Забрадките настъпват

Типичното за исляма покриване на главите се дискутира усилено не само във Франция, Великобритания или Германия, но и в арабските страни. Най-пресният пример е от Египет: преди дни тамошен съд реши, че базираният в столицата Американски университет е длъжен да разреши на студентките да носят кърпи за глава. Присъдата беше предшествана от дълъг юридически спор между университета и една студентка, която беше призована от съображения за сигурност да сваля кърпата си за глава, когато влиза в студентския град. Иман ал-Зайни се позова на свободата си на религия, записана в конституцията на Египет, и спечели делото. Затова занапред и частните университети в Египет ще трябва да приемат забрадките на студентките. Държавните висши учебни заведения съблюдаваха това право отдавна.

“Ние не сме срещу хиджаб,” реагира на решението на съда Ибрахим Салех, професор по журналистика и масова комуникация в Американския университет. “Носенето на никаб обаче прави жените напълно неузнаваеми.” Докато хиджаб открива овала на лицето, никаб скрива всичко освен очите. И според професора заради терористичните заплахи пълното покриване на лицето е неприемливо. Преподавателят отказва да коментира присъдата, която е израз и на видимата и все по-напредваща ислямизация на страната. Досега в залите в университета е имало едва десетина забрадени студентки. Но присъдата най-вероятно ще увеличи броя им.

Без проблеми в Немския университет в Кайро

“Нямаме проблеми с носене на никаб,” казва Михаел фон Гагерн, немският наместник на египетския основател на Немския университет в Кайро. Досега с покрити лица са ходили само четири студентки. За Гагерн това е приемливо и е част от облеклото – проява на идентичност, а понякога и политическа демонстрация. “Когато бях студент се разхождахме с палестински кърпи,” казва той. Засега проблем е позицията на наблюдател, която приемат момичетата, които ходят с покрити лица и демонстрират, че не искат да бъдат разпознавани. Но за да бъдат допуснати да следват все още най-важна е квалификацията на кандидатстващите, външният вид няма чак такова значение. Немският университет няма съображения за сигурност срещу забрадките, а освен това на входа се минава през контрол, при който жените са длъжни да ги повдигнат и да се види лицето им.

Носенето на хиджаб и никаб става все по-ясно изразена тенденция в западните учебни заведения в Египет. “Преди десет години в училище дебатирахме само за кърпите за глава,” разказва отец Шрьодел, който работи като пратеник на немската католическа църква в Египет и в Близкия Изток. “Днес дискутираме за цялостното покриване на лицата.” Немското училище на ордена на Карл Борромеус е основано в Кайро преди 100 години и оттогава в залите на Баб ал-Лук са се водили различни спорове за облеклото. През 60-те и 70-те години, когато страната е отворена за всичко западно, се говорело за миниполите. Сега се стига до пълното покриване на лицето. Отец Шрьодел разказва, че през 1997 година за пръв път са се водили конституционни дебати дали мюсюлманските традиции имат място в западните институции. След това на много места за почивен ден е обявена не християнската неделя, а ислямският петък. С такова работно време са дори немското посолство и Гьоте институт в Кайро. Носенето на забрадки се приемало като нещо естествено. “Три години по-късно ученичките ни вече носеха дълги поли и хиджаб.” Тогава обаче краищата на кърпите за глава били мушкани в яките на пуловерите или на блузите.
Кърпите за глава след 11 септември

Истински бум на носенето на забрадки настъпва след терористичните атаки в Ню Йорк през септември 2001 година. Тогава много арабски студенти били експулсирани от САЩ, били следени и разпитвани от американските служби за сигурност или финансовата подкрепа от родителите им била “замразена” за известно време. Притиснати, младежите се връщали по родните си места. И днес, почти шест години след атентатите, броят на арабските студенти в университетите в САЩ, е най-нисък за последния век. И за повечето от тях отговорът в търсенето на нова идентичност е ислямът. В момента в арабските държави религиозните символи се котират високо, а забрадките са точно такъв символ. От три години египетската преса публикува истории на “пречистени” жени, които сложили кърпите и се сдобили с ново самочувствие. Любимият пример е с артистки и танцьорки на кючек.

Забрадките обаче са нещо повече от знак за идентичност. Колкото повече гибел има в Ирак, колкото повече се отлага решението на палестинския въпрос и колкото повече се подкрепя само едната страна на спора в Ливан, толкова по-голяма е омразата към Америка, към Запада и към правителствата, които подкрепят тази политика. Неотдавна една забележка на египетския министър на културата Фарук Хосни (според която носенето на забрадки било “насочено към миналото”) предизвика протестна вълна. За съжаление, няма конкретни данни за това, колко жени и момичета са започнали да покриват лицата си след това.
(e-vestnik>bg/В.Велт,12 Юли 2007)

В Сребреница отбелязват 12 години от избиването на 8000 мюсюлмани

В Сребреница днес ще бъде отбелязана 12-ата годишнина от най-голямата жестокост, извършена в Европа след Втората световна война - избиването на около 8000 мюсюлмани, мъже и момчета, от босненските сръбски сили през войната в периода 1992-1995 година, напомня Франс прес, цитирана от БТА.

Останките на 465 жертви на клането, мъже и момчета на възраст от 13 до 77 години, ще бъдат погребани в Мемориалния център в Поточари край Сребреница, в Източна Босна.

Жертвите, ексхумирани от масови гробове, бяха идентифицирани с ДНК-тестове след последното общо погребение, което се състоя през юли 2006 година. Тогава в Поточари бяха погребани останките на 505 души.

На церемонията се очаква да пристигнат десетки хиляди близки на жертвите. За втора година ще присъства и главният прокурор на Международния трибунал за военните престъпления в бивша Югославия Карла дел Понте.

Между 1000 и 1200 полицаи са ангажирани със сигурността на церемонията, която според полицейския комендант Урош Пена представлява събитие с висока степен на риск заради спора, разгорял се в последно време между сръбските и мюсюлманските лидери по въпроса за статута на Сребреница.

През февруари Международният съд в Хага окачестви събитията в Сребреница като геноцид. Това даде повод на босненските мюсюлмански лидери да поискат специален статут за Сребреница и изваждането й от състава на Република Сръбска в Босна.

Мюсюлманите казват, че Сребреница не бива да остава част от Република Сръбска, защото клането бе извършено от босненските сръбски сили, но инициативата им бе критикувана от международната общност и категорично отхвърлена от босненското сръбско ръководство.

През април 1993 г. мюсюлманският анклав Сребреница бе обявен за зона за сигурност на ООН, но на 11 юли 1995 г. падна в ръцете на босненските сръбски сили.

Бившите лидери на босненските сърби Ратко Младич и Радован Караджич, които са смятани за отговорни за клането, се укриват, откакто Международният трибунал в Хага ги обвини в геноцид, припомня АФП.
(dnevnik>bg,11.07.2007)

Завръщането на нинджабите

Забулени с традиционни забрадки и почитащи ислямските традиции, но добре образовани и в крак със съвременния живот, мюсюлманките в Европа днес се стараят да постигнат баланс между източните корени и западните ценности. Това обаче далеч невинаги им се отдава. За семействата им техният стремеж да се интегрират често е равностоен на отказ от мюсюлманската религия и обичаи, а засилването на ислямизма по света е довело до нова вълна от предразсъдъци към тях от страна на Запада. В понеделник "Дневник" описа дебата около носенето на фереджета, а във вторник се спря на явлението на т.нар. булки по поръчка от мюсюлманските страни. Вчера разказахме за избора на много млади мюсюлманки отново да станат невинни в името на честта.

Ако смятате, че забулените мюсюлманки, разхождащи се по улиците на Лондон, са едни от най-лесните жертви за крадци и нападатели, най-вероятно никога не сте чували за нинджабите. Получили името си от думите за японските воини нинджа и арабското наименование на забрадката хиджаб, тези жени са твърдо решени

да поемат безопасността си в свои ръце като овладеят техники на самоотбрана.

