Само един човек може да спаси изпадналия в трудно положение ирански президент Махмуд Ахмадинеджад от растящата му непопулярност в страната му. Този човек е Джордж Буш. През март Ахмадинеджад трябва да се изправи пред избори и пред все по-недоволното духовенство, но той черпи сили от антагонизма на Буш. Тази седмица Буш му направи голяма услуга. Той направи обиколка в Близкия изток, за да търси подкрепа за иранския си враг.Буш заклеймява Ахмадинеджад на всяка стъпка. Той предложи да му бъдат наложени санкции, ембарго, да бъде изолиран, дори да бъде бомбардиран. Представя го като чудовище на злото и "водещ поддръжник на тероризма". Обсипа саудитците и държавите в Залива с оръжия на стойност 20 млрд. долара, за да му се противопостави "преди да е станало твърде късно". Когато Ахмадинеджад благодари за "божествената намеса", направила го президент през 2005 г., той сигурно е благодарил на бог и затова, че първо е избрал Буш. В тази част на света да имаш Вашингтон за свой враг, означава всеки да ти е приятел.
Оредяващата армия на неоконсерваторите се опитва да представи стратегията на САЩ в региона като в крайна сметка успешна. Това се базира изцяло на новините от Ирак, където генерал Дейвид Петреъс намали смъртността сред американските войници от астрономическа до просто ужасяваща. Тъй като този конфликт е твърде опасен, за да бъде отразяван както трябва, световното обществено мнение разчита на абстрактна месечна статистика за убитите, за да измерва напредъка. Петреъс или поне изтощените граждани на Ирак по този начин дават на Белия дом малък отдих от ужаса.
Тактиката е точно тази, която предшествениците на Петреъс отричаха в течение на четири години конфликт. Той окуражава и въоръжава местни милиции, добри и лоши, да защитават своите общности. В провинция Анбар това означава подкрепа за сунитските шейхове и разбойници от бившата Баас, кръстени "съвети за пробуждане", за да се противопоставят на мафията на Ал Каида. Това беше предложено от МИ 6 през 2003 г. и отхвърлено от Пентагона. В Багдад тактиката представляваше изграждане на укрепени и етнически прочистени гета, предимно в сунитските райони и въоръжаването им срещу предишната кампания на убийства от шиитските милиции/полиция, много от чиито членове са на служба във вътрешното министерство.
В районите под американска защита това означава модифицирано връщане към нормалността. Петреъс се оказа мъдър командир. Неговите мъже не нахлуват в женски спални, отваряйки вратите с ритници, не стрелят по семейни тържества и не бомбардират села, какъвто беше начинът на Доналд Ръмсфелд за печелене на сърца и умове. Има си също и граници на издръжливостта на гражданите на една държава, които не могат безкрайно дълго да живеят под средновековна обсада. Пазарите винаги ще се стремят да започнат търговия. Училищата винаги ще се опитват отново да отворят врати.
Другаде старите навици умират трудно. Миналата седмица най-големият бомбен атентат от нахлуването насам беше извършен в гъсто населен район в Диала, североизточно от Багдад, причинявайки незапомнено опустошение. В понеделник един от най-видните съдии в Ирак остана без охрана и беше убит. Говори се, че водоснабдяването и електроснабдяването в столицата са по-зле от всякога. Никакви усилия не се полагат, за да се избегне конфликтът, надвиснал над богатия на петрол Киркук, да не говорим за тлеещата война на кюрдско-турската граница. С други думи, все още е немислимо почетната обиколка на Буш в региона да включва и града, за който се предполага, че е бил "освободен" от него.
Рано или късно американците ще трябва да се изтеглят от анклавите, които де факто са отцепили от останалата част от страната. В Ирак ще бъде постигнат нов баланс на силите, "отгледан" и извоюван на местна почва. Стратегията на Петреъс е най-добрата, изпробвана до момента от коалицията, но тя не предлага дългосрочна сигурност на реда и законността, защото не се основава на политическо споразумение. Заслужава си да се отбележи, че Басра, от чийто граждански хаос британските войски се изтеглиха отчаяни миналата година, не се засича на радара на насилието като гореща точка. Странно как се подреждат нещата, когато чуждестранните войски се изтеглят от окупираните територии.
Като се остави настрана риториката на възмездието, бомбастичността и милитаризма, американската политика по отношение на мюсюлманския свят се характеризира с лансиране на демокрацията като единственото сигурно средство за постигане на просперитет и мир. Кондолиза Райс и други заявиха през 2005 г., че лошите минали времена на подкрепа на стабилността за сметка на демокрацията са приключили. Дори приятели като египтяните или саудитците бяха деликатно упреквани, че не се вслушват в това послание. Като политика, това беше благородно. И макар че американците и британците проявиха неблагоразумието да нарекат това кръстоносен поход, има и по-лоши каузи за подкрепяне.
Въпреки това Буш и Тони Блеър не осъзнаваха, че техните неизбежно "неоимперски" войни в Ирак и Афганистан, съчетани с подкрепата за експанзионизма на Израел, ще направят кръстоносния им поход безнадеждно лицемерен. Мюсюлманската демокрация е неясна концепция, но тя вече е оставила някакъв отпечатък върху Иран, Палестина, Ливан и дори Ирак и Пакистан. И въпреки това не тези лидери удостои Буш с визита тази седмица. Той отиде в Кувейт, Абу Даби, Саудитска Арабия, Египет и Бахрейн, където в негова чест се изсипаха дарове - злато, рубини, изумруди и диаманти. Със сигурност е по-добре от разходка в центъра на Багдад.
В Пакистан Буш продължава да подкрепя диктатурата и в резултат на това е длъжен да понася талибанскте ответни удари в Афганистан. В Палестина игнорира победителя изборите, Хамас. Той укротява диктатурата на Хосни Мубарак в Египет и е покорен пред автократите в Саудитска Арабия. На въпроса какво биха могли да допринесат за демокрацията такива водачи, говорителят му Стийв Хадли, можа само да смотае, че "тези хора са на борда и са се захванали с дневния ред на свободата и следват техен собствен път за прилагането му". Стабилността надцака демокрацията, в крайна сметка.
Доколкото изобщо имаше някаква стратегия зад обиколката на Буш, тя се свеждаше до надеждата, че монарсите от Залива може да подкрепят САЩ за военни действия срещу любимия враг на Буш, Ахмадинеджад. Но ако има един урок, които тези управници са усвоили, той е да живеят в мир с по-необузданите режими на север и на изток от тях. В действителност, да поддържат тяхната необузданост им е много изгодно. Дубай се издига върху мръсните пари в региона. Последното нещо, което Заливът смята да направи, е да помогне на САЩ да влязат в още една война, най-малкото с Иран.
Междувременно, Буш не успява да види окончателната ирония. Единственото нещо, което би могло да свали Ахмадинеджад е слабо представяне срещу умерените в полу-свободните парламентарни избори през март. Ако неговата партия се представи слабо, има шанс на власт да дойде по-разумен режим, разумен по въпроси от Ирак до ядреното оръжие. Най-малкото, струва си да се изчака.
Но Буш прави всичко възможно да подхранва параноята, върху която Ахмадинеджад гради привлекателността си за избирателите. Той го заплашва да го затрудни с война и така не позволява демокрацията да стане реално затруднение за него. Осъзнава ли Буш как външна атака може да помогне на водач в затруднение? Забравил ли е 11 септември?
Използваният материал е на Саймън Дженкинс, в. "Гардиън", цитиран от БТА.
bgnewsroom*com,18.01.2008
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар