Караджич и сръбският геноцид родиха глобалния ислямистки терор

7 Август 2008

Робин Харис

в. Таймс

Бившият сръбски босненски лидер Радован Караджич със съмишленичката си Биляна Плавшич през 1993 година. Според тях мюсюлманите са генетично деформирани, затова 100 000 от тях платиха за този дефект с живота си. Снимка: Ройтерс

Поведението на Радован Караджич в Хага надали ще задоволи останалите му привърженици. Фантазьорът, който се занимаваше с идеи над своите възможности, лесно ще бъде сломен от прокуратурата. Но ако Караджич, поетът и лечителят-шарлатанин, изглежда абсурден, идеологията, която той въплъщаваше, беше достатъчно сериозна, за да има катастрофални и продължаващи последици.

Западните дипломати и войниците предпочитаха да игнорират естеството на програмата за Велика Сърбия, която Караджич и неговите колеги осъществиха в началото на деветдесетте години. Причината е проста - тази програма беше очевидно и вродено геноцидна. Ако това беше признато навремето, договорената международна стратегия за неутралитет щеше да бъде невъзможна. Основните предвидени жертви в програмата бяха босненските мюсюлмани. В очите на сръбските пропагандатори мюсюлманите в Босна бяха двойно презирани, както заради религия им, така и защото на тях исторически се гледаше като на сърби-ренегати. Заместничката на Караджич и след това негов приемник Биляна Плавшич обясни: “Генетично деформиран материал (сред сърбите) прие исляма. И сега, разбира се, с всяко следващо поколение, този ген просто става все по-концентриран. Той става все по-лош и по-лош”, оплака се тя. Но добре обмисленото крайно решение беше под ръка и 100 000 мюсюлмани платиха цената за този дефект с живота си.

Затова атаката срещу босненските мюсюлмани беше и атака срещу исляма, включваща, например, цялостно систематично унищожаване на джамиите. Всъщност Караджич представи политиката си по този начин. Той призова Запада да не обръща внимание на зверствата на сърбите, които в същото време той отричаше, тъй като неговите войски защитаваха западните интереси. „Удивително е,” протестираше той, „че САЩ подпомагат и съдействат на войнствения ислям.” Това, по това време, беше лъжа. Босненските мюсюлмани не бяха войнствени. Те по стара традиция бяха ведър славянски народ с умерена религиозност, който пие ракия и яде свинско. Но чрез действията на Караджич лъжата заплаши да се превърне в истина.

Началото на деведесетте години на миналия век бяха основополагащи за нарастването на глобалния ислямистки тероризъм, включително за Ал Каида, а Босна беше центърът на това. В отчаяние предимно мюсюлманското правителство в Сараево се обърна за подкрепа към ислямски групи и страни. В страната се вляха пари и оръжие и, изглежда, сред всички други и от Осама бин Ладен.
Пристигнаха и няколко хиляди муджахидини, първоначално от Иран и Афганистан, а по-късно от Северна Африка и Близкия изток.
Известни по-скоро със своята кръвожадна тактика, отколкото с военната си ефективност, след като двата бивши съюзника се разделиха тези чуждестранни наемници първо бяха наети срещу сърбите, а след това срещу хърватите в Централна Босна през 1993 г. Техните многобройни престъпления все още излизат на бял свят.

По различни начини както Караджич, така и Бин Ладен сега имат общ интерес да пропагандират идеята, че войните в бивша Югославия са представлявали титаничен сблъсък на цивилизации. В случая нещата се обърнаха по доста различен начин. Именно интервенцията на Америка, експлицитно най-християнската сила в света, е това, което спаси Босна през 1995 година. А в ислямския свят това беше Турция, най-експлицитно светската държава с мюсюлманско мнозинство, а не аятоласите и джихадистите, която направи най-много за зачитането на държавността на Босна.

Наследството на Караджич вероятно ще се окаже по-трайно от поезията му. Етнически прочистената босненска сръбска мини държава, която той създаде, няма намерение да разреши на “несърбите” да се завърнат или да се откаже от стремежа си да се присъедини към Сърбия. Което е още по-важно, ислямската реакция на сръбския геноцид ще продължи да усложнява защитата на Запада от тероризма.
След Дейтънските споразумения, които през 1995 година сложиха край на сраженията и на кариерата на Караджич, се очакваше, че бившите муджахидини ще напуснат. Но след като те получиха босненско гражданство, повечето от тях се изплъзнаха от това изискване. Под натиск от САЩ някои от заподозрените по-късно бяха отстранени, но мнозина останаха.

Ислямистките надежди за бързо преминаване на босненските мюсюлмани към екстремизъм досега не се изпълниха. Но условията за това съществуват. Огромни суми саудитски пари финансираха построяването на нови джамии, чиито бъдещи имами получават обучение в чужбина и са обект на радикализиращи уахабитски влияния. В Босна мрежа от базирана в чужбина ислямска помощ, образователни фондации и неправителствени организации оперира в социалното пространство, изоставено от неефективното, корумпирано правителство. На други места те се оказаха проводници за ислямисткия екстремизъм и Ал Каида. Във всеки случай не е необходимо повечето босненски мюсюлмани да се радикализират, за да се превърне Босна в база или във вход за терористи.

Това има значение. С Хърватия, която се очаква да се присъедини към ЕС през 2010 година и със Сърбия, която сега вероятно също ще получи покана за бързо членство, е трудно да си представим Босна да бъде изоставена в блъсканицата. Но същите европейски правителства, които гледаха как антимюсюлмански фанатици унищожават старата Босна, сега ще трябва да попречат на ислямските фанатици да се превърнат в нова заплаха за Запада.

По БТА