Затова всяка седмица около трийсетина от тях се събират в източен Лондон, където наскоро са били открити курсове за самоотбрана, специално предназначени за жени от мюсюлмански произход. След кратка загрявка инструкторите започват да обучават участничките как да прилагат най-различни удари с ръце и крака, както и да се предпазват от нападения с нож и други оръжия. По думите на една от инструкторките, Дий Тери, традиционните мюсюлмански покривала, като бурката и никаба например, не са пречка за свободните движения на жените, като единствено не позволяват високи удари с крак. "Същевременно ислямското облекло само по себе си по никакъв начин не улеснява и самия нападател", смята тя.

Една от участничките е 31-годишната Махмуда Мазид. Тя решила да започне курсовете, след като веднъж група младежи се опитали да ограбят един от синовете й пред очите й. "Изпълни ме ужасно чувство на безпомощност и гняв. Разбрах, че трябва да направя нещо, за да мога да се защитавам сама, вместо да се превърна в поредната пасивна жертва", заявява тя.

Очевидно Махмуда не е единствената, която мисли така. По думите на самите организатори, които не са от мюсюлмански произход, идеята за курсовете се е появила в резултат на огромното търсене от страна на жени мюсюлманки.

"Всеки ден при нас идваха все повече и повече жени, искащи да се научат как да се защитават", заявява Дий Тери. Въпреки че подобни курсове днес не са рядкост в страната, тези са първите по рода си, предназначени специално за мюсюлманки. Шеговитият подход, съчетан с уважителното отношение към религията на участничките, безспорно са сред основните фактори за голямата им популярност. Курсистите са разпределени в три групи според уменията на участничките, като всяка група носи име по подобие на култовите филми за карате от 70-те г. Така тази за начинаещи се казва "Появата на нинджабите", тази за по-напреднали - "Завръщането на нинджабите", следвана от "Пътят на нинджабите". Днес курсовете са станали такъв хит, че организаторите им се замислят да разширят дейността си и в други британски градове.

Сред основните опасения на жените, избрали да се научат на самоотбрана, са нападения от страна на младежки банди, както и грабители. Най-голямата заплаха обаче е свързана с рязко нарасналата в последно време ислямофобия в страната. След бомбените атентати в Лондон през 2005 г. нападенията срещу мюсюлмани са се увеличили четворно, разказва Ройтерс. Полицията обаче смята, че истинският брой атаки вероятно е много по-голям, тъй като повечето потърпевши решават да не подават жалба. Допитване, проведено неотдавна сред британските мюсюлманки, показа, че голяма част от тях предпочитат да не общуват с органите на реда поради на липса на доверие към тях или заради ограниченото си владеене на езика.

Масовата популярност на бойните изкуства обаче не е единственото нещо, което европейските мюсюлманки са приели от Запада. Днес много от тях решават да прибягнат до друго модерно средство - интернета, за да си намерят спътник в живота. Загърбвайки многовековните традиции, повеляващи им да се подчиняват на избора на семейството си относно подходящ мъж за брак, все повече жени взимат инициативата в свои ръце, като се регистрират в един от многото сайтове за запознанства, предназначени за мюсюлмани.

Популярността на подобни сайтове днес е толкова голяма, че те постепенно са започнали да изместват роднините от традиционната им роля при подбирането на бъдещ брачен партньор. Регистрираните жени в много от сайтовете водят активен живот и имат успешна кариера, затова търсят мъже с достатъчно съвременни възгледи, които обаче да идват от мюсюлманската общност в страната.

Една от представителките на това ново поколение е 29-годишната британка от алжирски произход Айша. Живеещата в центъра на Лондон преуспяваща бизнес дама вече е била омъжена веднъж, но бракът й с мъж от Алжир се е разпаднал поради културни различия. След развода си тя решава отново да потърси спътник в живота, но тъй като е правоверна мюсюлманка, не може да си позволи да ходи на срещи с непознати мъже. Затова решава да се регистрира в сайта за запознанства singlemuslim.com, смятан за най-големия във Великобритания. Само след няколко месеца тя вече е срещнала интересен мъж, за когото би се омъжила. Тя споделя, че дори родителите й постепенно свикнали с идеята да си намери съпруг чрез интернет.

По думите на създателя на сайта Адийм Юнис днес регистрираните потребители са около 100 хил. души, което е двойно повече от миналата година. "Най-малко двама души всеки ден намират подходящ партньор на сайта ни", заявява Юнис. Той добавя, че поради истинския бум на подобни сайтове през последните няколко години броят на традиционни бракове във Великобритания рязко е спаднал. "Тази тенденция ще се запази и в бъдеще, това е истинска революция", смята Гита Уастав, която работи в shaadi.com, един от най-големите сайтове за мюсюлмани по света, наброяващ над 10 млн. потребители.
(evropa>dnevnik>bg,16 май 2007)

Булки мюсюлманки по поръчка

Забулени с традиционни забрадки и почитащи ислямските традиции, но добре образовани и в крак със съвременния живот, мюсюлманките в Европа днес се стараят да постигнат баланс между източните корени и западните ценности. В усилието си да станат равноправни граждани на Стария континент, без да губят самоличността си, те много често се сблъскват с безброй трудности.

За семействата им техният стремеж да се интегрират често е равностоен на отказ от мюсюлманската религия и обичаи, а засилването на ислямизма по света е довело до нова вълна от предразсъдъци към тях от страна на Запада. Тази седмица "Дневник" разказва за различните аспекти от живота на жените мюсюлманки на Стария континент. В понеделник описахме разгорещения дебат около носенето на фереджета в Европа.

Младите турски имигранти в Германия днес изглеждат добре интегрирани в обществото. Те имат работа, владеят добре езика на страната, където семействата им са се заселили преди няколко поколения, и нямат намерение да се връщат в историческата си родина. Дойде ли време за женитба обаче, за много от тях е изключително важно бъдещите им съпруги не само да са от турски произход, но и да са непокварени от влиянието на Запада. Затова те оставят семействата си да им организират традиционен брак с някое момиче, специално докарано от Турция.

Изпълнени с надежда за по-добър живот на Запад, тези млади момичета пристигат в Германия напълно неподготвени за новия си живот. Те не знаят нищо за новата си родина, не владеят езици и много скоро се озовават напълно изолирани в някое от многобройните турски гета.

Германската писателка Неджла Келек, която самата е от турски произход, наскоро доби популярност с книгата си "Чуждестранната невяста", в която разказва за т.нар. булки по поръчка. Тя твърди, че в момента процесът на интегриране на мюсюлманските общности в Германия е почти спрял именно заради

увеличаващия се брой невeсти, внасяни от Анадола

"При това положение как може да се появи четвърто поколение имигранти, когато всяка година в страната пристига поредното първо поколение, пита тя. Много от тези момичета пристигат от турската провинция, където е прието напълно да се подчиняват на мъжете в семействата си. За тях заминаването в чужбина отначало изглежда като спасение. Но много скоро те се оказват още по-изолирани, отколкото в родината си, където поне знаят езика и обичаите, смята Келек.

Забрадката е клеймо. И няма значение дали жената ще я носи или не - във всички случаи тя остава изцяло зависима от мъжа си. Не се опитвам да превърна всяко момиче, което ходи забулено, в жертва, но определен брой мюсюлманки наистина са жертви на ислямските закони и искам да се знае за тях", заявява писателката. Самата тя също е била възпитавана според мюсюлманските традиции, но още на млади години се е разбунтувала против прекалено строгите закони на тази религия. "Въпреки всичко съм много религиозен човек и ислямските традиции и турската култура са част от мен. Но не мога да приема система, където жената не е свободна и е зависима от съпруга си", смята Келек.

Освен книгата си и лекциите си на тази тема писателката е повела и кампания за въвеждането на възрастови ограничения за младите жени, които пристигат от Турция. Според нея е необходим закон, забраняващ браковете с момичета под 24 години, тъй като

много от "булките по поръчка" често са непълнолетни

До момента обаче кампанията й се е оказала неуспешна, тъй като някои турски групи смятат искането й за дискриминиращо. Подобен закон обаче беше успешно приет само преди няколко години в Дания именно поради опасенията на властите, че в страната са зачестили браковете с непълнолетни момичета отвън, най-често от мюсюлмански произход.

Подобна е ситуацията и в Италия, където мюсюлманското малцинство се състои предимно от имигранти от Северна Африка. Над 40% от тях са жени, които пристигат в страната, за да се присъединят към съпрузите си, дошли да търсят нов живот. За разлика от мъжете обаче, които постепенно научават езика и си намират работа, което до някаква степен спомага за интегрирането им в новото общество, съпругите им съгласно източните традиции остават вкъщи да гледат децата.

"Интеграция сред жените мюсюлманки в тази страна почти напълно липсва. За много от тях ситуацията продължава да е същата дори и 15 години след пристигането им. Те живеят в пълна изолация, не говорят италиански, не могат да получат образование и често дори не работят", заявява Суад Сбай, която е председател на Асоциацията на жените от Мароко в Италия. Заедно с лидери на други мюсюлмански организации Сбай е оказала съдействие на правителството да състави насочената предимно към мюсюлманската общност в страната Харта за ценностите, гражданството и имиграцията, която освен забулващи лицето воали забранява полигамията и принудителните бракове.

По думите на Сбай много от мюсюлманките в Италия стават

напълно зависими от съпрузите си

които често злоупотребяват с това. Не са редки случаите, когато мъжът отнема документите на жена си или не й оформя законно разрешително за престой, в резултат на което тя става невидима за останалата част от обществото. Статистиките сочат, че процентът на законно регистрираните мюсюлмански жени в Италия е съществено по-малък от този на мъжете. В случая на имигрантите от Мароко, съставящи най-голямата част от мюсюлманската общност в страната, регистрираните жени са едва 13.5% в сравнение с 86.5% мъже. Сред имигрантите от Тунис съотношението е още по-стряскащо - 4.5% в сравнение с 95.4 на сто.

"Много от тези жени са подложени на физически и психически тормоз от мъжете си - и нямам предвид някой и друг шамар. Става дума за счупени кости, прободни рани и изгаряния с врящо масло", казва Сбай. Според нея за разлика от други европейски страни като например Великобритания или Франция имигрантите в Италия идват предимно от провинцията, където вижданията за положението на жената продължават да са изключително консервативни.

За разлика от някои свои сънароднички живеещата в Германия писателка от турски произход Дилек Гюнгьор си е поставила за цел да развенчае широко разпространения мит, че жената мюсюлманка неминуемо е безправна и потискана от религията и семейството си. В своите седмични статии във вестниците, както и в дебютната си книга "Тайната на турската ми баба" тя се опитва да покаже, че в Европа днес съществуват мюсюлманки, които са далеч по-модерни от общоприетите разбирания за тях.

"Като дете ужасно исках да съм католичка, да съм като съучениците си. Чувствах се горда, ако някой предположеше, че съм италианка. Много по-интересно беше да си британец, французин или италианец, но не и турчин", разказва Гюнгьор, която от дете живее в южното германско градче Швебиш Гмюнд. "За повечето хора турците бяха назадничави хора, в съзнанието им веднага изплуваха дебели жени със забрадки и мустакати мъже.

Аз не бях такава, но винаги трябваше да пояснявам това", казва тя.
Писателката открито заявява, че нито е правоверна мюсюлманка, нито някога е изпитвала нужда да носи забрадка - и това е било прието напълно спокойно от семейството й, както и фактът, че на 34 години все още не е омъжена.

Въпреки своята образованост и успешна кариера обаче тя продължава да се сблъсква с множество предразсъдъци в германското общество. "Когато хората разбират за произхода ми, веднага предполагат, че съм експерт по исляма, женските права, убийствата в името на честта, интеграцията и дали Турция трябва да се присъедини към ЕС", казва тя.

Гюнгьор смята, че за голяма част от предразсъдъците са виновни събитията от 11 септември, които обаче са оказали и положителен ефект, като са увеличили интереса на Запада към исляма. "Преди атентатите кой знаеше разликата между шиити и сунити? От друга страна, въпреки че днес всички знаят кой е Орхан Памук, това не променя често отрицателното отношение към турците като цяло", смята Гюнгьор.
evropa>dnevnik>bg,14 май)

Отново невинни в името на честта

Забулени с традиционни забрадки и почитащи ислямските традиции, но добре образовани и в крак със съвременния живот, мюсюлманките в Европа днес се стараят да постигнат баланс между източните корени и западните ценности. В усилието си да станат равноправни граждани на Стария континент, без да губят самоличността си, те много често се сблъскват с безброй трудности. За семействата им техният стремеж да се интегрират често е равностоен на отказ от мюсюлманската религия и обичаи, а засилването на ислямизма по света е довело до нова вълна от предразсъдъци към тях от страна на Запада. В понеделник "Дневник" се спря на разгорещения дебат около носенето на фереджетата, а вчера разказа за мюсюлманските "булки по поръчка".

Младата французойка от алжирски произход Алмира външно по нищо не се отличава от връстниците си. Тя е облечена по последна мода, води активен живот в Париж и не е религиозна мюсюлманка. Но преди два месеца тя се е решила на нещо, за което нито една от западните й приятелки вероятно не е и помисляла. Чрез кратка операция

тя си е възвърнала девствеността

"Радвам се, че го направих", заявява Алмира. "В миналото направих някои прибързани решения и тази операция възвърна част от живота ми. Сега мога да започна на чисто."

Според Карима, друга алжирка от Париж, днес все повече млади мюсюлманки се замислят върху опцията отново да станат невинни - поне технически погледнато. Това решение обаче далеч невинаги се взима по религиозни причини. "Направих го от уважение към семейството ми и към нашите традиции", казва тя. "Въпреки че аз самата не съм религиозна, моите роднини са и за тях едно опозорено момиче означава позор за целия род." Преди година тя се разделила с приятеля си, с когото е имала интимни отношения. Наскоро нейното семейство я запознало с подходящ младеж, за когото тя планира да се омъжи скоро. Затова се решила на операцията, въпреки че не е по джоба й.

"Не искам да разочаровам годеника си

Ако не бях го срещнала, нямаше да я направя", казва тя.

Операцията, известна като хименопластика, представлява изкуствено възстановяване на химена (девствената ципа). И въпреки че половинчасовата процедура има солидната цена от 1500 до 3000 евро, в последно време тя се е превърнала във хит сред младите мюсюлманки във Франция. По думите на гинеколога Марк Абекасис броят на подобни процедури рязко се е покачил през последните три-четири години. Самият той прави до три операции всяка седмица, като получава по няколко заявки на ден. Пациентките му, повечето от които са мюсюлманки, са между 18 и 45 години. Някои идват от страните от Северна Африка, докато други са родени във Франция, което означава, че са поне трето поколение имигранти. Според Абекасис нарасналият интерес се дължи предимно на засилването на религиозността на френската мюсюлманска общност, която е най-голямата в Европа. Много от пациентките ми са

разкъсвани между два свята

смята гинекологът. "Те имат достатъчно съвременни възгледи, за да си позволят секс на млада възраст, но същевременно изпитват чувство на вина, тъй като съзнават, че ислямските традиции и религия, както и семействата им очакват от тях да са девствени, когато встъпват в брак", казва Абекасис.

Докато операцията набира популярност сред все повече жени мюсюлманки в Европа, тя определено не предизвиква одобрителна реакция у много лекари. Симулирането на девственост в името на честта на семейството е

оскърбление за женското достойнство,

смята проф. Жак Лансак, председател на Националната колегия на гинеколозите и акушерите във Франция. По негови думи подобни операции само подклаждат консервативните ислямски възгледи, според които една жена може да се оценява като "стока" - дали е годна или не. Професорът заяви също така, че извършването на подобни хирургически намеси във френски болници е пряко нарушение на разделението на църквата и държавата във Франция. Именно това разделение послужи за основен повод за въвеждането на забрана за фереджетата в училищата през 2004 г., предизвикало гнева на мюсюлманската общност в страната. Оттогава много имигранти са започнали да следват традициите си с още по-голямо усърдие като начин да запазят самоличността си.

Днес всичко се върти около забрадките и девствеността

Те са се превърнали в социален феномен, смята Абекасис. Той обаче добави, че хименопластиката не е ново явление и се ползва не само от мюсюлманки. Съгласно френските закони държавата поема част от разходите по операцията в случаи на изнасилване или травма. Според гинеколога обаче, когато подобни жалби идват от момичета мюсюлманки, в повечето случаи те са лъжливи. Въпреки това той е готов да намали таксата си от 2500 евро за операция, ако това наистина ще помогне на пациентките му да започнат нов живот.

За 19-годишната Амел от Мароко тази операция е единственият начин да избегне позор за цял живот и заклеймяване от страна на семейството й. Мароканката живее от няколко години в Париж, където учи. Скоро обаче й предстои да се завърне в родината си, където я очаква избраният от роднините й жених. "Не искам да си правя операцията, но просто нямам друг избор", казва тя.

Амел е избрала да си направи операцията във Франция и поради причината, че тук тя все пак е законна и се извършва от квалифицирани лекари в клиники за разлика от Мароко. Макар през последните години северноафриканската държава да е въвела редица реформи за женските права, смятани сред най-прогресивните в арабския свят, голяма част от населението продължава да има доста консервативни виждания за женската роля в обществото.
(evropa>dnevnik>bg,15 май 2007)

Фереджето - религиозно право или просто фундаментализъм

Забулени с традиционни забрадки и почитащи ислямските традиции, но добре образовани и в крак със съвременния живот, мюсюлманките в Европа днес се опитват да постигнат баланс между източните корени и западните ценности. В усилието си да станат равноправни граждани на Стария континент без да губят самоличността си, те много често се сблъскват с безброй трудности. За семействата им техният стремеж да се интегрират често е равностоен на загърбване на мюсюлманската религия и обичаи, а засилването на ислямизма по света е довело до нова вълна от предразсъдъци към тях от страна на Запада. Тази седмица "Дневник" ще разкаже за различните аспекти от живота на жените мюсюлманки в Европа.

-----------------

Въпреки че дебатът за фереджетата надали ще стихне скоро, в Европа се появява едно ново поколение млади мюсюлманки, които успяват да приемат западните ценности, без да се отказват от своите корени и религия. Поне що се отнася до облеклото. Облечени с модерни къси рокли с прилепнали дънки под тях и с красиво оформени забрадки, тези момичета заявяват, че днес могат без проблем да се обличат изцяло от големите търговски вериги като Н&М, Mango и Zara, който според тях дори черпят вдъхновение за новите си колекции от ислямския начин на обличане.

"Мюсюлманка съм, но също така се интересувам и от мода и искам да мога да комбинирам тези неща", казва Бушра Сайед, студентка от Ротердам. Нейният стил на облекло е много по-различен от черните торбести роби и забулващите забрадки, носени от по-традиционно настроените мюсюлманки. Според млади жени като Бушра обаче техният съвременен начин на обличане е напълно в съответствие с изискванията на исляма, тъй като покрива цялото им тяло с изключение на ръцете и лицето.

Бушра е една от създателките на новото модно списание за жени мюсюлманки MSLM, съчетаващо в името си различните размери за облекло със съкращение на думата "мюсюлманка". Списанието излиза на холандски, френски и английски и е първото по рода си, смятат авторите му. "Идеята на списанието ни е да покажем на момичетата, че можеш да си модерна, въпреки че си с облекло, което прикрива женствеността", заявява Бушра.

---------------------

Мюсюлманската забрадка, която наред с еврейската шапчица и християнския кръст е сред най-лесно разпознаваемите символи за религиозна принадлежност, през последните няколко години се оказа в центъра на разгорещен дебат в Европа. В много европейски страни в пряк текст беше повдигнат въпросът дали фереджето в различните му варианти е просто част от женското облекло и съответно носенето му е право на личен избор, или то трябва да се разглежда като символ за нещо по-голямо - на прекомерно силната, понякога граничеща с фанатизъм религиозност на мюсюлманските малцинства. След бомбените атентати в Мадрид и Лондон, както и след убийството на известния холандски режисьор Тео ван Гог от ислямски фанатик отношението на Европа към исляма като цяло и живеещите на територията на Стария континент мюсюлмани в частност започна осезаемо да се променя. Все повече европейски държави започнаха да налагат по-строги интеграционни стандарти за своите мюсюлмански малцинства с убеждението, че само успешното им вписване в европейското (или с други думи, предимно християнското) общество ще може да предотврати нови сблъсъци на религиозна основа.

В името на тази идея само преди седмици Италия се присъедини към увеличаващия се брой държави, в които беше въведена забрана за носенето на забрадки на обществени места. В италианската Харта за ценностите, гражданството и имиграцията" се казва, че

"всички видове облекло, покриващи лицето, не са приемливи

защото пречат на идентификацията на хората и са препятствие за тяхната интеграция". Хартата дори беше одобрена от водещата ислямска организация в страната Ucoii. Нейният лидер Мохамед Нур Дахан заяви, че документът не е дискриминиращ, а напротив - цели равенство. Той все пак отбеляза, че носенето на фереджета не се възприема като унизително от жените. "Уважаваме културата и религията на тази страна, но и ислямът е дал много на Европа, което също не трябва да бъде забравяно", каза още той.

Преди година холандското правителство също прие закон, забраняващ носенето на всякакви мюсюлмански покривала, а във Франция - страната с най-голямо мюсюлманско малцинство в Европа (възлизащо на цели 10% от общото население), още през 2004 г. беше въведен закон срещу носенето на забрадки в държавните училища. Въпреки своята противоречивост мярката беше одобрена от 70% от френските граждани, като според Си Ен Ен зад нея застанаха дори и 49 на сто от жените мюсюлманки в страната. До момента подобна забрана е била въведена и в осем германски провинции, като само в Берлин тя важи и за другите "явни религиозни символи" като еврейските шапчици и големите кръстове. В по-радикално настроените Бавария и Баден-Вюртемберг

забрадките бяха окачествени като оскърбление за християнските ценности

а влиятелният вестник "Ди велт" отбеляза, че преди терористичните атаки от 11 септември Западът явно е бил по-склонен да игнорира "често агресивното настояване на малък брой мюсюлмани да демонстрират антизападни ценности". В спора за забрадките се намеси и главният пазител на християнската вяра - Ватиканът. Според светия престол имигрантите мюсюлмани трябва да спазват всички местни закони на страните, където живеят, дори ако те включват забрана за носенето на фереджета.

Най-яростната война срещу забрадките обаче е подела една държава, в която ислямът е официална религия - Турция. Страната, която открай време открито заявява желанието си да бъде приета в Европейския съюз, въведе пълната забрана на забрадки в университетите и държавните институции още през 1997 г. За светските власти в страната те символизираха религиозен фундаментализъм, а оттам - и заплаха за реформите на Кемал Ататюрк, модернизирал нацията в началото на ХХ в. Не помогнаха и яростните протести от страна на хиляди жени, включително съпругата на министъра на външните работи Абдула Гюл, които апелираха пред Европейския съд за човешките права. Съдът потвърди закона, принуждавайки 60-те процента от туркините, носещи забрадки, да ги свалят на обществени места.

В резултат на нарастващия брой закони срещу забрадките възроптаха не само потърпевшите жени, но и редица организации за защита на женските права и политици консерватори. Според тях забраната е несправедлива най-вече защото голяма част от мюсюлманките са

принудени да се забулват по искане на семействата си

Така обаче те само затвърдиха едно от най-разпространените и вече превръщащи се в клишета виждания за исляма, според които жените неизменно се възприемат като жертви на изключително строгата си религия и всевластните си семейства.

Истината обаче може да е малко по-различна, както показват някои проведени наскоро допитвания сред самите жени мюсюлманки. Съгласно едно от тях, проведено от фондацията "Конрад Аденауер" сред 315 жени от турски произход в Германия, 97% от запитаните смятат, че носенето на забрадки е религиозен дълг на всяка правоверна мюсюлманка. Решението да се носи забрадка се взима лично и зависи от религиозността на самата жена, а не е резултат от външен натиск, показва още допитването.

По думите на зам. генералния секретар на фондацията Кристоф Каненгисер носенето на забрадка (или хиджаб на арабски) не означава непременно обвързаност с враждебни за демокрацията или фундаменталистични разбирания и не трябва да се възприема като пречка пред комуникацията между имигрантите и приемните им страни.
(evropa>dnevnik>bg,13 май 2007)

Върнаха от изпит кандидат-студентка със забрадка

Кандидат-студентка със забрадка не бе допусната на изпита по биология в Медицинския университет в Пловдив.

Основното притеснение на квесторите е било, че момичето може много лесно да се възползва от средства за подсказване.

Вече има случай на заловена кандидат-студентка с мобилно устройство „хендс фрий", като слушалката е била прикрита в косата.
Подсказването би било още по-лесно, ако има и забрадка, коментираха от висшето училище.

Освен това правилникът на висшето училище категорично забранява влизането в сградата с религиозни символи.

Забраната за религиозните символи е в сила не само за кандидатите, но и за вече приетите студенти в Медицинския университет.
Сред възпитаниците на висшето училище има граждани на арабските страни, но досега никой от тях не е имал претенции срещу правилника.

Случаят с днешната кандидат-студентка е прецедент, поясниха от МУ-Пловдив

Днес 887 кандидат-студентиписаха по темите "Скелет и кости" и "Взаимодийствие на гените".

Резултатите ще бъдат изнесени на 14 юли. Оценката от изпита важи за специалностите: медицина, дентална медицина и фармация, а от тази година - и за медицинска сестра, и акушерка.

МУ-Пловдив ще приеме 170 студенти в магистърските програми, което е с 40 повече от миналата година. В бакалавърските специалности ще бъдат приети 20 медицински сестри и 25 акушерки.
(News>bg,09.07.2007)

Брюксел разработва единна стратегия за борба с радикалния ислям

Фратини разпрати на страните членки въпросник за мерките, които предприемат

Еврокомисарят по правосъдие и вътрешен ред Франко Фратини разпрати на страните - членки на ЕС, специален въпросник, който цели да установи политиката на 27-те по отношение на мюсюлманите, които живеят в тях. Инициативата е във връзка с планираното въвеждане от Брюксел на безпрецедентни мерки за борба с тероризма на територията на ЕС. Въпросникът, който съдържа 18 точки и е бил видян предварително от авторитетното електронно издание EUObserver, има за цел да установи степента на борба с радикалния ислям в отделните държави.

"За съжаление с една от големите световни религии, исляма, се злоупотребява, за да бъде подхранена нова тоталитарна идеология, която е предизвикателство за нашия начин на живот", заяви Фратини преди дни при представянето на новите мерки за борба с тероризма. Той допълни, че целта им е да бъде защитено мирното мюсюлманско население, което е най-потърпевшо от радикализирането на исляма.

Страните членки ще трябва до септември да попълнят въпросника и да обяснят как финансират религиозните училища, как извършват адекватно наблюдение над дейността им, какви конкретни мерки са предприели, за да предпазят медресетата, в които се обучават младежите, от навлизането на крайни идеи в тях, както и как гарантират намаляването на достъпа на потенциално опасни лица до образование, което ще им осигури знания по химия, биология и ядрена физика, които впоследствие могат да използват за разработването на оръжия. След като анализира отговорите на 27-те, Еврокомисията ще излезе в началото на следващата година с единна стратегия за борба с радикалния ислям на територията на съюза.

Междувременно Би Би Си публикуване изследване, според което едва 8% от имамите във Великобритания са родени на Острова, а английският е майчин език едва за 6 на сто от тях. По-голямата част от религиозните лидери пристигат от Пакистан, Бангладеш и Индия. "Внасянето" на имами от страни, изповядващи по-радикални форми на исляма и обучаващи в тях мюсюлманските младежи, е сочено от анализатори като една от най-сериозните опасности за Европа.
("Дневник",08 юли 2007)

Една анкета, направена у нас, показва: Tолерантни сме към мюсюлманите, страхуваме се от исляма

Митко Новков тълкува този парадокс пред “Обектив”

- Обществото ни смята, че медиите не говорят правилно за междуверските отношения. Така ли е, или то не иска да приеме факти, за които те съобщават?

- Говорят различно. Зависи от медията, от предаването. Например “Етно” на БНТ е великолепно предаване, в което говорят свежо, достъпно, с чувство за хумор дори. Показват как различни верски общности празнуват по различни поводи, колко са общите моменти в тях. Без назидание и дидактика показват колко не сме различни. Но на обратния полюс примерите не са малко. Казвал съм вече, че ако има някакъв фон, който роди феномена “Атака”, това е говоренето на Божидар Димитров, много често на вестник “Труд”, на голяма част от всекидневниците, на “Монитор”, “24 часа” и др.

- Какви са мотивите за такова поведение на медиите?Имат ли ресурс да преодолеят политическата некоректност?

- Не може да се твърди, че всички журналисти и медии не осъзнават смисъла на коректното говорене за междуетническите проблеми. Не съм минал през всички редакции, за да съм категоричен. Но допускам, че имат ресурс. В почти всички работят интелигентни хора. По-скоро има някакво “объркване” на любопитството им. То е насочена единствено и само към политическото. А по-дълбоките, определящите причини за функционирането на политическото, не са им интересни. Без любопитство за извънполитическото те работят с предразсъдъци, с общоприети клишета. А един от смислите на медиите е да поставят под съмнение общоприетото.

- Карикатурите на Мохамед в чуждестранния печат породиха конфликти. Как можеха да се избягнат те?

- Направи ми впечатление изпусната фраза на датските издатели и журналисти, че ако са знаели, че ще ескалира конфликт, че ще има такива последици, не биха публикували карикатурите. В оправданието им се съдържа отговорът - липсвало им е знание, не са били любопитни към значението на обекта на карикатурите за част от хората по света. А е трябвало. Бяхме стреснати от реакцията на ислямските страни. Но питам се, ако у нас се обяви конкурс за карикатура на Апостола Левски, какво би станало? Нямаше ли тълпи от почитатели да протестират срещу поругаването на личността икона на Апостола? Има неща у нас и в другите, които са неприкосновени, недосегаеми, свещени.

- Нима наистина не са го знаели, не са го предполагали? Да не ги ли подозираме, че съзнателно са сторили това?

- Основно качество на интелектуалците е любопитството. Те не могат да очакват, че знанието се влива в съзнанието независимо от волята. То се търси, то се получава съзнателно. Няма да се разбере точно мотивът им.

- Ако нямаш свой Бог, можеш ли да зачиташ чуждия?

- Затова говорим за неприкосновеност и колективни общности, а не за Бог. В случая с Апостола има сакралност, но няма религия, макар че алтернативният синод предложи да бъде канонизиран. Приема се, че знаем какво не е Бог, но не знаем какво е. Табутата на другите трябва да са неприкосновени за иронизиране и подигравки, да се отнасяме внимателно към тях.

- Анкетата, която проведе Центърът за интеркултурни изследвания и партньорство, показа ли желание за опознаването на исляма?

- Анкетираните са много. Още не мога да преценя как да тълкувам отговорите. Но там, където се говореше за исляма с негативни представи, се имаше предвид чуждият, извън границите на България. А там, където се говореше позитивно за хората, изповядващи тази религия, се визираха българските турци или други мюсюлмани в България. Очевидно в непосредствен досег с исляма сме склонни да го разбираме и възприемаме с позитивни характеристики. Разбира се, прави се съществено разграничение между обикновените вярващи, “които били употребявани”, и върхушката на ДПС. Но това е политически момент.

Според анкетата медийната общност в България възприема исляма у нас по-скоро позитивно и гради позитивни стереотипи за хората, изповядващи исляма. Че са кротки, трудолюбиви, верни приятели и др. И че ислямът в ужасния си образ е съсредоточен в Саудитска Арабия, Ирак, Йордания... Оттам той препраща вълни от терористи към западния свят. Когато изповядващите ислям са малцинство, в по-слаба позиция, както е у нас, сме по-толерантни. Но когато е мнозинство, когато е по-силен, поражда силен страх.

- Как да се разбере адекватно ислямът, да се коригират митовете и клишетата за него? Дискусиите на интелектуалците не остават ли в затворен кръг?

- Трябва да се говори, да се дискутира разбираемо с езика на познанието. Да се разграничава поведението на вярващите от това на терористите. Ще посоча като добър автор с големи познания по темата Георги Милчев от вестник “24 часа”. Но автори като него за жалост са малко. Направи ми впечатление, че интересът от страна на медиите към нашата дискусия беше почти нулев. А там говориха специалисти в областта на исляма. Те говориха за неща, които не се знаят не само от обществото, а и от журналистите. Авторите, пишещи по тези теми, трябва да познават исляма, за да го представят максимално правдиво. Щеше да има повече смисъл, ако се бяха срещнали повече различни, радикални по вид отношения, извън позициите на лекторите. Липсваха автори и медии, които всекидневно имат достатъчно поводи и пишат за проблемите с исляма, но не го познават сериозно.

- Справочникът за исляма, който предстои да се отпечата, ще бъде ли полезен?

- Той ще предложи доста информация, но не може знанието да се гради само чрез него. Налага се да познаваме границите на това знание. Например лесно е да обобщим, че циганите и чужденците единствено са виновни за проблемите ни, че неправителствените организации, които ги защитават, ги направиха нагли и нахални, че ги научиха как да търсят и защитават правата си. Лесно е да се говори така, да се посочи виновният извън нас.

Изброените са част от обществото ни. Когато те нямат работа, храна, отопление, когато не искат да се учат, да работят, проблемът става общ, наш, на обществото, на държавата. Ако те останат на ръба на съществуването, в мизерия и неграмотност, на ръба ще бъдем и ние. Създава се ситуация за взрив. И не е случайно това, което се случва в различни градове и в София, в квартал “Захарна фабрика” например. Това не е сблъсък на общности, това са социални и обществени конфликти.

- Държавата не гледа ли на тези проблеми несериозно? Тя предлага опрощаване на задължения, разни съмнителни жестове. Има ли тя нужда от тлеещи конфликти на малцинствена или верска основа, както твърдят някои автори?

- Открай време българската държава във всичките си еманации прави погрешни стъпки за разрешаването на тези проблеми. Тя се отчуждава от задълженията си към своите граждани, на които е сериозен длъжник. Допуска създаването на обществени настроения на базата на омразата към цигани, турци и др., за да при-крие много по-големи подлости, извършени от “нейни” хора.

Разговора води Маргарита Гочева

АНКЕТА

Център за интеркултурни изследвания и партньорство

Анкетата бе проведена с журналисти с цел да установи предразсъдъците и стереотипите при отразяването на исляма в българските медии в рамките на проект: “Ислямът и медиите. Разбулване на предразсъдъци и преодоляване на стереотипи”

Проектът “Ислямът и медиите. Разбулване на предразсъдъци и преодоляване на стереотипи” се осъществява от Центъра за интеркултурни изследвания и партньорство с подкрепата на Посолството на Кралство Холандия по Програма “Малки проекти на Посолството” (МАТРА КАП).

КАКВИ МАСОВИ СТЕРЕОТИПИ СРЕЩАТЕ В РАБОТАТА СИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСЛЯМА?

Положителни

Консерватизъм с положителен знак
Реализъм
Търсене и постигане на максимално съгласие вътре в общността

Толерантност към различното/чуждото вероизповедание.
Повишен културен интерес към исляма, изразен в търсене както на научна, така и на художествена литература.
Хора, приели исляма за своя религия.

Религия на мира
Най-младата и в този смисъл най-силна и витална религия;
В страните, чието население изповядва ислям, почти няма престъпност заради възпиращото действие на религията.

Официалното говорене винаги е положително.

Интерес към празниците и обичаите.
Интерес към възможности за сътрудничество и осъществяване на общи проекти, например трансгранични по отношение на екология, етнография и др.

Работливи - по отношение на изповядващите го в България, които често са строителни работници; спазват строго правилата на религията си; държат на семейната чест.

Трудолюбиви
Добри приятели
Държат на семейството

Положителните стереотипи са свързани с духовността (все пак вярваш в нещо извън теб), практикуваш нещо, което не е пряко свързано с бита, парите, насъщния.

Няма, срещала съм само един - за жената, която доброволно е приела подчинената роля и от това се чувства добре.

И те са хора като нас
Те са наши съседи
България никога не е била заплаха за хората от Изтока

Ислямът дисциплинира общностите, той е ред
Ислямът укрепва родовите връзки - грехота е да не поставяш семейството на първото стъпало на ценностната си стълбица
Ислямът е система от морални правила.

Малко са хората, които подхождат без, ако не страх, то поне безпокойство, към теми засягащи исляма. Тоест, положителни стереотипи почти няма, освен, че различната религия не пречи на съседи да се разбират чудесно.

Отрицателни

Екстремизъм и фанатизъм
Консерватизъм с отрицателен знак
Лошо отношение към жената

Враждебно и дори нападателно отношение към всички мюсюлмани.
Отказ от всякакви контакти с хора, изповядващи исляма.
Нежелание за получаване дори на най-обща представа за исляма

Най-агресивната и ретроградна религия;
Ислямските общности са инкубатор на терористи;
Не зачита, че унижава половината човечество (разбирай, жените!)

Реалното мислене се основава върху подозрителност

Недоверие поради нашумели терористични актове, в които се участвали например ислямски фундаменталисти и др.
Страх от неразбиране от ответната страна, поради различия и в резултат на това нежелание за контакт
Често не се прави съществена разлика между ислям и краен ислям поради незнание

Припокрива се с фундаментализъм
ислям = на тероризъм
Отнасят се зле с жените

Религиозен фундаментализъм
Неспособност да се интегрират в обществото
“Ориенталци” - каквото и да значи това...

Религия, която манипулира вярващите, че създава нетърпимост към не-правоверните, че понякога превръща вярващите в армия за физическа разправа с опонентите, че угнетява жените

Мюсюлманите са по-изостанали и ще си останат такива
Мюсюлманите са по-агресивни и ще си останат такива
Тероризмът е в душата на мюсюлманина и идва от връзката му с Аллах, нищо не може да се направи по въпроса, затова - внимавай!

Ислямът и неговите крайни представители са твърде агресивни, нещо, което в християнския свят не е така. Ако при нас искаш да си работиш работата, при ислямистите това им е работата - те работят ислямисти. Вярата им измества всичко останало.

Ислямът е равен на фундаментализма, масово е неразбирането, че фундаментализмът е обществено-политически строй
Ислямът е фанатизъм - слепи тълпи изпълняват, без да мислят, заповедите на моллите
Ислямът като религия е основата на тероризма

Ислямът задължително значи и фундаментализъм и свещена война
(Български хелзински комитет)

Как може да бъде победен тероризмът?

Този път ни се размина - “багдадизацията” на Лондон и Глазгоу от (предполагаеми) ислямистки терористи през уикенда се провали, а три опита за терористични атентати останаха безуспешни. Заплахата обаче не е отминала - британската столица не преживя Черен петък, но това се дължи по-скоро на случайния късмет и сравнително дилетантското изпълнение, отколкото на перфектно действаща система за сигурност.

Новият министър-председател на Великобритания Гордън Браун се постара да подготви сънародниците си за продължително извънредно положение (каквото всъщност представлява обявената най-висока степен на терористична заплаха). Подготви ги също и за това, че катастрофата може да настъпи всеки момент. И то не само във Великобритания, тъй като походът на ислямистките фанатици не е насочен към отделни страни, а към целия “Запад” и неговия либерален обществен модел.
И какво да правим сега? Да чакаме и да се надяваме да не се случи нищо? В едно от първите си изявления Браун очерта пътя - реакцията трябва да бъде насочена против дългосрочната заплаха от терористични актове и да включва разнородни действия: военни и полицейски мерки, мерки за сигурност, действия на тайните служби, но също и “борба за умовете и сърцата” на хората.

Ключът вероятно се крие в последното, тъй като едва ли някой се съмнява, че войната срещу тероризма не може да се спечели само с военни действия. Това ще важи най-малкото дотогава, докато ислямистките терористи във всички западни общества успяват да намират жизнено пространство, в което да действат сравнително свободно. Както гласеше мотото на историческия масов убиец Мао - “революционерът трябва да може да се движи сред народа като риба във вода”.

Така че, когато групи фанатици в центъра на “Лондонистан”, Ливърпул, Хамбург, а вероятно и във Виена, могат съвсем необезпокоявано да следват своите фантазии за “халифат” и “джихад” и, както се разбра, да планират как да ги реализират, без това да направи впечатление на никой (освен когато се стигне до опит за атентат), това става най-тревожното нещо в цялата история. Усилията трябва да тръгнат оттук, тук се откриват и най-големите пропуски.

Браун каза, че Великобритания няма да се огъне, няма да се остави да бъде сплашена и “няма да позволи на никого да подкопава британския начин на живот”. “Само една много малка част от мюсюлманите са екстремисти и религията се изопачава чрез употребата на насилие,” добави премиерът.
Британците послушаха съвета на своя премиер и въпреки засилените мерки за сигурност продължиха живота си без паника.

Това е вярно. Както за Великобритания, така и за Австрия. Мюсюлманските организации в Западна Европа все някога ще трябва да заемат открита позиция. Мълчанието или скришната радост от терористичните акции в действителност са подкрепа за тях. Когато избухват бомби, няма неутралитет. Най-малкото е желателно срещу експлодиращите коли да се заемат остри позиции, както срещу лошите датски карикатури на пророка Мохамед. Не е необходимо чак да се горят чучела на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад.

Многобройните леви и десни противници на САЩ ще трябва да се запитат дали мотото “врагът на моя враг е мой приятел” е приемлива концепция. И дали е проява на интелигентност толерантността да се тълкува така, че тоталитарните идеологии като пълзящия ислямизъм да се омаловажават до имигрантски фолклор.

За да бъде успешна борбата срещу тероризма, трябва да се направи опит да се постигне интеграционен компромис с преобладаващото “мълчаливо” мнозинство мюсюлмани в Западна Европа. Това ще изисква много усилия и от двете страни. След това обаче ще трябва да се положат усилия това мнозинство да се отдели от малкото останали радикални мюсюлмани, които мечтаят за ислямистки световен ред. Който смята, че нетърпимостта може да бъде победена с търпимост, трябва да проучи историята.

В първите часове и дни след опитите за атентати британците следваха концепцията на Браун. Въпреки строгите мерки за сигурност животът в Лондон продължи относително неистерично, а нито едно от заплануваните големи събития не беше отложено. Т. е. терористите претърпяха ясно поражение. И това е единственият път, който обещава успех - да сме спокойни, но последователни.
(e-vestnik,5 Юли 2007/в. Пресе/По БТА)

Ислямски мисии в секулярните общества

Уместна ли е мисионерска дейност в модерна Европа изобщо? Какво е отношението на исляма и християнството към нея? Темата “Ислямски мисии в секуляризираните общества в Европа” беше разисквана тези дни в Берлин.

В Европа живеят понастоящем 15 милиона мюсюлмани. Произходът им при това е много различен. Над 70% от живеещите в Германия мюсюлмани имат турски произход. Във Великобритания повечето мюсюлмани идват от Пакистан, Индонезия и Бангладеш. Повечето мюсюлмани във Франция са от Алжир, Мароко и Тунис. Как мюсюлманите разглеждат собственото си положение на малцинство в немюсюлмански обществен контекст? И какво означава това за ислямската мисия? За да се отговори на тези въпроси, трябва да се направят обхавтни социологически студии за всяка страна поотделно. Хениг Врогеман, теолог и юрист се занимава с ислямските мисии и сравнението с християнския опит.



“Темата на религиите има амбивалентно значение в германската общественост. От една страна, религиозните ценности се приемат като морален ресурс на обществото. От друга страна, проявите на религиозен живот се разглеждат критично с оглед на всяка форма на фанатизъм.”



В различните християнски страни според Врогеман в историята на християнството са се наложили много различни схващания. Докато за едни най-важно е благовещението, в други модели централно място заема битието. Християнските мисионерски схващания се отнасят обаче само косвено до обществото. Не се поставят под въпрос демокрацията и основните човешки права, застъпени в конституцията на тези секулярни страни.



“Внасянето на християнски ценности е наистина желано, но не се свързва с представата за определен обществен ред. Става дума за укрепване на религиозната идентичност и за това да се противодейства на уронващата се вяра в религията и религиозните институции.”



В исляма няма институция, подобна на християнската църква, ето защо според Врогеман конфликтите са предпрограмирани, когато ислямската мисия поставя под въпрос разделянето на религията от държавата – докато това разделяне е правен стандарт в повечето европейски държави.



“Имам впечатление, че в ислямския свят съществуват полярно противоположни схващания за това какво означава днес “да си мюсюлмани”. Мисля, че чрез достъпа до образование, до медиите, много мюсюлмани сами стигат до източници, било в английски, било в немски превод и по такъв начин на практика се заобикалят традиционните авторитети.”



Проектът “Мюсюлмани в Европа” проучва групи, движения и институции на религиозни мюсюлмани в различни европейски страни, както и връзките между обществата в Азия и Африка, от които групите, движенията и институциите произхождат. Наред с “Центъра на модерния Ориент” в Берлин в проекта участват университетите във Франкфурт, Хамбург и Хале. Политологът Дитрих Рец е убеден, че Европа става по-плуралистична.



“В Европа сме свикнали да разглеждаме религията като нещо лично. Това явно се променя, включително защото религията отново се превръща в източник на обществения живот и обществената идентичност. В този процес възниква нов съвместен живот. Привилегиите, които християнството все още има в редица европейски страни, в бъдеще вероятно няма да се запазят поради присъствието на други религии. Но вероятно и привилегиите на исляма в мюсюлманските страни няма да се запазят спрямо християнството. Някой ден християнски църкви може би ще има и в Саудитска Арабия.”
(Deutsche Welle,04.07.2007)

Западна журналистка, приела исляма, започна работа в ирански тв канал

Британската журналистка Ивон Ридли, която през 2001 г. преживя 11-дневен плен при талибаните в Афганистан, стана водеща на програма по иранския канал Прес ТВ. Тя ще води коментарното предаване „Актуални теми”.

Телевизионният канал Прес ТВ се финансира от иранското правителство и предаваният в него са на английски език. Президентът Махмуд Ахмадинеджад нарече канала „подиум за тези, които уважават истината, за мюсюлманите от целия свят”.

Повече от 30 години Ивон Ридли е работила във водещите британски медии. През есента на 2001 г. тя попадна в плен на талибаните, когато нелегално проникна на територията на Афганистан. По това време Ридли работеше за британското издание „Сънди експрес”. В плен тя прекара 11 дни, след което беше освободена.

През 2003 г. журналистката прие исляма. Но и сега тя не престава да твърди, че религиозните й убеждения не са повлияли на решението й да работи за иранския канал. „Моето предаване има светски характер и моята религия няма към него никакво отношение”, каза Ридли, подчертавайки, че се е уморила от западната пропаганда. Телевизионната водеща твърди още, че предаването й не се цензурира и „че не може да се поставя под съмнение съществуването на свобода на мненията в Иран”
(Mediapool,4 Юли 2007 г.)

Обидна дума ли е помаци?

Кои все пак са все пак те и как да трябва да се наричат?

Петър Добрев

Под краткия пътепис и фоторепортаж за Якоруда отпреди седмица се разгоря гореща дискусия (виж тук), в която някои читатели твърдяха, че е обидно жителите мюсюлмани там да бъдат наричани помаци. Както вече писа e-vestnik в Якоруда помаците са привърженици на ДПС и повечето се самоопределят като турци, въпреки нетурският си произход. Очевидно по темата има напрежение, защото авторката на репортажа за Якоруда не осъжда нито квалифицира, а само описва какво е видяла. Днес e-vestnik пуска малко исторически бележки за произхода на помаците и това наименование.
Помаците, българите мохамедани, българите мюсюлмани, торбешите… за тях дори няма официално название. Това говори красноречиво доколко останалата част от обществото ги познава и доколко я интересуват.

В последно време се народиха някои теории около тях – някои смятат, че са отделен етнос, други пък ги отъждествяват с турците, трети твърдят, че са коренно мюсюлманско население още от времето на Александър Македонски.

Разбира се, продължава да съществува и тезата в стил “Време разделно” - помаците са българи, насила ислямизирани от османските завоеватели.

Кои са все пак помаците? Със сигурност те са такава група хора в нашата история, около която често витае голяма доза объркване, непознаване, функционират редица митове и много рядко отношението е адекватно. Всъщност и самото название „помаци“ не е съвсем обективно.

В книгата си „Българите мохамедани“, Стоян Райчевски обяснява, че като важен извод от внимателното проследяване на всички писмени извори за българите мохамедани се налага констатацията, че те нямат единно прозвище, название или самоназвание. В различните географски региони, където са техните селища, те биват назовавани по различен начин. В родопите например те са известни като “ахряни”, в Македония – “торбеши”, “мърваци” и “мияци” (последните две са названия и за българи християни).
Съботна раздумка в пазарния ден на града.

На север от Стара планина тяхното старинно название и самоназвание е “помаци”. Както отбелязва Райчески, постепенно това локално име се пренася по книжовен път и върху българите мохамедани на юг от Стара планина. Навлиза и в чуждата литература, но не успява да се наложи в говора на българите мохамедани от Тракия, Македония и Албания, които не го възприемат като самоназвание. Според автора, книжовният термин “българи мохамедани”, ги поставя на едно равнище с другите неправославни българи като българите католици и българите протестанти. То съхранява най-добре и верските им чувства, без да ги разграничава по етнически признаци от останалите българи. За Райчевски, използването на термина “българи мюсюлмани” като опит за актуализиране и осъвременяване не е сполучливото в случая, защото то ги размива сред другите мюсюлмани в България.

Със сигурност обаче в термина „помаци“ няма нищо обидно. Освен, че е самоназвание на българите мохамедани на север от Стара планина, това име е използвано и от възрожденците Раковски и Каравелов без какъвто и да е отрицателен привкус. Любен Каравелов дори цитира помашка песен, която говори за родството между българи християни и мюсюлмани и общата им борба срещу турците и допълва, че „най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе. Аз не говоря вече за това, че в езика на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от т. нар. гръцко образование между православния български народ.'’

Говорейки за исторически извори, трябва да споменем, че има изключително много други освен статиите на Каравелов Раковски. Стоян Райчески цитира в книгата си редица чуждестранни изследователи, които са писали за българите мохамедани още преди Освобождението на България. Така се изключва всяка възможност писмените сведения да са повлияни от някакви конюктурни внушения на българската държавна политика. Става дума само за извори създадени преди 1878 г., когато българските земи са били изцяло подвластни на османската администрация.

Такъв източник в книгата на Стоян Райчевски “Българите мохамедани” са трудовете на чешкия славист П. Шафарик. Той обнародва в Прага през 1842 г. труда си “Славянски народопис”. В етническа българската територия от първата половина на 19 в., която според него включва древна Мизия и значителна част от Тракия и Македония : “от устието на Дунава или даже от Прут до самия Солун и Костурското езеро, а на ширина от нос Железник на Черно Море – до Охрид, Горен Дебър и Черен Дрин”, звучи “все българска реч”. На същия език говорят и българите мохамедани, обитаващи, както той отбелязва, “околностите на Доспат, Неврокоп и Горен Вардар”. Шафарик специално отбелязва, че те не са старо мюсюлманско население, а новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи, впрочем, и сега още родния си език.” Шафарик също изброява стотици имена на стари и нови славянски племена и народи, дори и такива, които само веднъж са споменати от някакъв автор или в исторически извор и никъде в този дълъг азбучен списък той не е вместил българите мохамедани, защото никой тогава не ги е считал и възприемал като различен от българите етнос.

През 1856 г. французинът Еужен Пужан публикува в Париж своя труд “Икономически изследвания върху Ориента, финансите на Турция”, където между другото той привежда данни и за броя на българите от “гръцко вероизповедание” ( за православните българи), за българите католици и за българите мохамедани. Добавя също, че в околностите на София живеели “ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото им третиране от страна на техния (гръцкия) патриарх”. Пужан отбелязва, че тези мюсюлмани “говорят български” и съблюдават “много тайни изпълнения на християнски церемонии”.

През 1864 г., в доклад от 15 май на Михаил Александрович Хитров, висш руски сановник, поет и консул в Битоля, до Евгени Петрович Новиков, дипломат и писател, временно управляващ руското консулство в Цариград, относно пътуването му из Македония от Струмица до Битоля се съобщава за социалното и икономическо състояние на местното население, неговото вероизповедание и етническа принадлежност. “Тукашните мюсюлмани – пише той – всички са българи, приели някога исляма”. “Тиквешкото българско наречие е известно в цяла Македония. В нихиите Тиквеш и Мариховско мюсюлманското население се състои преимуществено от българи, преминали в исляма в началото на завоеванията, но запазили до ден-днешен българския си говор и в голямата си част даже не знаят да говорят турски”.

Феликс Каниц в книгата си от 1875 г. ‘’Дунавска България и Балканският полуостров. Исторически, географски и етнографски пътни проучвания от годините 1860-1875′’ твърди: ‘’Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нясякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други. ‘’

Константин Иречек допълва впечатленията през 1876 г. в книгата си ‘’История на българите'’, която проследява драматичните за съдбата на балканските народи събития след османското нашествие, когато много от болярите и местната аристокрация приемали исляма, за да запазят своите привилегии, а населението в равнините бягало в планинските области, където основавало нови селища, за да се скрие от завоевателите и да съхрани своята християнска вяра. Допълва, че много ‘’българи, особено богомилите приели исляма и особено около Ловеч околностите все още са населени с така наречените помаци, т.е. българи мохамедани.'’

Същите мисли развиват в своя двутомен труд ‘’История на славянската литература'’ авторите Пипин и Спасович, които споменават, че в Европейска Турция има освен православни българи и българи католици още 250 хил. потурчени българи мохамедани, така наречените помаци, запазили своя език.

Доста категоричен източник за произхода на помаците е и А. Убичини и студията му за Източна Румелия, отпечатана след Берлинския конгрес в парижкото Списание за география : ‘’Както има българи християни, така има и българи мохамедани. Помохамеданчени не както са постъпили босненските бейове след завладяването на страната им в стремежа за господарство и от привързаност към феодалните им привилегии, а след повече от цял век, към 1495 г., за да се избавят от гнета на ортдоксалния клир. Тях ги определят, а и самите те се определят с името помаци. Помакът, станал мюсюлманин, се различава напълно от османлията. Той изобщо не е забравил българския си произход и гордо парадира с него.Съхранил е по-голямата част от обичаите и ритуалите и суеверията на своите християнски предци; призовава както останалите българи св. Георги, св. Димитър и св. Никола, почита същите аязма, вярва в същите талисмани. Езикът, на който говори той, е един от най-чистите български диалекти и именно той е предоставил на издателя на ‘’Родопски песни'’ – Веркович, най-добрата част от своята народна поезия.'’

Погледът върху историята често е достатъчно красноречив, за да изясни някои противоречия на съвремието. Историческите документи за произхода на българите мохамедани са изобилни и доказват несъстоятелността както на идеята, че помаците са турци, както и на гръцкото виждане за ‘’отделния помашки етнос'’. Помаците несъмнено са българи, приели Исляма в даден момент от турското владичесто, но запазили своя език, бит и култура, които остават същите с местното християнско население. Тезата за отделния от българския произход на помаците не издържа и по други причини. Абсурдно да се приеме твърдението, че бългаpитe мохамeдани били насeлeниe, заселeно по днeшнитe български земи ощe по времето на Александър Македонски и през този дълъг период те забравили родния си език, но запазили религията си. Тази фалшификация не отчита факта, че по времето на Александър Македонски (356 - 323 г. пр. н. е.) не е имало все още нито християнство, а още по-малко пьк ислям, който се създава едва през 7 век след новата ера, т. е. 9 века след А. Македонски. Следователно, ако българите мохамедани са заселени тогава, те не са могли да бъдат мохамедани.

В интерес на истината не е изцяло вярна и най-популярната теза: че помаците са ислямизирани с огън и меч. Да, такива насилствени потурчвания е имало, както в Чепино през 17 в. Смяната на религията обаче по-често става от икономически причини и заради изкушението от привилегиите и данъчните облекчения , получавани веднага след отказа от християнската вяра. В книгата на Стоян Райчевски се посочва и още една причина за приемането на исляма от българите мохамедани като алчността на православното гръцко духовенство, конфликта на богомилите с ортодоксалната църква и др.

Това обаче не променя факта, че по кръв и произход помаците принадлежат към българската нация. Единствената разлика между българина мохамеданин и българина християнин е религията. Всички останали твърдения са жестока манипулация със съдбата на българите мохамедани пред очите на целия свят.
(e-vestnik>bg,3 Юли 2007 г.)