Адът в Мумбай: вътрешен или външен тероризъм

28. 11. 2008

Адът в Мумбай: вътрешен или външен тероризъм

проф. Владимир Чуков

Терористичният акт в икономическата столица на Индия гр. Мумбай логично зае челното място във всички световни медии. Повече от два дни в този 15-милионен град се лее кръв без да е ясно колко и кои точно са терористите, колко са жертвите и какво преприемат властите, за да се противопоставят на насилието. Водещият въпрос е коя е групата, която официално пое отговорността за кървавата баня, каква е нейната идеология и най-вече какви са измеренията на терористичния акт – национални, регионални или световни. Фактът, че целият свят следи събитията в Мумбай, дава отговор на последния въпрос.

Нов, „алкайдистки” етап в индийския радикален ислям

Разпространените от медиите данни дават основание да предположим, че на картата на терористичните субекти в Индия се е появила нова група – „Муджахидините от Дикан”. Лицето, говорило от нейно име, е отправило искания, които я определят като класически представител на джихадистките салафитски формации. То е поискало да бъдат освободени всички муджахидини от индийските затвори и да бъде прекратено преследването на мюсюлманите в Индия. Подобни желания са догматично мотивирани от действията на пророка Мохамед по време на неговите битки. В същия дух са и първите лозунги, които винаги издига „Ал Кайда” при първия си контакт с „неверниците”.

Не е права експертката от „Rand Corporation” Кристин Мир, която твърди, че „Ал Кайда” е далеч от касапницата в Мумбай, отдавайки приоритет на начина на воденето на оперативните действия. Запазена марка на терористите от „Ал Кайда” е използването на самоубийци, но ако прелистим учебните помагала на теоретиците на военния джихад ще видим, че те допускат плурализма на тактическите подходи. Преподавателят в университета „Сент Антъни” проф. Пол Уилкинсън е много по-близо до истината, разпознавайки алкайдисткия почерк на терористите. Основният му аргумент е, че последните търсят своите мишени сред гражданите на САЩ и Великобритания като израз на борбата срещу „неверниците”, символ на които са гражданите от тези две западни държави. Достатъчно силен аргумент е вземането на заложници в еврейския религиозен център „Шабат Любович”. Вашингтон, Лондон и Тел Авив са първите три задължителни обекти на атаките на джихадистите във всички теоретични разработки. Това четем в книгите на Абдула Азам, Сейед Имам, то е най-добре систематизирано в мисловните конструкции на Юсеф Ийри и Абу Мусаб Сури.

Индийска идентичност

Използването на името „Дикан” е акцент върху индийската принадлежност на терористичното формирование. То означава „юг” и се употребява за високите южни части на Индия. Внушението на създателите на формацията е, че те са местни, а не вносни муджахидини. Подобен подход се прилага сравнително отскоро в историята на индийското джихадистко движение. През юли и септември 2008 г. терористичните актове в Ню Делхи (20 убити) и в Ахмедабад (45 убити) бяха осъществени от друга нова групировка – „Мухдахидините от Индия”. Два месеца по-рано обаче в североизточния град Джайпур бе реализиран друг голям терористичен акт с 80 убити, а отговорността за него пое неидентифицираната групировка „Сила за ислямска сигурност”. Най-вероятно става въпрос единствено за промяна на името на групата. Свидетели сме на своеобразно „индиизиране” на джихадисткото движение, което е ясен сигнал, че то желае да се разграничи от своите първоизточници – Пакистан и Бангладеш.

Фактите показват, че това желание е налице, но кадровите и материалните ресурси на подобен тип терористични движения остават до голяма степен свързани със съседните ислямски държави. Тази двойнственост в генезиса на индийските радикални ислямски движения се използва от властите, които по чисто политически причини поставят акцент върху „неиндийската половина” на терористичния продукт. В конкретния случай въпросните „Муджахидини от Дикан” (или поне част от тях) са пристигнали в Индия по море на борда на кораб, тръгнал от пакистанското пристанище Карачи. Това обаче не е било част от нормалния, редовен трафик на морския транспорт между двете страни, тъй като корабът е акостирал близо до пристанището. От този специално нает съд терористите са използвали моторни лодки (или риболовен траулер, както стана известно по-късно), за да се доберат до брега. Възрастна жена, която е станала свидетелка на пристигането на младите хора в близкото рибарско селище, ги е попитала за тяхната идентичност. Те са отговорили, че са студенти.

Поради тази причина мнозинството експерти са на мнение, че въпросната терористична група е формирана от различни клетки на гореспоменатите формации, но най-вече – от членове на забраненото в Индия „Движение на индийските мюсюлмански студенти” (ДИМС). Според индийски източници от тайните служби, оповестени в местните медии, най-вероятно лидерът на групата е Абдел Субхан Курейши, които е търсен за организирането на атентатите в Ню Делхи, Ахмедабат и Мумбай през 2006 г. По професия той е счетоводител и член на ДИМС. Всички участници в терористичния акт са млади хора, между 20 и 26 години, облечени с дънки и тенис фланелки, с типично „студентско” поведение.

„Пакистанските” петна

Големият въпрос е какво е пакистанското участие в терористичния акт. Необходимо е да се подложат на съмнение твърденията на индийския премиер Манмухан Сингх: „чужда държава стои зад атентатите”. Целият пакистански политически елит осъди теристичните актове, в това число и президентът Зердари. Прави впечатление обаче, че в този случай има доказателство, което в много голяма степен навежда на мисълта, че официален Исламабад няма нищо общо с насилието в Мумбай. В деня, в който „Муджахидините от Дикан” предприеха атаката, министърът на външните работи на Пакистан Махмед Хан Курейши беше на официално посещение в Индия. Той подписа споразумение между двете държави за сътрудничество в областта на борбата срещу тероризма. Заложената от муджахидините идея е да се бламира подобно начинание, за което парадират и двете правителства. Така, ако има пакистанско участие, то е на ниво местни терористични групировки, а не на държавни институции, както понякога се е случвало в миналото.

Експертът по стратегически изследвания Тарек Махи твърди, че съществува тясна връзка между борбата срещу „Ал Кайда” и „Талибаните” на пакистанско-афганистанската граница и събитията в Мумбай. Рейдовете на американската армия срещу техни цели са активизирали отделни групи, които в отговор са насочили свои индийски привърженици към икономическата столица на съседната държава. Махи отстоява тезата, че членовете на ДИМС са преминали подготвителен стаж в тренировъчните лагери на пакистански терористични групи, като „Лашкари и Тайба” и „Джейш Мохамед”, които се борят за независимостта на Кашмир. Като цяло те са им придали своя боен опит, без обаче директно да стоят зад организирането на акцията. Най-вероятно към индийските активисти са се присъединили и пакистански религиозни фанатици, които желаят отмъщение на индийското правителство зради окупацията на въпросната провинция. В тази връзка в медиите се прокрадна съобщението, че индийските антитерористични органи са заловили един от нападателите. Той е говорил на бенгалски диалект, който се употребява в пакистанската провинция Пенджаб. Все пак членовете на групата са употребявали както хинди, така и урду. Очевиден е смесеният, индийско-пакистански състав на наказателната формация. В същото време специалистът споменава, че твърде много пакистански фундаменталисти са настроени агресивно срещу Индия и заради факта, че по пакистанско-афганистанската граница съществуват около 20 индийски консулства. Кадрите на дипломатическите представителства осъществяват най-вече агентурни действия, които са лесно разгадаеми както от властите, така и от местните жители.

Удар срещу индийската държава

Много по-близко до истината е журналистът Садик Билал. Той е на мнение, че терорът в Мумбай е преди всичко вътрешноиндийска работа и счита, че става въпрос за качествено нов етап от развитието на индийското джихадистко движение. То вече не осъществява само актове на отмъщение, а обявява тотална война на държавата. Планът на операцията, предвиждащ окупирането на 10 стратегически позиции в индийския икономически център, говори за подобни намерения. Завзети са двата луксозни хотели „Тадж Махал” и „Оберой”, имащи за страната тъждествено значение с това на Световния търговски център в Ню Йорк. Авторитетът на първия хотел, построен през 1902 г., е внушителен. Там са отсядали английската кралица Елизабет ІІ, бившият египетски президент Гамал Абдел Насър, създателят на саудитската държава крал Абдел Азиз ас Сауд, най-известният индийски ислямски проповедник Ахмед Дидат (проповядвал и в България в началото на миналия век и описал приеменуването на помаците) и други. Сред другите цели в града, окупирани от терористите, са известен ресторант, болница, вътрешно летище, гара и други. Тяхната съвкупност говори за трезв поглед върху стожерите на държавността в едно населено място. Очевидно е желанието на терористите да сринат индийската държавност чрез удар върху икономиката, която демонстрира през последните три години невероятни темпове на развитие – прираст от 9%. Ислямските радикали не желаят Индия да стане един от полюсите в световната политика и икономика, каквито са прогнозите за страната след 20 години.

Тактиката на „Муджахидините от Дикан” не е толкова близка до тази на чеченските терористи, както твърди представителят на руския президент Анатолий Сафонов. Възможно е да има сходни моменти. Тя обаче много повече прилича на целите, поведението и оперативните действия на египетската „Ал Гамаа ал ислами” през 90-те години на миналия век. Тогава групировката желаеше да разруши местната икономика чрез прекъсването на притока на чуждестранни инвестиции. Затова насочи ударите си срещу чужденците. По чисто идеологически причини те се възприемат от фанатиците като източник на корупция, разврат и болести. Дори воденето на бойните действия са почти идентични. През 1996 г. египетските религиозни радикали отвличаха групи от чужди туристи, сред които имаше дори една българска гражданка. Паралелно с това беше убит министърът на вътрешните работи Мохамед Алфи, който персонално ръководеше операциите срещу терористите. Същото направиха „Муджахидините от Дикан” с началника на антитерористичната служба в Мумбай.

Насилието в икономическия център на Индия е свързано с развитието на местното ислямско малцинство, устройството на държавата и най-вече с отношенията му с властите. По официални данни общият брой на населението в Индия е 1 милард 148 милиона. От тях мюсюлманите са 15% или над 150 милиона. Тази статистика показва, че в Индия се намира най-голямото мюсюлманско малцинство в света. То е обект на специално внимание от водещите ислямски проповеднически организации. През април 2008 г. Световният съюз на ислямските учени, оглавяван от радикалния шейх Юсеф Карадауи, организира именно в Индия серия от семинари за ролята на ислямските малцинства в света. Влиятелната централа даде за пример ислямската общност в тази азиатска страна като образец за отстояването на правата на мюсюлманите.

Терорът в Мумбай е автохтонен ислямски радикализъм

Малцинството, което има огромни кадрови, материални и идеологически ресурси, започна отчетливо да генерира тенденция, която призовава към насилие. Достатъчно е само да припомним, че идейното гнездо на идеологията на най-значимите регионални религиозни екстремисти – талибаните, води началото си от ислямско медресе в град Деобанд, Северна Индия. Там са преподавали първите учители на днешните фанатици в Афганистан и Пакистан. Според анкета на индийската полиция, именно в някои села на северноиндийския щат Утар Прадеш се намират ядрата на движението на „Муджахидините от Индия”.

В известна степен въпросната тенденция се подхранва от постоянните търкания между огромната държава и мюсюлманските й съседи Пакистан и Бангладеш, но също така и вследствие на изблиците на насилие от определени индуистки кръгове срещу друговерците. Почти консенсусно е твърдението на експертната общност, че физическото ликвидиране на приблизително 2 000 мюсюлмани през 2002 г. в щата Гуджерат, по време на сблъсъците с органите на реда, е времевата рамка, в която е поставено началото на индийския индогенен ислямски радикализъм. Тогава е било осъществено официалното „скъсване” на отношенията между индийското мнозинство и мюсюлманското малцинство.

Знаменателен е фактът, че западните и руските разузнавателни служби предупреждават своите индийски колеги за сериозността на джихадисткото движение в Индия и за идеологическата ангажираност на движения като „Муджахидините от Индия” и ДИМС. Засега индийците им отговарят, че тези хора са само „банда разбойници”. Логично е при такова поведение на официалните институции да се стигне да подобен колосален взрив на тероризъм.

В близкото бъдеще ще очакваме да видим дали центърът на глобалния джихад няма да се премести от афганистанско-пакистанската граница към Индия. Дали това не е първото послание и към новия американски президент Барак Обама? Едно е сигурно: Индия вече не е бяло петно на картата на радикалния ислямски фундаментализъм.ориентбг