Каква е разликата между алианите и сунитите, питам един български турчин, принадлежащ към сунитите. Ние, казва той, сме много ревниви. Жената убиваме, ако кривне от правия път. Докато при алианите не е така. На алианина не му пука, че жена му спала със съседа например. Той е демократично настроен човек.
Обяснението не е изчерпателно, но пък може да послужи за начало на това малко странно пътешествие, което предприемам към алианите от Източните Родопи.
Алианите още алевии, бекташи или казълбаши (идва от “червени глави”, тъй като са носили червени ленти на чалмите) почитат Али ибн Аби Талиб, първи братовчед и зет на пророка Мохамед, женен за дъщеря му Фатима. За тях Али е човешкото въплъщение на Аллах. Науката счита определението “алиани” за неточно и предпочита алевии, но пък в тези краища самите хора се наричат алиани. (Б. р. - алианите са мюсюлмани, различни от сунитите, но не са и шиити, а отделно религиозно течение в исляма). За появата им по тия земи има две версии – според едната са от тюркменски произход и са пристигнали през XVI век, според другата те са приели исляма местни жители, затова и в религиозните им обреди има смесване между мюсюлманство и християнство. Също както помаците, и алианите по-често от останалите обитатели на Родопите си задават въпросите кои сме ние и откъде идваме. Предполага се, че и сред помаците има алиани и сунитите или поне алианите вярват така. Малцинство в малцинството, за тях въпросът за произхода е особено важен. Някои наблягат, че имат връзка с прабългари мюсюлмани, други – че са чистокръвни турци. Всички заедно се отнасят с презрение към арабското, арабските елементи в религията, намират ги за “замърсяващи”.
Когато пристигам на текето на Емалъ баба, животните вече са заклани. Идвам в навечерието на есенния им празник, който се провежда всяка година в първата събота на септември. Нарича се мае, прави се курбан. 50 животни са минали под ножа – 3 телета, останалото овце и агнета. Мъжете седят до малка къщичка, режат месото на ситни хапки, хвърлят ги в големи кошове. Отделно телешкото, отделно овнешкото. После ще го сварят. Пак отделно. Само със сол. Подправки не се слагат. Сваряват и ориз – в случая 400 килограма. Отново само със сол. На другия ден съединяват месото и ориза и се получава пилаф. Празникът започва от село Биволяне, до средата на октомври ще продължи и по други села – всяка събота има курбан.
На 5 срещу 6 септември мъжете седяха сред тази огромна касапница, кълцаха съсредоточено месото и се шегува. Утре ще е “голямата работа”.
Текето Елмалъ баба се възстановява със средствата на български турчин, който държи на анонимността си. Знае се само, че е един от изселниците в Турция от 70-те години, в момента в първата десятка на богаташите в Истанбул. Курбанът също се подпомага от него, но пък съвпада с рамазана, така че се получава разрив в религиозните възгледи. Затова спонсорът е ограден с мълчание.
Тук е Аднан Демир – турски архитект, алианин, натоварен с реставрацията на алевитския храм. Демир разказва, че някога на това място е имало духовно училище, в което са изучавали математика, астрология, философия, медицина и религия.
Просветените лица при алианите се наричат дервиши. Текето, за което се смята, че е строено преди 400 години, се състояло от две части – вътрешна, където е било светилището, и място за обучение на бъдещите духовници. За “учредител” на текето е нарочен някой си Хаджи Бекташ Вели. Елмалъ баба, чието име днес носи мястото, вероятно е негов ученик. За него се разказва следната легенда: застанал под едно безплодно дърво, разтресъл го и от дървото опадали ябълки.
Местността е безводна, има само едно кладенче с ледена вода. За него пък се знае друга приказка. На това място седели и работели булка и свекърва. Минал непознат старец и помолил за глътка вода. “Стомните са празни”, рекла по-възрастната. Старецът си тръгнал, по-младата обаче го догонила и му дала да отпие от нейната стомна. Тогава старецът ударил с крак по земята и на това място бликнал извор. Сега кладенец има, но земята продължава да е безводна. Комшиите в околните села често се карат кой да полива доматите. Но в момента сякаш не обръщат внимание на всекидневното. Празник е и като че всичко намира обяснение чрез приказките. Алианите са обвити в легенди и митове.
Тежко време настъпило за алианите, когато към 1514-1517 г. султан Селим наредил до текетата да се строят джамии, което означава, че мюсюлманството предприело решителни стъпки срещу алевитството, продължава разказа си Аднан Демир и определя това време като “настъпление на арабската култура”. Алианите обаче не се давали на външното влияние, продължили да се събират помежду си, кръгът им все повече се затварял. Главните поводи били курбаните – за здраве, за успех, против бездетие. Заедно в общността те се чувствали по-силни и защитени от набезите на сунитите. Качили се нагоре в планината, затова и днес алианските села в Родопите обикновено са на най-високото. Три са моралните постулати, на които се крепи алианството, обяснява Демир: елине, делине и белине. Което ще рече: не кради, не прави секс с насилие, не говори зад гърба на другия. Който не спазва правилата, бива отлъчен от групата. Стига се дори до напускане на селото заедно със семейството.
Алианите в Южна България са около 10 000 души. Имат стройна организация, на върха на йерархията са вождовете. В хасковския и в кърджалийския край те са 15. Избират се - това са мъже над 30 години, поста запазват до края на живота си. Разликата със Северна България, където около Разград, Исперих и Варна също има алиани, е, че там вожд се става по наследство. Казват, че вождовете диктували много от живота на тия хора, напоследък например народните представители от тези краища били определяни именно от вождовете.
На сутринта към поляната на Елмалъ баба теке заприиждат много хора. Разполагат се под сенките на дъбовете, разтварят сергии, изваждат за продан всичко, което обикновено се предлага по панаирите. Казват, че се събирали всякакви – и алиани, и сунити. Възможно е. Питам дали има и християни. Имало. В това обаче се съмнявам. Говори се само на турски и ако не знаеш езика, всеки път ти се струва, че изпускаш най-важното. Хубавото е, че като питам, никой не отказва да обясни какво се случва.
На малка сценичка се намества оркестър. Засвирва. Мъж запява. Към него се присъединява човек от тълпата. Пеят заедно и изглеждат щастливи.
За децата има въртележка, карамелизирани ябълки, захарен памук, петле на клечка…
Към обяд под най-дебелото дърво върху проснати черги сядат старейшините. Към тях идват хора и даряват пари. Приема се всякаква валута – най-вече левове и турски лири. Като дадеш пара, трябвало да си намислиш желание. Малко по-късно започва търгът на сурово месо. Води се строга отчетност, всичко се записва в тефтер – кой какво е взел и какво е дал. След като се приспаднат разноските и се дръпне чертата, оставали към 2000-3000 лева за маето следващата година.
В ранния следобед се раздава от курбана. Примъквам се към една група тийнейджъри и ги питам какво знаят за алианите, какво са им разказвали у дома. Нищо, отвръщат ми те с такава категоричност, че няма как да продължа разговора. После отивам при по-възрастните и се интересувам дали алинската традиция изчезва. В никакъв случай, казват те. Просто на децата им било наредено да не признават, че са алиани. Все още ли? Да, за съжаление, все още било така.
В по-голямата си част алианите отричат да са такива. Защо? Навсякъде получавам един и същи отговор: “Защото през 1650 г. в земите на днешен Иран…” Добре, но вас някой гонил ли ви е? Преследвал ли ви е? Не. И въпреки това алианите живеят с чувството, че ако си признаят, ще повлекат презрението и обидите на сунитите.
Вожд на алианите: Бях член на БКП, вярвах в Маркс и Ленин, вкараха ме в затвора
Садула Хайрула Емурла, на 77 г., вожд на алианите, живее в Кърджали, заместник-председател на културно-просветната организация “Джем”, разказва:
“Досега всичко е било скрито, от XIII – XIV вeк до преди 5 – 6 години. Алианството е било оставено под игото на арабските вярвания. А пък арабите са неграмотни, алианите измъкват мюсюлманството напред. Разликата със сунитите е, че при тях жените са по-назад. Докато при алианите мъжете и жените са равни. Че мъжът е нищо без жената!
В миналото сунитите са преследвали алианите. Има над 30 000 заклани, избягали в планините и никой не може да каже, че са алиани, защото са го криели. Ние обаче решихме да се сложи край на това положение. Изпратихме писма до всички алевийски дедета (мъжете, които водят религиозните служби) – отсега нататък да бъдем по-близо, сплотени, като тесто, да не си казваме – ти си алевит, ти си сунит. Ако християнин иска да влезе при нас, да заповяда, добре дошъл ще е. Нашето събиране се нарича “джем” – всички сме заедно, и мъже, и жени: ама едната била красива, другата била бедна… Няма такива разлики. Всички сме заедно.
Защо сме се крили ли? Ами баща ми се е крил, дядо ми се е крил и аз така съм научен. И в затвора като бях, пак на никого не казах какъв съм. Ако и да бяхме политически съмишленици, моите приятелите, сунитите, не знаеха, че съм алианин.
В затвора попаднах заради “възродителния процес”. Член бях на БКП, а преди това съм бил член на РМС. Вярвах в Маркс, Енгелс и Ленин. И като взеха да сменят имената на турците, казах: “Хора, недейте така! Това е голяма грешка. Ще се насочи срещу комунистическата партия!” По това време работех в оловно-цинковия заповед и по събрания го казвах, къде ли не… Но никой не ме чу, почнаха вътре в партията да ме изолират.
Разкопаваха гробове и уж в тях намирали кръстчета. Казваха, че сме били българи и християни. А то едни и същи хора първо заравяха кръстчета в гробовете, после ги разравяха и ги “откриваха”. Тогава написах писмо до прокурора в Кърджали, до секретаря на Окръжния комитет на БКП, до Народното събрание и до Тодор Живков. Написах ги ръкописно с индиго. “Унищожават един народ – писах. – Това противоречи на марксизма-ленинизма.” Анонимно ги пуснах, не ги подписах. Никакъв отговор. Продължих да пиша писма и да казвам, че светът е един, но хората са най-различни. И че на тая земя заедно живеят и българи, и турци. Затова взаимно трябва да си уважаваме и вярванията, и обичаите. За алианите не съм писал. Най-общо наричах турците мюсюлмани. Писмата пусках около джамиите и по селата. След няколко месеца ме арестуваха.
Разпознали ме по почерка. Тогава бях домоуправител и от МВР-то видели домовата книга, така ме хванали. Един месец ме държаха в милицията в Кърджали, после ме осъдиха за противодържавна дейност. Агитатор съм бил. Ами аз ли съм виновен, че никой нищо не ми отговори? Обаче и агитатор не съм. Опитах се да събера други хора около себе си, заедно да протестираме, не стана. Страх ги беше. Затова сам писах всичко. Като ме хванаха, всичко признах, нищо не съм отричал. Осъдиха ме на 5 години и 3 години след това изселване. 3 години и нещо бях в Старозагорския затвор, после в Бобовдол и накрая ме изселиха в Брусарци, Михайловградско. Там само българи имаше, но добри хора. Повечето бай Садула ми викаха, с турското име. И те бяха разбрали, че държавата бърка.
От БКП ме изключиха веднага след ареста. Днес вече не съм ленинист. Но от Маркс и Енгелс не се отказвам. Сега, като сме в демокрацията, свобода на религиите имаме, но икономически сме зле. И ако трябва днес да пиша писма, ще им кажа на ония горе, че икономически много сме го закъсали. Народните представители не знаят зора на хората. Народът е оставен сам на себе си. Не мразя България, мразя властта, която върви срещу хората. А алианството казва – първо си човек, след това нещо друго.”
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар