Как се пръкна езиковото чудо „помашки език”?*

20 11 2008

Поне пет-шест нови „езика” се мъдрят върху българската езикова снага. Създаването им в най-ново време обаче вече е невъзможно, а и всички опити имат единствено политически смисъл. проф. д-р Иван Кочев Без излишна шумотевица, но целенасочено и последователно Федерация "Справедливост" организира преди време първата национална конференция у нас "Помаците и българския преход". Българите, изповядващи исляма, декларираха желанието си да бъдат признати като отделен етнос, да имат собствена телевизия, както и засилено политическо представителство в парламента. На националната конференция, с участие на сродни организации от чужбина, помаците у нас мотивираха исканията си с факта, че във времето на преход, а и днес, за тях в медиите не се говори, а ако присъстват, твърдят, че нещата се представят в негативна светлина. Категорични са, че ще подготвят свои кадри за журналисти и ще работят за откриването на собствена медия. От федерация "Справедливост" са категорични, че няма да участват пряко в политическия живот като партия, но са отворени за партньорство с десните партии. До каква степен въпросната Федерация изразява нагласите на всички български помаци, е доста спорен въпрос. В интерес на научната истина обаче е желателно да се хвърли светлина върху предисторията на тези искания, които повече или по-малко са обвързани и с т.нар. „помашки език”, чието изфабрикуване има своите политически основания, чийто последици са видни днес. Обявяването на онази част от българите мохамедани, останали след войните от 1913, 1919 и 1944 г. в Гърция за самостоятелен „етнос” и съчиняването на нов „книжовен език”, различен от българския литературен език, има за цел да откъсне това етническо българско население от родственото му в Р България, а след това и да го асимилира. Ако южната ни съседка действително желаеше да спазва международните конвенции за въвеждане на майчиния език в училищата, то след изхвърлянето на наистина чуждия турски език в тях (изучаван единствено по религиозни съображения до този момент), то тя трябваше да възстанови литературния български език и автентичната славянобългарска азбука. Пренебрегването на традиционните славянобългарски букви и употребата на гръцки или латински са особено показателни за замисленото дело. Подмяната на името на езика - „помашки” вместо български също хвърля светлина върху замисъла на неговите автори. Обидно е за българските учени тепърва да доказват очевидни истини, които много добре се знаят както в Гърция и Турция, така и по целия свят. Българите мохамедани, останали в пределите на Гърция, наброяват - според различни и противоречащи една на друга статистики - от 40 000 до 100 000 души. Те се откриват най-вече в областта между Солун - Цариград - Смолян - Бяло море. Както пише големият виенски учен от хърватски произход Ватрослав Ягич, диалектът на всички българи от тази област стои най-близо до старобългарски език, писмената форма на който създадоха солунските братя Кирил и Методий през IX век. Що се отнася до българите мохамедани по нашите земи, всеизвестни са думите на Митхад паша, управител на Дунавския вилает през 60-те години на XIX в., по-късно велик везир на Османската империя, че това милионно население е от потомци на българи, преобърнати в исляма. Преди Балканската война гръцките консули в Сяр и в Солун в рапортите си до Министерството на външните работи в Атина непрекъснато сигнализират за „компактна българска маса”, която като колос се носи към морето, като с това гръцките малцинства изчезват съвършено, пък и турското население се обръща в незначителни малцинства. Успоредно с етническото название българи в някои рапорти откриваме и синонима българогласни. След Балканските войни българите (или българогласните) в гръцките документи се превръщат в “славяни” или “славяногласни”, за да бъде напълно замъглено етническото им назоваване. За българите мохамедани гръцките общественици са избрали прозвищния термин „помаци”, а за новосъчинения език съответно се използва прилагателното „помашки”. Девет десети от т. нар. помаци всъщност живеят в България и са потомци на българи християни, насилствено превърнати през турското владичество в мохамедани. Термините помак и помашки се смятат за обидни от това население, защото напомнят - според неизяснени докрай етимологии - за неговата злощастна съдба. Някои свързват името помак с глагола 'помагам (на турската власт)', други - с 'помамям сепомъквам се (от нея)', трети с 'пом(охамеданчвам се)' и т. н. Съвременните гръцки автори на помашка граматика и речници не са догледали, че произходът на думите помак, помашки е български, с което косвено признават българския етнически характер на това население. (от нея)', ' Опитите на някои „етимолози” в Гърция да свържат помак със старогръцкия предлог поти (проти, прос) със значение 'до', 'от' в съчетание Макетиа, 'Македония, т.е. 'тези, които живеят до (близо до) Македония, до македонците' е наивен. Подмяната на името на езика - български с помашки - изобщо не променя същността на явлението. Валонският език в Белгия не престава да бъде френски, фламандският в същата страна - нидерландски. Карелският език в Русия продължава да бъде фински, а т. нар. молдавски (молдовски), както правилно отбелязва президентът на Молдова Мирча Снегур, не е нищо друго, освен румънски. Никой не се съмнява в това, че т. нар. американски е вариант на английския език (или по-точно английски език), а „австрийският” - единствено немски, макар че съществуват и някои регионални отлики. В гръцката преса създаването на помашкия „език” се представя като ч а с т н а инициатива на един грък, трима помаци учители и един патриот бизнесмен, спонсорирал изданията. Промоцията на граматиката и на речниците е станала на 10.V.1996 г. в тържествената зала на най-стария и най-величествения хотел на Атина „Великобритания” в присъствието на тогавашни видни общественици (държавници и политици). Това опровергава тезата за „частния” характер на начинанието. Повече от ясно е, че поръчката за написването е направена от официални държавни органи, и по-специално от армията. „ Помашкият” език би кореспондирал на абсурдното съчиняване на католически, протестантски, ортодоксален и т.н. „езици”. Интересно в случая е, че гръцките политици и лингвисти, които обикновено не са склонни да признават малцинствата, са се самопринудили в този случай да направят това и прикрито макар - под ново име - да посочат българското малцинство и българския език в Северна Гърция. Впрочем, това не е първият опит да бъде създаден „нов език” в тази страна. През 1925 г. след като Обществото на нациите се обръща с декларация към Гърция да осигури известни права на малцинствата в нея, там е създаден един „Абецедар” - малко букварче на местен битолско-лерински диалект. Той не изигра предписаната му роля - да обучава местните българчета в училище, но по такъв начин Гърция се опита да се представи като „демократична” страна пред света. И този абецедар също гъмжеше от грешки, които бяха посочени в специална рецензия от акад. Л. Милетич. Абецедарът не създава никаква писмена традиция. След това говоримият български език е забранен и за устна употреба на обществени места, а остава да битува тайно само в тясна домашна среда. Вторият опит за съчиняване на писмен „език” е направен през 1953 г. Той е дело на Гръцката комунистическа партия след гражданската война. Съставянето на егейско-македонска граматика („Граматика на македонскиот език”, 1953, издателство „Нова Елада”) е предназначено за българските деца от Беломорска Македония, разпръснати по Източна Европа след изселването им от Северна Гърция. За тях бяха създадени и други учебници на местен леринско-костурски говор. Този „език” е различен от скопския, съчиняван по това време във Вардарска Македония. Всеизвестно е, че на 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински” с декрет се решава югозападното българско наречие да се издигне до равнището на писмен език и да носи името „македонски език”. Така освен книжовнобългарската норма възникват още „егейско-македонска”, „вардарско-македонска”, а в наши дни вече и „помашка” норми. В съседна Сърбия са в ход опитите въз основа на говорите от Западните покрайнини да бъде сътворен още един нов - „шопски” език. Като прибавим към тези формации и банатската писмена норма в Румъния, доброволно възникнала през 18-19 век от преселническо българско население, става ясно, че български език съществува освен в книжовния си облик и, чрез н я к о л к о п и с м е н о – р е г и о н а л н и ф о р м и. Географски тези варианти на българския език са разположени около границите на нашата страна - един в Румъния, втори в Сърбия, трети в Македония и два (или вече три) - в Гърция. Проблемът, разбира се, не е в названията, а в същността. Тези „езици” не престават да бъдат разновидности на целокупния български език, върху снагата на който са сътворени. В областта на граматиката, която е стожер на езика, те не могат да бъдат променени, тъй като тя е уникална и самобитна. Парадоксален е фактът, че когато преди четиридесетина години гърците обявиха самостоятелността на македоно-егейската „нация”, то жителите на Южен Чеч се оказаха веднага принадлежащи към нея. Сега същите тези жители трябва да бъдат отнесени към помашката „нация”. Така едновременно те стават представители на две „нации” и на два „езика”. Впрочем, от старата представа за нация единственият белег остава езикът. И неслучайно усилията на нашите съседи са насочени към подмяната на името на езика. Българите мохамедани у нас прекрасно знаят чии потомци са те. Те не само че говорят български език, но са запазили обичаите си, познават роднините си християни, носят понякога общи фамилни имена с тях, а сега при връщането на земята делят общи имоти. Европа има свой път на развитие, който е различен от азиатския, африканския и американския. Тук е налице компактно еднотипно население. В Америка понятието единна нация се базира преди всичко на икономическия просперитет. Този американски модел не може да бъде пренесен в Европа, където доста отчетливо са прокарани етнокултурните граници между народите. Не може да бъде сочен и африканският път, по който възникват народи от племенни обединения. Със своята многовековна писменост и държавност българският народ е един от най-културните народи на континента. България е държава, която непрекъснато е противостояла на две големи империи - Византия и Рим, като е успяла да съхрани името си. Големият руски медиевист акад. Дмитрий Лихачов с основание отбелязва, че България, макар и да е била под политическо и икономическо иго, никога не е попадала под духовно и културно робство, затова той я определя като „държава на духа”. Столетия наред българският език е бил третият книжовен език на Европа, и по-специално на нейната източна част. За този огромен регион българският език е играл същата роля, каквато е имал латинският за Западна Европа. Да се създават още пет-шест нови „езика” върху българската езикова снага в най-ново време вече е невъзможно. Всички задгранични опити имат единствено политически смисъл и не представляват обект за изследване от страна на обективната лингвистика. * Заглавието е на Frognews.bg