърде спокойно за тип като него. Джингиз познава и него. Пак ми шепти, че този тип, който седеше преди малко на съседната маса, е цивилен сръбски агент. “Този е от МУП (Министерството на вътрешните работи – бел. авт.), наоколо е пълно с агенти, все пак това е Сърбия и МУП трябва да знае какво ще стане тук. Ако Сърбия загуби сега Косово, когато стане по-силна, ще се върне, няма да го остави. Косово е част от Сърбия.”
Всичко е хубаво в кафене “Пеливан”, само дето тук няма бюрек. Какъв горанин си ти, щом нямаш бюрек, упрекнах Джингиз. “Ти защо не отидеш да месиш и печеш бюрек, аз също съм готов да ти платя 1 евро за един бюрек. За 1 евро ще направя едно кафе и ще спечеля пари с по-малко труд. Знаеш ли каква мъка е да се прави бюрек”, простичко ми обясни Джингиз. Започвам да му обяснявам, че бюрекът е част от горанската същност, култура и начин на живот и не бива да отмира, но той е непреклонен. Поне веднъж в месеца да прави бюрек, за да поддържа форма. Не е съгласен, че толкова лесно може да се унищожи Гора. Смята, че Гора има бъдеще като място за сафари туризъм. Гораните държат на родното си място. Макар че са печалбари от столетия, където и да отидат да живеят, те се връщат в родното огнище. “Горанецът, и да отиде да живее накрай света, иска да го погребат в Гора. Плащат се луди пари за това. Един горанин избягал в Австралия през 1948, когато Тито се скара със Сталин. Починал през 1995 в Сидни и близките му платили 20 000 долара, за да уважат волята му да бъде погребан в родната Гора. Ние държим много на родното си място.”
Шар планина стана албански Алпи
На 5 май 2008 премиерът на Косово Хашим Тачи дойде в Гора и откри асфалтирания път от село Кукаляне до село Брод. Той беше посрещнат от горански деца в традиционни горански носии, от симпатизанти на оглавяваната от него Демократична партия на Косово от село Рестелица и от Садик Идризи, депутат от подкрепящата правителството бошняшка коалиция “ВАКАТ”. Още в началото на речта си премиерът Тачи даде знак на преводача да не превежда от албански на сръбски. Преводачът млъкна и повече не се обади. Гораните стояха и само гледаха. Много малко от тях знаят албански, но никой не посмя да се обади да поиска превод на думите на косовския премиер. Нито политикът от горанското село Крушево Садик Идризи, нито председателят на община Драгаш, нито чиновници от общината протестираха и поискаха превод. Никой не дръзна да поиска превод от албански език, който законът регламентира.
След откриването на пътя делегацията на премиера Тачи отиде на обяд в новопостроения албански хотел на 3 км от Брод. Малцина от жителите му разбраха, че косовският премиер е минал през селото. Хотелът е построен от албанската фирма “Кук комерс”, смятана от хората в Гора и Жупа за собственост на Хашим Тачи. Хотелът беше построен за една година. До него се стига по черен път покрай Лйева река. Намира се в сърцето на Шар планина, близо до билото и предела, където сред мистичните скали на планината се срещат диви кози. Наблизо има овчарски кошари. Носи звучното име “Арджена” и е първото място с албанско име в Призренска Гора.
Хотелът е свръхлуксозен, в алпийски стил. Има проект за построяване на път, който да заобикаля центъра и да минава от долната страна на Брод. Планира се построяване на ски писта. Гораните недоволстват, че албанци са купили терен до ловната хижа. Мъжете от Брод се страхуват, че до година – две в родното им село ще гъмжи от албанци, нещо нечувано досега в тази част на Шар планина. Факт е, че горанин е продал терена си на албански предприемачи, които са направили добра инвестиция, построявайки хотел. Теренът край ловната хижа не е заграбен, а е купен от албанци с нюх за успешен бизнес. Някои упрекват хората от село Брод, че им измъкнали бизнес изпод носа. “Не е нормално в сърцето на Шар планина до село Брод да има албански хотел. Трябваше някой броджанин да купи терена и да построи хотел. А сега някой отвън прибира меда на Шар планина”, коментира млад юрист горанин.
Гора и Жупа са привлекателно място за бизнес и нашенци се опасяват, че албанците ще ги маргинализират икономически. Албанците вече са заели доходоносни икономически ниши. Приватизацията на предприятието за производство на вълнени изделия “Драйтекс” в Драгаш, в което са работили 1500 души, е била дива. Фирмата “Кук комерс” го приватизира за 380 хил. евро, а според гораните само оборудването е било за 1 млн. След сделката десетки камиони са извозвали машините, които били продадени за скрап на словенска фирма. Сега в “Драйтекс” има само празни халета. В тази дива приватизация е замесен Хашим Тачи, убедени са местните хора.
След 1999 много селища в Косово променят коренно облика си. Албанците прогонват сърбите и ромите, а към гораните се отнасят враждебно заради сътрудничеството им със сърбите, подозират ги, че са пета сръбска колона. Това се дължи на участието на горани в сръбската армия. Според Ибро Ваит, председател на етническата общност на гораните, участвал в делегацията на Белград по време на конференцията в Рамбуйе, през 1999 са убити 7 горани – войници и цивилни, “в защита на Югославия”, повече от 10 са ранени. Албанците си отмъщават след изтегляне на сръбските сили за сигурност. Според него терористи от У Че Ка заедно с разбойнически банди от Албания започват да тормозят хората в Гора. Гораните не са защитени от немския КейФОР, те са изгонени от работните си места, мнозина са изселени от къщите си по най-брутален начин, сръбският е забранен, една къща е запалена, оплячкосани са много къщи, убити и отвлечени са десетки горани. По онова време 60 % от гораните са принудени да бягат, смята Бехадин Ахметович от Драгаш.
Много горани ми разказваха как албанците са ги принудили със заплахи да им продадат дюкяните си. В Прищина е имало 200 – 300 горани, които до 1999 са работили в собствени дюкяни, а също и в институциите и в държавни предприятия – в пощата, електроразпределителната фирма и др. Малкото останали горани, собственици на сладкарници и заведения, не смеят открито да изявяват своята идентичност от страх албанците да не ги бойкотират. През последните две години и в Жупа в Косово се наблюдава икономическа експанзия на албанците, които купуват земя от нашенци, на която строят луксозни заведения.
Нашенец от село Горно Любине, Жупа, разказва: “Гораните в Косово нямат работа, те са прогонени от държавните институции, работят само като сладкари или строители, или като учители по сръбски, босански. Албанци направиха хотел в село Речане, на наша територия, но не искат да наемат наши хора. Албанците изкупуват къщи в Призрен и Драгаш. Те узурпират земя. Сътрудничеството с Хашим Тачи е само на хартия, да ти даде кафе и да ти види гърба.”
Безработицата е огромен проблем в Косово, води се борба за всяко работно място. На пазара на труда гораните са изтласквани от албанците. Мурвета Исмали, горанка, която живее в Прищина, разказва горчивия си опит да си намери работа в нелоялна конкуренция с албански кандидати. “Албанците се представят за горани, и така ни асимилират. А е ясно, че не говорят нашенски и не са родени в нашите села. Има работни места по квотата за малцинствата. Аз се явих на конкурс за работа в пощата, но не ме одобриха. Според закона работното място беше за горанин, но бе назначена албанка, която се представи за горанка.”
Косово е отесняло на албанците и те трескаво търсят нови територии, на които да се разширяват. Колко му е да изтласкат гораните от Шар планина и да сложат албански имена на селата в Гора. Подозренията на гораните не са без основание. В края на 2007 албанците прекръстиха Шар планина на… Албански Алпи в интернет-страницата на косовското министерство на търговията. Че се пренаписва историята не е нещо ново на Балканите, но явно стремежът за прекрояването на картите върви в пакет с преименуването на стари топоними. В Косово нашенци са твърде малко малцинство, което не е в обсега на интересите на “великите сили”, които цели 9 години след войната в Косово се занимаваха да измислят някакъв фокус-мокус, с който да накарат сърби и албанци да живеят в хармония и разбирателство.
В момента сърбите живеят в северната част и в някои анклави в централно Косово и се самоуправляват чрез собствени институции, подкрепяни от Белград. Нашенци живеят в етнически чисти села в Гора и Жупа, които се обезлюдяват все повече и повече. Гораните са обзети от паника, че за тях няма да има повече място в държавата Косово. Ще запазят ли своята идентичност нашенци, или ще се удавят в албанското море с новокомпонирана бошняшка идентичност – това е въпрос, чийто отговор ще видим в близките години.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар