Може ли Обама да обърне мюсюлманите срещу екстремизма

Може ли Обама да обърне мюсюлманите срещу екстремизма

12 Декември 2008

в. Гардиън

Саймън Дженкинс

Барак Обама се ръкува с жители на юнжоизраелския град Сдерот по време на посещението си в Израел на 23 юли тази година. Снимка: Ройтерс

Клането в Мумбай разбуди духа на войната между Индия и Пакистан тъкмо когато отношенията между тях като че ли се подобряваха. Точно това искат терористите. Това е урокът, който научихме от действията на Запада след 11 септември 2001 година. Ако войнствеността и тръбенето на заплахи за ответен удар са пътеводната звезда на борбата с тероризма, тогава Индия има право да нападне Пакистан.

Преди Вашингтон да започне войната в Афганистан през 2001 г., всички държави в региона съчувстваха на САЩ заради атентатите. Широко разпространеното мнение беше, че Ал Каида и Осама бин Ладен са отишли твърде далеч, твърде, твърде далеч. Дори Иран и Египет изразиха съболезнования, а Ясер Арафат дари кръв за пострадалите в Ню Йорк. Склонни сме да забравяме тези неща.

Войните в Афганистан и Ирак унищожиха всяка възможност нещастието да доведе до помирение, въпреки че през първите седмици след 11 септември Тони Блеър се опитваше смело да свири на тази струна. Тази надежда беше изпепелена от жаждата за война на Пентагона. Духът на джихада породи ответен джихад. Западът шепнеше думите “кръстоносен поход”.

Подобна възможност може да се открие и днес. Здравомислещите индийци знаят, че здравомислещите пакистанци са отвратени от ужаса, който сполетя Индия. Мненията и в двете държави сочат, че най-сигурният начин да се обуздае екстремизма е да се нормализират отношенията и да се сътрудничи за потушаване на бунта, който се надига срещу окупацията на Афганистан от НАТО. В резултат от тази окупация войниците на Пакистан са дали най-много жертви от всички други държави.

След осем години западна интервенция “изтощен” е най-точната дума, с която може да се характеризира така нареченият пояс на нестабилност от Средиземноморието до Исламабад. Миналата седмица наблюдавах как Ливан празнува деня на своята независимост по улиците на Бейрут. Войници маршируваха, оркестри свиреха, политици отправяха поздравления от подиуми, докато над главите им шумно прелитаха самолети. Улиците, обаче, бяха съвсем празни - опразнени от хората, които се страхуваха от терористични нападения. Нямаше и помен от аплодисменти. Дори в модерния Бейрут денят беше белязан от мрачно изтощение, примесено със страх.

Ливан е изтощен от враждата си със Сирия, а Сирия от своята вражда с Израел. “Хамас” в ивицата Газа е изтощен от борбата с “Фатах”. Израел, дори с наближаването на изборите, е изтощен от заплахата от “Хизбула”. В резултат на това неговите политици биха могли, само биха могли, най-сетне да сключат споразумение със Сирия за Голанските възвишения и Западния бряг, с посредничеството на Саудитска Арабия.

На изток войната в Ирак затихва просто поради изтощение. Двата милиона иракчани в лагерите за бежанци край Дамаск не могат да се надяват да се върнат по родните си места, преди американските войски да напуснат Ирак и преди сунитите и шиитите да сключат ново споразумение.

Иран също е изтощен от международните санкции и вътрешните боричкания между духовниците и секуларистите. Икономиката запада, а приходите от петрол се сриват. Ако външният свят направи само малка отстъпка, би било възможно умерените сили да спечелят предстоящите избори.

В Афганистан изтощението намира отражение в отчаяния прагматизъм на лидера Хамид Карзай. Той вижда как сферата на влиянието му се свива, но не може да прочисти режима си от корупцията и от връзките с наркобароните, които дразнят западните му господари. Седем години, след като свалиха талибаните, западните лидери призовават да се преговаря с тях.

По северозападната граница на Пакистан НАТО попада в същия капан, в който се хванаха руснаците през 90-те и британците през 19-ти век. И все пак дори там грубата коалиция между талибаните, Ал Каида и други бунтовници е силно притисната от пакистанската армия, а се говори, че финансирането на екстремистите, което идва от страните в района на залива, започва да пресъхва. Възможно е, просто е възможно, Ал Каида да е твърде изтощена.

Теорията на дългата вълна подсказва, че мюсюлманският свят може би е готов за реакция срещу екстремизма, който му донесе толкова нещастия през последните две десетилетия. Той разкъса не само малки страни като Ливан, Ирак и Афганистан, но и големи държави като Турция, Египет, Иран и Пакистан. Той даде безпрецедентна мощ на секти, милиции и банди, но не успя да установи мир, да не говорим за световен халифат.

Всеки, който пътува през тези земи днес, се изумява от ширещата се обамамания. От вечерните трапези в Лахор до аудиториите на американския университет в Бейрут, на новоизбрания президент се възлага изумително бреме от очаквания. За един народ, за който името на Джордж Буш се превърна в искра, която разпалва безумен антиамериканизъм, расата, името, умереността и липсата на високомерие на Обама го издигнаха като чуждоземен месия.

Надеждите са нереалистични. Обама ще подкрепи саудитския план за Близкия Изток и ще накара Израел да седне на масата за преговори. Той ще приключи окупацията на Ирак, ще подобри отношенията с Иран и ще признае, че единствените печеливши от американската агресия са екстремистите. Ще изпрати своя генерал Дейвид Петреъс да преговаря с талибаните, ще спре бомбардировките над пакистански села, които изпращат хиляди хора в редиците на Ал Каида. Обама ще подпомогне светските училища, а не армията на Пакистан.

Тези очаквани са близки до абсурда. Новият президент, със своите назначения и публични изявления, подсказва, че няма да бъде по-последователен в стратегията си за региона от останалите демократи. Всеки, който вярва, че войната в Афганистан може да се спечели с изпращане на още войски, или който е готов да нападне Пакистан, за да установи контрол над ядрените му оръжия, в най-добрия случай има още много да учи.

И все пак запасите на Обама от добра воля изглеждат безпрецедентно големи като за лидер на САЩ в най-ново време. Без значение дали ще посети Кайро, Бейрут или Техеран, той ще бъде приветстван като носител на надеждата. Този район, опустошен от безумната политика на САЩ през последното десетилетие, има нужда само от една усмивка, от един стимул и от обещание за по-добро поведение от страната, която му причини толкова злини. От значение е не толкова реалистичността на тези очаквания, колкото ентусиазмът, с който те са съпътствани.

Миналата седмица в материал за Близкия Изток ливанският всекидневник “Дейли стар” написа: “Ние всички отидохме пред урните на 4 ноември.” Ако Обама успее да изтегли американските войски от региона, като по този начин лиши джихада от основния му източник на кислород, отново ще се появи възможност за помирение.

Предния път, когато бях в Бейрут, американският боен кораб “Ню Джърси” обсипваше със снаряди селата по склона на планината Хуф, надвиснала над ливанската столица. Целта на канонадата беше да се осигури прикритие за американските морски пехотинци, които позорно се изтегляха от Бейрут. На Ливан беше необходимо повече от десетилетие, за да се възстанови от тази интервенция. Може би след като Обама изтегли войските от Багдад и Кабул, Ирак и Афганистан ще се възстановят по-бързо. Това е шансът на днешния ден.

По БТА