17-годишната Фикрие Сабриева ще се омъжи по традиционен ритуал, при който очите на булката са затворени, а лицето и ще бъде боядисано в бяло и украсено с ярки пайети. Тя живее „на края на света” и почита мюсюлманската култура в предимно християнска България.
Отдалеченото планинско село Рибново, разположено сред заснежените планини в югозападната част на България, е запазило своя традиционен зимен сватбен ритуал, въпреки десетилетията на преследване от бившия комунистически режим, последвани от ужасяваща бедност, която е принудила повечето от мъжете да потърсят работа зад граница.
„Съседните села също се опитаха да запазят традицията, но там тя постепенно умря. Жените искат да бъдат модерни”, казва 61-годишният Али Мустафа Бушнак, който заедно с дъщеря си е дошъл да гледа сватбата на Фикрие.
„Може да сме накрая на света, но хората в Рибново са много религиозни и горди със своите традиции”, посочва той.
Някои експерти смятат, че строгото придържане към мюсюлманските традиции е отговор на преследванията от миналото.
България е единствената страна в ЕС, където мюсюлманите са 12% от населението. Комунистическият режим, който не толерираше религиозни ритуали, се опита насилствено да интегрира мюсюлманите към предимно православното българско население, като ги принуждаваше да изоставят традиционното си облекло и да сменят имената си със славянски.
След падането на комунизма през 1989 г., старите ритуали възкръснаха с огромна сила сред помаците – славяни, които по време на османското владичество са приели исляма. Днес те са 2,5 процента от 7,8 милионното население на България.
Но днес подобен сватбен ритуал може да се види само в затвореното общество на Рибново, както и в още едно село в Балкана. Младите мъже се връщат от чужбина тъкмо за зимните сватби.
Хората от Рибново се идентифицират повече с религията, като мюсюлмани, а не с етноса или националността си. Сватбената церемония също е израз на тяхната дълбока вяра. В селото има десет духовника и две джамии за население от 3500 души.
Семейството на Фикрие усърдно и събира чеиз откак се е родила – предимно ръчноплетени дрехи, юргани, покривки, чаршафи, възглавници, чорапи и килими.
През една слънчева неделя семейството закача всичко това на три метрово дървено скеле, издигнато специално за случая на стръмната, кална улица, която води до къщата на Фикрие.
Почти всички от селото идват да видят изложеното: малкият двор на Фикрие се е превърнал в изложбена зала за мебели и домашни уреди, които младата булка трябва да занесе в новия си дом.
След това момичето и 20-годишният Муса, бъдещият й съпруг, повеждат традиционно хоро на централния площад и бързо са последвани от повечето младежи в селото.
Но най-запомнящият се момент от церемонията е изрисуването на лицето на булката. То се случва на втория ден. Това е дълбоко личен ритуал и на него присъстват само жените роднини. Лицето на Фикрие се покрива с плътен слой бяла боя и после се декорира с цветни пайети. Дълго червено було покрива косата и, главата и се обгръща с гирлянди, а лицето и се забулва от сребристи нишки.
Облечена в шалвари и корсаж във всички цветове на дъгата, булката бива представена на бъдещия си мъж – пред погледите на майка си и баба си.
Фикрие не може да си отвори очите преди ходжата да благослови младата двойка. На сватбата е забранено да има алкохол, а сексът преди брака е табу.
Етнографите казват, че е трудно да се определи точно от кога датира този ритуал. Доскорошният комунистически режим не толерираше изследвания на етническите малцинства и различните религиозни групи.
„Много вероятно е това да си е чисто тяхна традиция. Начин, по който да изразят себе си,“ казва Маргарита Карамихова, професор в Етнографския институт към Българската академия на науките.
Експертите казват, че днес помаците имат проблеми с идентичността и са изправени пред повече предизвикателства, в сравнение с мнозинството мюсюлмани в България, които са етнически турци.
„През 60-те забраняваха мюсюлманската музика по сватбите, не ни даваха да носим традиционните си дрехи, а през 80-те целият помашки сватбен ритуал беше забранен“, казва кметът на местната община Ахмед Башев, който е родом от Рибново.
Жителите на Рибново традиционно изкарват прехраната си от тютюн и земеделие, но ниските доходи в най-бедната страна от ЕС ги принуждават да търсят работа в други градове в България или в Западна Европа. Една от причините е, за да съберат пари за сватба.
Външните влияния трудно достигат до Рибново и младите хора рядко се женят за външен човек. Приетата възраст, до която момичетата трябва да е омъжат, е 22 години. 19-годишната Фикрие Инузова, съименичка на булката, казва, че жените от Рибново не бързат да се модернизират.
„Брат ми иска да пътува, да види света… При мъжете е друго. Те могат да правят каквото си искат. Аз искам да остана тук и да се омъжа.“
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар