Не е срамно да си мюсюлманин в Европа,но е ужасно неблагоприятно !

Либералният расизъм !

Американският комик от африкански произход Бърт Уилямс е автор на мисълта: Не е позорно да си черен, но е изключително неблагоприятно.

В днешно време тя звучи така: Не е срамно да си мюсюлманин в Европа, но е ужасно неблагоприятно.

Изглежда вече няма отделни единици мюсюлмани.

Мюсюлманите са невидими като отделни индивиди, като хора, чието участие в местния футболен отбор или работата им като болногледачи би могла да бъде по-важна, отколкото произхода им - от Босна или от Афганистан.

Днес мюсюлманите все по-рядко са учители или шлосери, почитатели на музиката на Нийл Йънг или на Мунир Башир, вярващи или атеисти, хомосексуалисти или хора със сериозни травми в детството – и то не защото такива мюсюлмани няма, а защото те вече не биват възприемани по подобни начини.

А всеки отделен мюсюлманин е държан отговорен за сури, в които не вярва, за ортодоксални догматици, които не познава, за опасни терористи, чиято дейност отрича, или за брутални режими, от които той самият вече е избягал.

Мюсюлманите трябва да се дистанцират от Ахмадинеджад в Иран, от талибаните в Афганистан, както и от атентаторите самоубийци и от убийците на честта, но никой вече не им вярва на дистанцирането, защото всичко върви заедно – ислямът и ислямизмът, вярата и фанатизмът, религиозността и нетолерантността, индивидуализмът и колективизмът. За сравнение: в момента се води дебат за сексуалните посегателства в католическите училища, като се поставят въпроси за условията, позволили злоупотребите. Но никой не очаква от вярващите да се дистанцират от подобни действия и никой няма да приканва комика Харалд Шмид, който признава, че е католик, да заклеймява практиките на отци йезуити, които не познава.

По-рано под расизъм се разбираше приписване на колективни качества – днес обаче той се свързва с мъгляви предубеждения като например „страх, който трябва да се вземе насериозно”. Това, заради което реториката на новия расизъм звучи толкова красиво, е фактът, че неприязънта, изпитвана спрямо мюсюлманите, никога не бива артикулирана като такава. Много по-често атаките са под маската на либерализма и се отправят в защита на модерността. Именно ценностите на един просветен, привлекателно плуралистичен начин на живот се използват срещу исляма. На мюсюлманите се приписват всички качества и убеждения, които, приложени към едно модерно общество, го правят нетолерантно. Типичен пример за това е тестът за имигранти в управляваната от християндемократите провинция Баден-Вюртемберг, при който годността на имигранта да вземе гражданство се свързва с отношението му към хомосексуалността. Друг пример е провинция Хесен, където има изискване жената да изглежда модерно. Да има някой, който да не е искал да защитава модерната представа за съвместен живот? Това е консенсус, върху който се основава нашата конституция и редът в обществото ни. А и звучи някак по-хубаво и еманципирано в сравнение с идеологията на онези хора, които се придържат към репресивните догми по отношение на семейството или сексуалността.

Освен това, трябва да се отстоява и собствената либерална прогресивност. Но за малко ще трябва да забравите опитите на християндемократите да гласуват срещу законното съжителство, (при което сключването на брак не е задължително – бел. пр.), забравете и за остарялата им представа за семейството, а по-специално за брака – като институция между мъжа и жената, както и не си припомняйте, че хомосексуалните двойки нямат право да осиновяват деца. Това е един своеволен, доброволен съюз между естетско-критически феминизъм и християнски консерватизъм, който - от една страна, си служи със забрадката като проекция на оправданата критика срещу потискащото отношение спрямо жената, а от друга –използва забрадката като страх от другото, чуждото. Учудващо е, че за правата на жените и за тяхното нарушаване се говори толкова много, когато стане дума за мюсюлмански форми на патриархат и мачизъм, сякаш тяхното потъпкване не е толкова отблъскващо, когато се прилага от немюсюлмани.

В момента в Европа се води сериозен дебат на тема ислям. Той нажежава страстите не само в десния спектър, но и в центъра. Недоверие към европейските мюсюлмани вече не се подклажда само от страна на десните националистически партии и от техните лидери – като Герт Вилдерс в Холандия или пък Ник Грифин от Британската национална партия, който настоява „недостойните” британци да бъдат връщани в родината им. Подобни партии успяха да направят така, че гражданите да могат да обсъждат конфликтните точки, посочени и продиктувани им отдясно. В Швейцария трябва да се забранят минаретата, във Франция – бурката. В същото време в медиите се води дебат за „превземането на Европа от исляма”.

Но какво общо има погледът върху исляма с Европа? Какво се научава в рамките на този дебат за немюсюлманите, християните, евреите или атеистите? Когато едно малцинство може в толкова голяма степен да накара мнозинството да се чувства несигурно, как тогава то успява да отстои своята собствена идентичност?

И преди е имало фанатици мюсюлмани, както и убийства на честта и самоубийствени атентати. Вероятно не е случайно, че погледът върху интеграцията на европейските мюсюлмани става толкова фокусиран именно в сегашния исторически момент, когато Европа се занимава със собствената си интеграция.

Според някои анализатори, именно реформата при предоставянето на гражданство по време на червено-зеленото управление в Германия през 1999 г. (между социалдемократите и зелените) е предизвикала парадоксални ситуации. Червено-зелената коалиция търпи сериозни критики, че води утопична политика на интегриране на имигрантите, без да си дава сметка за сериозните проблеми на социализиращите се. Този, който допреди реформата е бил възприеман като тунизиец или иракчанин, лесно се е различавал от другите по националността си. Но когато имигрантите стават германски граждани, останалите започват да ги поставят под общия знаменател „мюсюлмани”, тъй като така най-лесно се разграничават от тях. Едва в годините, след като отдясно признаха правото на гражданство, стана ясно, че формалното равнопоставяне не може по никакъв начин да е равнозначно на социално такова. Така и френският, и швейцарският дебат върху исляма се провеждат в момент на национална несигурност.

Но след като конфликтите с мюсюлманите имат по-малко общо с тях, отколкото с Европа и с нас самите, трябва да се запитаме какви са отличителните белези на европейското Просвещение и какво е реалното значение на историческите процеси и принципи, с които то е свързано – секуларизация, либерализъм, толерантност? И в този контекст - какви са ценностите, които трябва да се изискват от мюсюлманите?

Първоначално „секуларизацията” означаваше само юридически акт, при който собствеността и светските имоти на църквата биват ограничени. В по-широк смисъл понятието означава намаляване на църковния авторитет в сферата на упражняването на власт в глобален мащаб. Така че секуларизацията не поставя под въпрос практиките на вярващите, а обосновава политическата система като независима от църковните влияния – секуларизацията не е антирелигиозна, но е антиклерикална. А индивидуалното благочестие, както и публичната видимост на религиозните символи, са съвсем друга работа.

Който иска да забрани носенето на забрадки на публични места или пък построяването на минарета, не трябва да се позовава на секуларизацията. Това е една от причините поддръжниците на забраната за носене на забрадка да не признават кърпата за знак на вярата, а за инструмент и символ на потискането – така, както обявилите се против издигането на минарета не смятат джамията за божи дом, а за пространство, в което се подготвят терористични атаки. Както едните мислят за потенциална терористична опасност, така другите – за потискането на жената.

По-малко проблемен е въпросът дали има мюсюлманки - момичета и жени, които са принудени да се забулват. И този въпрос би звучал така: Какво е потискащото в случая? Самото парче плат ли? Или сложните патриархални отношения, които игнорират независимостта на жената? Дали със забраната на носенето на забрадка или бурка ще се премахнат и условията за потискането? Или пък решението за забраняване на забулването само ще прибави към чувството за отнета самостоятелност по вина на бащата или на съпруга усещането за отсъстваща независимост, наложена от страна на обществото и държавата? В един момент жената ще може или пък ще трябва да ходи без забрадка, но дали това ще я освободи от условията, които я потискат? Нима за мюсюлманката възможността да избира образованието си или работа си не е много по-обещаваща и гарантираща еманципацията, отколкото забраната да носи бурка или забрадка?

Рационализмът на Просвещението и либералният индивидуализъм, на който се позовават критиците на исляма, често са ориентирани към автономността на отделния човек. Това, което защитават Просвещението и либерализмът, е правото на самоопределение на индивида: не църквата, социалната класа и произходът трябва да определят модерния субект, колкото държавата трябва да пази и защитава независимия и свободния избор на всеки отделен човек.

Който се обявява срещу носенето на забрадка по принцип, трябва да се запита дали наистина е невъзможно някоя жена да избере да носи забрадка? Когато една мюсюлманка иска да носи забрадка, то в либералната държава това нейно желание трябва да бъде също толкова защитимо, колкото и нейното решение да не носи подобен атрибут. Който иска да защитава жените, трябва да им даде възможност сами да направят своя избор, освен това трябва да наказва насилието срещу жените (независимо дали те са мюсюлманки или не) и трябва да осъжда онези, които злоупотребяват с тях.

Напълно е възможно поддръжниците на тезата, че бурката трябва да се забрани, да заявят, че в социалната среда, в която жените ходят забулени, те нямат право на свободен избор. И това е сериозно възражение. Но когато на жените, както например се обмисля във Франция, им бъде забранено да са с бурки в обществения транспорт, то тогава дали съпрузите ще им разрешат свободно да се разхождат по улиците незабулени? Или пък тези жени ще трябва да си стоят вкъщи?

В наследството на Просвещението се защитава едно свободно пространство, в което индивидуалните представи за щастие могат да бъдат изживявани без намесата на държавата. А секуларизацията винаги е била свързана с принципа за свободното изповядване на вярата. В международен план политическата система, законите на държавата и същността на образованието трябва да бъдат отделени от влиянието на църквата, но в рамките на политическия ред трябва да се разрешава и личната религиозност на гражданите, личният им светоглед и представата им за водене на добър начин на живот.

Наследството на Просвещението включва и възможността човек да се ориентира - рационално и ирационално, религиозно и атеистично; предвижда свободния стремеж към един друг свят, като в същото време се спазват законите на страната и се признава правото на другите свободно да изповядват вярата си. Тази свобода да искаш да надскочиш себе си или своята реалност дава всъщност възможност за творчество. Може да има религиозни или атеистични визии, които да ни надхвърлят. Но ние ще изостанем в практиките на съвместно живеене и в изпитване на наслада от живота, когато ограничим тези желания.

Не може да се говори за свобода на вярата, когато за единствена форма на модернизацията се приема задължителният атеизъм. Също така не може да се говори за свобода на вярата, когато под “вяра” се мисли само за християнската. В действителност, толерантността засяга нещо, към което другите изпитват отвращение или най-малкото раздразнение. Толерантността се противопоставя на антипатията, а не на симпатията. И в модерните плуралистични общества с различни екзистенциални, сексуални или естетически предпочитания се изисква всеки да бъде толерантен към практиките и убежденията на другите: за някои хора бичуването по време на великденските процесии в Севиля е също толкова перверзно, колкото за други са садо-мазозакачките по време на Кристофър Стрийт Дей парада (уличен парад на хомосексуалисти – бел. пр.) в Париж или Берлин; мъжкият поглед, който се опитва да проникне изпод покривалото на младото момиче, за някои е също толкова сексистки акт, колкото ходенето на високи токчета и агресивното, разголено облекло; за някои хора идеята за евхаристията е също толкова странна, колкото и вярата на други хора в 72-те девственици в рая; меломаните, въодушевени от Вагнер в Байройт, на някои изглеждат също толкова странно, колкото на други - феновете на отбора Санкт Паули на стадиона „Милернтор”. Който си мисли, че само мюсюлманите вярват в невероятни истории, трябва да отиде на литургия или да посети чатрумове в Интернет. Но сякаш при тези светогледи и светоусещания толерантността не е необходима.

Разбира се, необходимо е да се критикуват радикалният фундаментализъм и насилието, ако те са дело на мюсюлмани или християни (който си мисли, че само сред мюсюлманите има антисемити или религиозно мотивирани престъпници, трябва да се запознае със свещенически орден, който се обявява срещу евреите, или пък с протестанти, които действат с насилие, когато трябва да защитят разбиранията си срещу аборта). Разликата между Просвещението и расизма става ясна в зависимост от това дали се повдигат обвинения срещу дискриминационни практики и престъпления, или се преследват цели групи от обществото. Опасност за наследството на Просвещението не са друговерците, а идеологиите, които тълкуват погрешно политическите и социалните въпроси, превръщайки ги в религиозни или етнически. Расизмът и враждебността към чуждото са също толкова големи врагове на европейската идея, колкото религиозният фанатизъм и тероризмът.

В Европа идеалите на Просвещението, секуларизацията, толерантността и правата на човека сякаш все по-дълбоко потъват в забрава. Те днес биват защитавани не в Берлин или в Париж, а в Техеран. Това са млади жени със забрадки, които се борят срещу фундаменталисткия режим, или пък младежи, които викат (Allahu Akbar) „Алах е велик” и така рискуват живота си в битка срещу деспотизма. Те са доказателство за това, че Просвещението и правата на човека, толерантността и свободното изповядване на вярата са универсални ценности, които трябва да са в сила и за вярващи, и невярващи, и за мюсюлмани, и християни, и за евреи и атеисти. И в Европа ние трябва да си спомним за това.

Ди Цайт, февруари 2010

Каролин Емке

Вестник "Култура" / Минаре България