„Ислям и секуларизъм”

Колкото си по-мюсюлманин, толкова си по-гражданин

Сблъсъкът пред джамията в София бе подробно отразен в медиите. Но въпреки многократно повтаряните кадри в близък и среден план, в сянка остана един важен въпрос. На него - „Ислям и секуларизъм”, бе посветена дискусия, състояла се в Червената къща на 5 юли, организирана от Центъра за изследване на религиите при СУ „Св. Климент Охридски” и Главно мюфтийство на мюсюлманското вероизповедание в България.
Залата беше претъпкана – в публиката бе и главният мюфтия Мустафа Хаджи. Той не взе участие в дискусията и не се включи в последната част, когато думата бе дадена на гостите от публиката, в която най-запомнящо се бе изказването на българка мюсюлманка, която разказа как, след като била плюта и заплашвана от скинари, вече не ходи с кърпа, а я е “трансформирала” в каскет. Тя каза още, че приканвайки свои познати да дойдат заедно с нея на дискусията, те не само отказали, но й се присмели. Сходни преживявания споделиха и други присъстващи, провокирани от уводните думи на заместник-главния мюфтия Бирали Мюмюн:
Ние вече не можем да се задоволим само с това, което постоянно се говори – че се развиваме добре, че имаме т. нар. добър комшулук от типа „Хасан и Иван си пият заедно ракията”, което за нас, вярващите, е битов алкохолизъм. Трябва ни реалистичен поглед - ние сме различни, но това не означава, че не можем да живеем заедно, както и не означава, че трябва да решаваме проблемите си, прилагайки чуждия опит, защото ние не сме пришълци - ние сме родени тук. Той завърши с думите, че е важно да се обсъжда до каква степен човек може да изразява своята идентичност в зависимост от плюсовете на демокрацията и принципите на секуларизма.
„Какво не е секуларизмът?” – с това започна изказването си вторият участник в дискусията – политологът Анна Кръстева. Секуларизмът не е секуларизация - намаляване на религиозната вяра; не е атеизъм – защото секуларизмът е правото и да вярваш, и да не вярваш в Бог; не е политика спрямо определена религия – макар и при своята историческа поява да визира основно християнството; и, на последно място, той не е свързан с въпроса за религията, а с въпроса за публичността. Така по метода на изключването Кръстева стигна до първото и ключово определение за секуларизъм - разделение между държавата и църквата, изразяващо се в „неутралност”. Второ - секуларизмът не се идентифицира с липсата на религия и не прави класификации, свързани с нея – не пита по време на преброяване какво е вероизповеданието на гражданина. Ето защо в секуларизма вярващият цени свободата на вероизповеданието, представителят на религиозното малцинство цени факта, че всички религии са равнопоставени, а лаикът цени самата ситуация, при която всички заедно се учат да живеят съвместно със своите различия, без да допуснат обществото да се фрагментаризира и затвори в общности, където се задават травматични въпроси от типа – как ни възприемат немюсюлманите; какво ние – мюсюлманите, трябва да направим, за да спечелим доверието на останалите...
За да обясни с пример какво е секуларизмът, Кръстева използва казуса с молитвеното килимче и посочи, че, според секуларизма, то трябва да е “зад” оградата на молитвения храм.
Тя представи и същността на секуларното общество, подчертавайки, че то няма една единствена най-добра концепция за света, тъй като държавата е оставила хората сами да я изберат и следват. Освен това, секуларното общество е прагматично, защото е улеснено от факта, че няма голяма и обща идеологическа цел, заради което то решава проблемите си един по един - така, както са възникнали. Кръстева даде примери за секуларни държави – САЩ и Франция, в които, обаче, концепциите за секуларизъм са твърде различни. Причината е, че в щатите религиозните общности са едни от основните актьори на гражданското общество, тъй като се приема, че религията е социалната връзка и че колкото хората са по-привързани към общностите си, толкова по-лоялни са те към държавата. Във Франция пък не се интересуват от религиозната принадлежност, защото отхвърлят религията като посредник, пледирайки за това, че държавата трябва да си общува директно с гражданите.
По отношение на връзката между ислям и секуларизъм, Кръстева даде примери с Индия, където има голяма мюсюлманска общност и хиндуистко мнозинство и устройството на държавата е лаическо, т.е. секуларно; и с Турция на Ататюрк, където мнозинството е мюсюлманско, но държавата отново е секуларна. „От тези класически и познати примери се вижда, че няма обреченост, няма обвързаност и детерминираност на устройството на държавата с културния факт”, подчерта Кръстева.
Тя коментира още, че пред исляма има две предизвикателства, едното от които е модерността, която сама по себе си води до секуларизация, а второто - политизацията на религията. Тук Кръстева отново даде пример с Франция, където се наблюдава много ярка политизация на исляма – френските власти са приели закони срещу религиозните знаци, отхвърлят религиозното обучение в училище, но в същото време са отделили половин ден от учебната седмица така, че родителите и отделните общности да могат да организират религиозното обучение на децата си.
Водещият дискусията Симеон Евстатиев - преподавател по история на арабския свят и исляма, също даде интересни примери за секуларизъм – преди години около празника Рождество Христово бил в Лондон, където с удивление забелязал, че няма нито една коледна елха по витрините и улиците. По същото време в Истанбул пък гостите в хотелите били посрещани от празнично украсени коледни дръвчета. Евстатиев коментира, че даваните от него и от Анна Кръстева примери показват, че има различни модели за решаване на въпроса как религиозните различия да бъдат третирани в публичността. Важно е и как самите мюсюлмани гледат на своето участие в публичността и как те разбират своите граждански права и задължения, каза Евстатиев и даде думата на д-р Сефер Хасанов от Висшия ислямски институт.
Хасанов подчерта, че за много от мюсюлманите ислям и секуларизъм са две несъвместими понятия, което, обаче, не означава, че не трябва да се търси отговор на въпроса как двете могат да съществуват заедно. Той също наблегна на факта, че има различни концепции за това какво е секурализъм, че най-известни са американският и френският модел и че България все още не е намерила своя, тъй като е и под американско, и под френско влияние.
Хасанов говори за това, че ислямът означава мир с Бога, т.е. пълно съобразяване с нормите на живот, постановени от Него. Но тъй като Аллах е всеопрощаващ и всесмиляващ се, когато под принуда мюсюлманинът не може да изпълнява своите религиозни задължения, това не се смята за грях.
По отношение на това как ислямът гледа на държавата, ученият обясни, че тъй като тя е описвана като договор между гражданите, тя попада под повелята на Корана, че договорите трябва да се изпълняват. Във връзка с това Хасанов разказа как мюсюлмани го питали дали от ислямска гледна точка може и да не дупчат билет в автобуса.
Това изобщо не е дребно нещо, каза Хасанов и обясни защо - Аллах опрощава всички престъпени наредби, за които е поискана прошка и които са лично свързани с него – молитва, пост и др., но когато става въпрос за засегнати права на хората (без значение от техния етнос и религия – защото мюсюлманинът гледа на религията, както и на безверието, като на свещено право на личността), вината се носи и в отвъдния свят. Това ще се случи и ако мюсюлманинът не дупчи билет - столична община няма да фалира, но ще вземе необходимите й пари от данъците на всички български граждани, с което гратисчията ще задлъжнее на всички тях, за което дори и да иска, няма да може да им се извини.
Изследователят обърна внимание и на едно правило на Пророка Мохамед, според което “няма отвръщане на вредата с вреда”, което той често цитира, щом мюсюлмани го попитат дали когато, след като излязат от джамия и видят, че обувките им ги няма, имат право да се приберат с някои от останалите. Тук Хасанов призна, че, за съжаление, от този пример става ясно, че и самите мюсюлмани не познават достатъчно добре религията си, за да са пример за останалите. Той открои и един недостатък на съвременния мюсюлманин – неговата слаба гражданска позиция, защото, ако той спазва словото на Пророка Мохамед, трябва да е гласът на справедливостта в обществото и неговата най-голяма борба (“джихад”) трябва да е “да каже истината в лицето на несправедлив управник”. Ето защо, според Хасанов, гласовете в защита на справедливостта в едно общество трябва да са тези на мюсюлманите.
Пламен Макариев – преподавател по философия и изследовател на междукултурните отношения, започна изказването си, определяйки интерпретацията на проблема с исляма както у нас, така и в Западна Европа, като престорено наивна. Той обясни какво има предвид - престорено наивно е обединяването на много и най-различни проблеми: ислямът като религия, отношението между модерно общество и традиционна култура, геополитиката, в резултат на което се налага представата, че мюсюлманинът е винаги човек със силно традиционен манталитет, който в никакъв случай няма да позволи на дъщеря си да си избере съпруг и винаги ще поставя своята религиозност и солидарност с другите мюсюлмани по света пред гражданските си отговорности и задължения – тоест, той е потенциален предател, който при нареждане от Саудитска Арабия би направил всичко, дори то да е вредно за обществото, в което живее. Не е възможно хората, които представят нещата по този начин, да са толкова глупави - те просто се преструват, категоричен бе Макариев. В изказването си той се спря на модела на мултикултурализма, в който, за разлика от секуларизма, основната ценност е тази на идентичността, на това да бъдеш себе си. Макариев даде примери за това как в България се следват и двата модела – от една страна, министърът на образованието казва, че българското училище е светско – т.е. следва се секуларният модел, а от друга – той всяка година подписва документи, с които регламентира изучаването на религия като свободно избираем предмет в общинските и държавни училища (по модела на мултикултурализма). Изследователят обясни провала на модела на мултикултурализма в Германия и Великобритания с неговото криворазбрано прилагане, при което отношенията между малцинство и мнозинство са от типа: печеля – губиш, т.е. колкото повече права и възможности за реализация на малцинството се дават, толкова повече се ограничават свободите на мнозинството. За да не се случи това, решението трябва да се търси по линията: печелиш – печелиш, обясни Макариев. Той използва казаното от Сефер Хасанов, че колкото си по-мюсюлманин, трябва и да си по-гражданин, пояснявайки, че това означава да си в състояние сам да се ограничиш, ако сметнеш, че публичната изява на твоята идентичност по някакъв начин пречи на просперитета на обществото ти.
Накрая в дискусията взе участие журналистката Ирина Недева. Тя подчерта, че медиите не трябва да се надценяват като вредители или пък като спасители по отношение темата за исляма и секуларизма, защото контекстът, в който те работят, е много сложен: на институционални и конституционни вини на държавно управление и на действия на отделни политически играчи; на процеси на фрагментаризация и на засилване на негативните стереотипи както на мнозинствата към малцинствата, така и на самите малцинства, които започват да възпроизвеждат позицията си на жертви и да се противопоставят на откритото обсъждане на въпроса за секуларизма.
В крайна сметка, всички непредубедени слушатели в залата разбраха защо телевизиите ще предпочитат да излъчват ранената при сблъсъка пред джамията депутатка от Атака Деница Гаджева, а не жената, “трансформирала” кърпата си в каскет, която, между другото, се представи като кандидат за общински съветник от ДСБ.

Теодора Георгиева

Вестник "Култура" / Минаре България