Велика събота е, християните споменават телесното погребение на Исус Христос. По традиция се месят козунаци, боядисват се яйца. Нериман – учителка в детска градина, не е християнка, но и тя посреща Великден – с козунак, яйца и очакване за Възкресението Христово, носещо надежда за ново, по-добро начало не само за християни, а и за всички, които вярват в чудото или поне се надяват то да съществува.
Нериман Димитрова (по баща Топчиева) е мюсюлманка. Баща й Мехмед Топчиев е бивш мюфтия. През 1983 година тя се жени за християнин – Христо. Имат две деца – Денис и Миран. Съпругът на Нери умира през 1996 година. „Човек никога не може да преодолее загубата на близък. Времето не лекува, но трябва да продължиш”, разкрива оптимизма си тя.
Нери подрежда на масата боите, разтворени в малки купички. Тя започва да боядисва под зоркия поглед на майка си – леля Атидже. Първото боядисано яйце е червено. „Много съм прецизна, спазвам точно указанията и влагам много от себе си, смее се Нери. Сварявам яйцата по 5-10, не по 30, защото се чупят. Първото яйце трябва да е червено, за здраве и се намазват челцата на децата. След като изсъхнат, ги намазвам с олио. Не е голяма философия, нали?” (смее се)
“Родена съм в Бръстовене, там родителите ми са били разпределени да работят, разказва Нери, която има две сестри – Нехрибан и Неджиля. Майка ми е родена в Разград, баща ми в Завет. Баща ми завършва в Шумен турска филология, втората му специалност е история, а преди това мюсюлманско духовно училище. Имахме бедно, но хубаво детство. Селото ни беше много голямо и от малки винаги сме живели задружно всички. Не знам как се водим – българи от турски произход, или турци, живеещи в България (смее се). За всички празници сме били заедно, канеха ни на гости за Великден, разказвали са ни историята на празника, а като се приберем в къщи, майка ми правеше козунак, а съседите все я хвалеха. Още майката на майка ми е боядисвала яйца.”
„Когато идваше Великден, комшиите ни бяха българи, включва се леля Атидже, и ние покрай тях правехме козунаци, боядисвахме яйца. Комшиите все викаха на майка ми: „Айше, недей да правиш, ние и за вас правим.” Като ми се родиха момичетата, ги учех и те боядисваха яйца. После излизаха на улицата и се чукаха с яйцата.”
„Татко беше 6 месеца главен мюфтия в Разград, продължава разказа си Нери. След този период му предложиха да участва в изборите за Главен мюфтия. За онзи момент нямаше друг с такова образование, нужно да си главен мюфтия, и той зае поста.
Докато растях, не съм усещала силната религиозност в родителите ми. След като се преместихме в София – в края на 70-те, и баща ми стана мюфтия, родителите ни започнаха да обръщат повече внимание на нашите познания относно религията. Родителите ми обаче водеха и светски живот – имаха много контакти, ходеха по коктейли, бяха широко скроени и много отворени към всички. 1977-1978 година, когато се забраняваше да се ходи на църква, баща ми имаше пропуск и даже ходехме на Великден в “Александър Невски” – нещо, което малко хора можеха да правят тогава.”
Нери обаче не се приема за твърде религиозна. „Вярвам – за мен господ или Аллах е един и същ. Аз много често съм се молила мислено на български, друг път и на турски. Казвала съм си: „Господ или Аллах, който и да си, трябва да ми помогнеш. Аз ще дам всичко от себе си, но те моля и за твоята помощ.”
Когато става на 18 години, Нери се запознава с бъдещия си съпруг – Ицо. „Когато се запознах с него, веднага се появи различие между нас, защото вкъщи моите родители са много отворени хора, имат много приятели-християни, но когато се стигне до смесен брак, смятат, че това не е редно. Ицо обаче казваше, че едни светски хора не могат да мислят по този начин. Той беше два пъти по-широко скроен от родителите ми (усмихва се), беше изключително добър, кавалер, нещо, което не съм срещала до момента в друг човек. Той в моите очи беше идеалът. Казваше, че за него няма значение кой от каква религия е. Покрай него съм ходила на църква, палила съм свещички. Той дори беше съгласен да приеме мюсюлманството, за да няма пречки, но аз накрая избягах (смее се). Родителите ми тежко го преживяха.
Със съпруга ми никога не сме имали спорове, противоречия относно религията, той винаги е уважавал традициите на нашите празници. Никога не ми е забранявал контакта с мюсюлмани, с родителите ми, с които след време отново възстановихме отношенията си. Той може би ме научи, че религията няма никакво значение.”
Трудни моменти заради произхода си Нери е имала не малко. С тъга си спомня за възродителния процес. „В къщи дойдоха да ни съобщят за преименуването, през 1984 година, аз кърмех големия ми син - Денис. Тогава обаче не смяната на имената се запечата в съзнанието ми, а страхът от това да не се случи нещо друго.” Нери става Нели по време на възродителния процес. А малкия й син е кръстен на дядо си – вече не Мехмед, а Миран – име, намерено в списъците за преименуване на мюсюлманите.
„Беше много труден периодът, в който учех децата си да не се срамуват от произхода си, казва Нери. Големият ми син – Дени, в трети клас преживя много труден момент в училище. Прибра се разплакан вкъщи един ден, явно някой го беше обидил, и ме пита: „Мамо, аз нали не съм турчин, те много лошо са постъпвали по време на руско-турската война?” Аз му казах, че нямаме нищо общо с онези османлии, живеем в мирно време и нямаме нищо общо с тях, и нямаме вина, че сме от такава националност. Разделението започна да се усеща по време на възродителния процес. Всички изпитвахме огромна болка, защото определен кръг от хора го направиха това нещо. Но като цяло – към християните, не сме се настройвали негативно. По-скоро сме се притеснявали да не бъдем унижени. Имало е моменти, в компания, без да знаят, че съм от турски произход, чувам: „Тези турци…” Но хората сме свикнали да обобщаваме, затова не го приемам лично. Баща ми като учител винаги ни е възпитавал да уважаваме вярата на другия, казва Нери. Защото какво е едно име – важен е човекът и взаимното уважение.”
e-vestnik,26.04.08
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар