Криворазбраният мултикултурализъм

Трябва ли постулати от шериата да се внедрят в британското законодателство

Редакционен коментар

Архиепископът на Кентърбъри Роуън Уилямс е сред най-проникновените хора в британския обществен живот. Той смята, че включването на определени аспекти на шериата в юридическата практика би съдействало за запазването на единството в британското общество, защото в такъв случай на мюсюлманите „няма да им се налага да избират между предаността към националната култура и верността към родината си“. Идеята му обаче бе разтълкувана погрешно. Той е напълно прав, че трябва да се замислим как законът се прилага в едно плуралистично общество, което страда от липсата на идентификация. Нещо повече – той бе на косъм да отрече върховенството на закона като „абстрактен универсализъм“. Този същият закон обаче е неделим по начина, по който предлага Уилямс. Дали е перфектен? Със сигурност не е! За това свидетелстват и някои произволни присъди по бързата процедура. Дори системата понякога да си позволява да издава ексцентрични присъди, върховенството на закона не е разменна монета и не бива да се прилага избирателно. В своята лекция „Ислямът в английското законодателство“ англиканският пастор запита дали някои юридически практики не трябва да бъдат прехвърлени на мюсюлмански религиозни съдилища. Той направи сравнение между Еврейския съвет на местните равини (Бет Дин) и неформалните съвети за съблюдаване на шериата. Архиепископът има множество възражения – от ограничените права на жените според исляма до историческата забрана за вероотстъпничество, – но по-второстепенни теми като семейните въпроси например той намира за редно да се създаде конкуренция между отделните религиозно мотивирани съдилища, които да се борят за лоялността на гражданите. „Файненшъл таймс“ ще си позволи да възрази.Първо, в законодателството вече има пролуки, които позволяват частния арбитраж по семейни и търговски въпроси. Монополът над съдебната система, на който държавата държи изключително много, гарантира правото на всеки гражданин за равен достъп до съдебната зала. Една жена, изповядваща исляма (или която и да било друга религия), на която е отказано правото да получи например издръжка след развода, трябва да се чувства сигурна, че то ще й бъде възстановено. Второ, в исляма няма единен канон – по подобие на ислямските облигации, за които писахме миналата седмица. Д-р Уилямс знае това чудесно, но въпреки всичко си играе с кибрита на джихада, като апелира модерни проблеми, които Пророкът не е съумял да провиди, да се решават с отколешните методи. Трето, неговите предложения ще натикат повечето мюсюлмани против собствената им воля под стряхата на религиозната идентификация. Това си е стъпка назад към гетата и тласкане в лапите на мнимите мюсюлмански духовници. Този тип мултикултурализъм се превърна в чадър, покровителстващ политическата идентификация, а не в платформа за лансиране на множеството адвокати на тази идентичност – от които религията е само един. Има и още една величава идея в речта на архиепископа. Според него религията е изтласкана в полето на индивидуалния избор. Призивите му щяха да имат по-голям успех, ако бяха отправени към християните и мюсюлманите по време на ръкополагането му преди 5 години – така той може би наистина щеше да ги мобилизира да поемат своя ангажимент към обществения живот.

class*bg,2008-02-11