Защо САЩ се държат с мюсюлманите по-добре, отколкото "Еврабия"

В Питсбърг набожна, но миролюбива турска група решава да преосмисли плановете си за изграждане на ислямски център след бурно разглеждане на молбата й в съда. В северния английски град Клидъроу план за превръщане на бивша църква в джамия бива одобрен след седем неуспешни опита. В Австрия крайнодесният губернатор на провинция Каринтия Йорг Хайдер е в заглавията на първите страници с предложението си никакви джамии и минарета да не се строят в подопечната му провинция. В Мемфис, щата Тенеси, мюсюлманите успяват да изградят голямо гробище въпреки възраженията на местни жители срещу мюсюлманските погребални обичаи. Като се изправим пред фактите, виждаме някакво сходство във всички тези примери на междуверска политика в западния свят. Всички те илюстрират бурните емоции и опортюнистките предизборни игри, вихрещи се в много държави, където все по-благоденстващите и придобиващи все по-високо самочувствие мюсюлмани се стремят да изграждат все повече джамии и други типични за общността им сгради. Всички тези истории показват как разпалването на страховете от "сблъсък на цивилизациите" може да възпламени иначе монотонната местна политика в дадено населено място. Има обаче една голяма трансатлантическа разлика в начина, по който се уреждат подобни спорове. Макар в Америка да има много критици на исляма, готови да заиграват със страховете на хората, тя дава по-добра защита на строителите на джамии. Нейната конституция, правната й система и политическа култура обикновено заемат страната на религиозната свобода. Американската традиция за свобода е вкоренена в Първата поправка на конституцията, която гласи, че "Конгресът няма да приема закон, утвърждаващ установяването на дадена религия или забраняващ свободното й изповядване...". Борещите се за правата си малцинства от всякакъв вид могат да се позоват и на "Раздел 1983" от американското законодателство в областта на гражданските права, в който се разрешава на лице, лишено от някое свое законно или конституционно право, да даде под съд отговорния за това представител на властите. По-важна от буквата на закона е етиката, благоприятстваща "новите" /за съседите/ религиозни общности, които просто искат да практикуват вярата си по начин, невредящ никому. В Америка тонът на споровете за религиозни сгради /или културни центрове, или гробища/ се определя от общоприетата презумпция, че ако въпросът стигне до най-високата инстанция, каузата на свободата вероятно ще надделее. Европейската конвенция за правата на човека и съдът, който я прилага, също защитават религиозната свобода. Конвенцията обаче не играе в европейската политика тази централна роля, която Върховният съд и конституцията играят в Америка. Европейският съд разочарова поддръжниците на религиозната свобода, когато подкрепи наложената в Турция забрана за носене на мюсюлмански забрадки в университетите. Освен правните принципи има и прагматични причини да се отдаде предпочитание на американския модел. Повечето джамии в западния свят не застрашават немюсюлманските граждани. Някои от тях обаче са опасни заради проповядваната в тях омраза. В такива случаи полицията обикновено разполага с необходимите законови инструменти да се намеси и при необходимост да извърши арести. Потушаването на екстремизма със сигурност ще е по-лесно в обстановка, в която изграждането и управляването на джамиите е открит и прозрачен бизнес. Както се изрази френският президент Никола Саркози: "Не минаретата са опасни, а мазетата и гаражите, където се проповядва тайно". Би ли казал някой това на швейцарците, моля? Политици от две от най-големите политически партии в страната се стремят да вкарат в националната конституция изречение, което да забрани изграждането на минарета. Подобни мерки са пример за религиозния фанатизъм, на който до голяма степен се дължи противопоставянето на строежа на джамии в Европа. Християните на Запад отдавна се оплакват колко трудно е за братята им в мюсюлманските държави да строят църкви там. Прави са. Обаче трябва да прилагат на дело това, което проповядват.

dariknews>net,04.09.2007/сп. Икономист/БТА