Обидна дума ли е помаци?

Кои все пак са все пак те и как да трябва да се наричат?

Петър Добрев

Под краткия пътепис и фоторепортаж за Якоруда отпреди седмица се разгоря гореща дискусия (виж тук), в която някои читатели твърдяха, че е обидно жителите мюсюлмани там да бъдат наричани помаци. Както вече писа e-vestnik в Якоруда помаците са привърженици на ДПС и повечето се самоопределят като турци, въпреки нетурският си произход. Очевидно по темата има напрежение, защото авторката на репортажа за Якоруда не осъжда нито квалифицира, а само описва какво е видяла. Днес e-vestnik пуска малко исторически бележки за произхода на помаците и това наименование.
Помаците, българите мохамедани, българите мюсюлмани, торбешите… за тях дори няма официално название. Това говори красноречиво доколко останалата част от обществото ги познава и доколко я интересуват.

В последно време се народиха някои теории около тях – някои смятат, че са отделен етнос, други пък ги отъждествяват с турците, трети твърдят, че са коренно мюсюлманско население още от времето на Александър Македонски.

Разбира се, продължава да съществува и тезата в стил “Време разделно” - помаците са българи, насила ислямизирани от османските завоеватели.

Кои са все пак помаците? Със сигурност те са такава група хора в нашата история, около която често витае голяма доза объркване, непознаване, функционират редица митове и много рядко отношението е адекватно. Всъщност и самото название „помаци“ не е съвсем обективно.

В книгата си „Българите мохамедани“, Стоян Райчевски обяснява, че като важен извод от внимателното проследяване на всички писмени извори за българите мохамедани се налага констатацията, че те нямат единно прозвище, название или самоназвание. В различните географски региони, където са техните селища, те биват назовавани по различен начин. В родопите например те са известни като “ахряни”, в Македония – “торбеши”, “мърваци” и “мияци” (последните две са названия и за българи християни).
Съботна раздумка в пазарния ден на града.

На север от Стара планина тяхното старинно название и самоназвание е “помаци”. Както отбелязва Райчески, постепенно това локално име се пренася по книжовен път и върху българите мохамедани на юг от Стара планина. Навлиза и в чуждата литература, но не успява да се наложи в говора на българите мохамедани от Тракия, Македония и Албания, които не го възприемат като самоназвание. Според автора, книжовният термин “българи мохамедани”, ги поставя на едно равнище с другите неправославни българи като българите католици и българите протестанти. То съхранява най-добре и верските им чувства, без да ги разграничава по етнически признаци от останалите българи. За Райчевски, използването на термина “българи мюсюлмани” като опит за актуализиране и осъвременяване не е сполучливото в случая, защото то ги размива сред другите мюсюлмани в България.

Със сигурност обаче в термина „помаци“ няма нищо обидно. Освен, че е самоназвание на българите мохамедани на север от Стара планина, това име е използвано и от възрожденците Раковски и Каравелов без какъвто и да е отрицателен привкус. Любен Каравелов дори цитира помашка песен, която говори за родството между българи християни и мюсюлмани и общата им борба срещу турците и допълва, че „най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе. Аз не говоря вече за това, че в езика на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от т. нар. гръцко образование между православния български народ.'’

Говорейки за исторически извори, трябва да споменем, че има изключително много други освен статиите на Каравелов Раковски. Стоян Райчески цитира в книгата си редица чуждестранни изследователи, които са писали за българите мохамедани още преди Освобождението на България. Така се изключва всяка възможност писмените сведения да са повлияни от някакви конюктурни внушения на българската държавна политика. Става дума само за извори създадени преди 1878 г., когато българските земи са били изцяло подвластни на османската администрация.

Такъв източник в книгата на Стоян Райчевски “Българите мохамедани” са трудовете на чешкия славист П. Шафарик. Той обнародва в Прага през 1842 г. труда си “Славянски народопис”. В етническа българската територия от първата половина на 19 в., която според него включва древна Мизия и значителна част от Тракия и Македония : “от устието на Дунава или даже от Прут до самия Солун и Костурското езеро, а на ширина от нос Железник на Черно Море – до Охрид, Горен Дебър и Черен Дрин”, звучи “все българска реч”. На същия език говорят и българите мохамедани, обитаващи, както той отбелязва, “околностите на Доспат, Неврокоп и Горен Вардар”. Шафарик специално отбелязва, че те не са старо мюсюлманско население, а новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи, впрочем, и сега още родния си език.” Шафарик също изброява стотици имена на стари и нови славянски племена и народи, дори и такива, които само веднъж са споменати от някакъв автор или в исторически извор и никъде в този дълъг азбучен списък той не е вместил българите мохамедани, защото никой тогава не ги е считал и възприемал като различен от българите етнос.

През 1856 г. французинът Еужен Пужан публикува в Париж своя труд “Икономически изследвания върху Ориента, финансите на Турция”, където между другото той привежда данни и за броя на българите от “гръцко вероизповедание” ( за православните българи), за българите католици и за българите мохамедани. Добавя също, че в околностите на София живеели “ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото им третиране от страна на техния (гръцкия) патриарх”. Пужан отбелязва, че тези мюсюлмани “говорят български” и съблюдават “много тайни изпълнения на християнски церемонии”.

През 1864 г., в доклад от 15 май на Михаил Александрович Хитров, висш руски сановник, поет и консул в Битоля, до Евгени Петрович Новиков, дипломат и писател, временно управляващ руското консулство в Цариград, относно пътуването му из Македония от Струмица до Битоля се съобщава за социалното и икономическо състояние на местното население, неговото вероизповедание и етническа принадлежност. “Тукашните мюсюлмани – пише той – всички са българи, приели някога исляма”. “Тиквешкото българско наречие е известно в цяла Македония. В нихиите Тиквеш и Мариховско мюсюлманското население се състои преимуществено от българи, преминали в исляма в началото на завоеванията, но запазили до ден-днешен българския си говор и в голямата си част даже не знаят да говорят турски”.

Феликс Каниц в книгата си от 1875 г. ‘’Дунавска България и Балканският полуостров. Исторически, географски и етнографски пътни проучвания от годините 1860-1875′’ твърди: ‘’Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нясякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други. ‘’

Константин Иречек допълва впечатленията през 1876 г. в книгата си ‘’История на българите'’, която проследява драматичните за съдбата на балканските народи събития след османското нашествие, когато много от болярите и местната аристокрация приемали исляма, за да запазят своите привилегии, а населението в равнините бягало в планинските области, където основавало нови селища, за да се скрие от завоевателите и да съхрани своята християнска вяра. Допълва, че много ‘’българи, особено богомилите приели исляма и особено около Ловеч околностите все още са населени с така наречените помаци, т.е. българи мохамедани.'’

Същите мисли развиват в своя двутомен труд ‘’История на славянската литература'’ авторите Пипин и Спасович, които споменават, че в Европейска Турция има освен православни българи и българи католици още 250 хил. потурчени българи мохамедани, така наречените помаци, запазили своя език.

Доста категоричен източник за произхода на помаците е и А. Убичини и студията му за Източна Румелия, отпечатана след Берлинския конгрес в парижкото Списание за география : ‘’Както има българи християни, така има и българи мохамедани. Помохамеданчени не както са постъпили босненските бейове след завладяването на страната им в стремежа за господарство и от привързаност към феодалните им привилегии, а след повече от цял век, към 1495 г., за да се избавят от гнета на ортдоксалния клир. Тях ги определят, а и самите те се определят с името помаци. Помакът, станал мюсюлманин, се различава напълно от османлията. Той изобщо не е забравил българския си произход и гордо парадира с него.Съхранил е по-голямата част от обичаите и ритуалите и суеверията на своите християнски предци; призовава както останалите българи св. Георги, св. Димитър и св. Никола, почита същите аязма, вярва в същите талисмани. Езикът, на който говори той, е един от най-чистите български диалекти и именно той е предоставил на издателя на ‘’Родопски песни'’ – Веркович, най-добрата част от своята народна поезия.'’

Погледът върху историята често е достатъчно красноречив, за да изясни някои противоречия на съвремието. Историческите документи за произхода на българите мохамедани са изобилни и доказват несъстоятелността както на идеята, че помаците са турци, както и на гръцкото виждане за ‘’отделния помашки етнос'’. Помаците несъмнено са българи, приели Исляма в даден момент от турското владичесто, но запазили своя език, бит и култура, които остават същите с местното християнско население. Тезата за отделния от българския произход на помаците не издържа и по други причини. Абсурдно да се приеме твърдението, че бългаpитe мохамeдани били насeлeниe, заселeно по днeшнитe български земи ощe по времето на Александър Македонски и през този дълъг период те забравили родния си език, но запазили религията си. Тази фалшификация не отчита факта, че по времето на Александър Македонски (356 - 323 г. пр. н. е.) не е имало все още нито християнство, а още по-малко пьк ислям, който се създава едва през 7 век след новата ера, т. е. 9 века след А. Македонски. Следователно, ако българите мохамедани са заселени тогава, те не са могли да бъдат мохамедани.

В интерес на истината не е изцяло вярна и най-популярната теза: че помаците са ислямизирани с огън и меч. Да, такива насилствени потурчвания е имало, както в Чепино през 17 в. Смяната на религията обаче по-често става от икономически причини и заради изкушението от привилегиите и данъчните облекчения , получавани веднага след отказа от християнската вяра. В книгата на Стоян Райчевски се посочва и още една причина за приемането на исляма от българите мохамедани като алчността на православното гръцко духовенство, конфликта на богомилите с ортодоксалната църква и др.

Това обаче не променя факта, че по кръв и произход помаците принадлежат към българската нация. Единствената разлика между българина мохамеданин и българина християнин е религията. Всички останали твърдения са жестока манипулация със съдбата на българите мохамедани пред очите на целия свят.
(e-vestnik>bg,3 Юли 2007 г.)