Суфизмът. Учение, мистика или религия!

Суфизъм

Въведение

Къде е мъдростта, която сме загубили заради знанието? Къде е знанието, което сме загубили заради сведенията?
Томас Елиът

Суфизмът (тасаууф) е мистичната традиция в исляма. Названието идва от „тасаууф“, букв. навличане на власеница; привичното облекло на мистиците аскети е груба власеница. Етимологично названието им е свързано и със „сафа“, чисти.

Исторически суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма, най-активно присъствие в света има от VIII до ХVIII век. Самите суфии считат своята традиция за вътрешно спояваща човечеството от древността. Суфизмът се разбира като като начин на живот, истинен път (тарика), непрекъсната верига на духовна традиция на просветляване и единение с Аллах, която има свои форми на проявяване чрез феноменалната, исторически установена религия. За суфия е неотменно разбирането, че той е причастен към вътрешната истина на всички религии. А ислямът се приема като феноменалната среда, която дава възможност за най-пълно и автентично изявяване на същината на суфизма.

Семената на суфизма са били посяти по времето на Адaм,
напъпили са по времето на Нух,
разцъфтели са по времето на Ибрахим,
започнали са да се развиват по времето на Муса,
съзрели са по времето на Иса,
дали са чисто вино по времето на Мохамед.

"Чистото вино" е символ на чистата непрекъсната същност на суфизма, която се разкрива в своя предел в средата на исляма. В този смисъл суфизмът е езотерична традиция, която свързва себе си с екзотеричния ислям. Но правоверният ислям остава сам по себе си екзотеричен. Отношението му към суфизма пред средновековието е като към еретично явление в ислямската доктрина. Сблъсъкът с ортодоксалните ислямски възгледи става причина знаменитият мистик Ал-Халладж да бъде осъден на смърт (922 г.) заради разбирането, че е едно с божествената Истина (Ал-Хакк).

След ХVII век суфизмът се „скрива“, оттегля се от формите на публично присъствие в религията. Предполага се, че той остава в скрити форми в духовното пространство на човечеството.

Суфиите изповядват единствеността на Бога и единността Му с всичко съществуващо, споделят идеите за равновесността на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обявява себе си за религия на любовта. Един от най-авторитетните суфии, андалузецът Ибн ал-Араби (ХII в.) казва:

Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за газелите - пасбище, за правоверния - Кааба,
то би могло да стане свитък от Тора или Корана.
Моята вяра е любов;
накъдето и са свърнат нейните камили,
любовта ще си остане моята религия и вяра.

Най-ранната школа на ислямската мистика се утвърждава в Багдад около своя лидер Джунайд (830-910 г.). Джунайд разработва възгледите за „фана“ и „джам“. „Джам“ е събиране, пределно единство, самосъсредоточаване на мистика и негово единение с присъстващия в Името си Аллах. Възгледът за „фана“ също става централен за целия суфизъм. „Фана“ най буквално може да се разбира като „угасване“, угасване на съзнанието; интерпретира се като пределен стадий на мистичното възхождане, „разтваряне“ в единия Бог. Достигналият „фана“ суфий става изразител на автентичното състояние на суфия в сферата на временното пребиваване на човека в земния живот - да бъде „в света, но не от света“.

Ал-Халладж разкрива смисъла на мистичното възхождане като достигащо до изразяване на самия Бог чрез човека. Едно от прекрасните имена на Аллах, Ал-Хакк, Истината, от което мистикът се прониква в резултат на своя дълъг и труден аскетичен опит, прави самия човек изразител на това Име (а във всяко от своите Имена Бог присъства в пълнота и неделимо). "Слава на Този, Който изяви Своята човечност като мистерия на славата на Своята сияеща Божественост". Това е мистерия на връзката на Божията любов с човешката. Но този езотеризъм, коментира Анри Корбен, като че ли „компрометира“ трансцендентността на абстрактния монотеизъм, т. е. чисто екзотеричния възглед (Анри Корбен. История на ислямската философия. С., 2000, с. 267).

Ибн ал-Араби

Пътят на суфия като метод предполага единство на външно и вътрешно пътешествие и се основава на разбирането за изначално дълбинно знание (ма'рифа), в постигането на което човекът става съвършен. В интерпретацията на Ибн ал-Араби образец на съвършен човек е пророк Мухаммад. Прилагайки езотеричната методика на свързване на буквени и числови значения, ал-Араби прояснява смисъла на името Мухаммад чрез числото 33, т. е. една трета от съвършенствата на Аллах, изразени в Неговите Имена. И това говори за максималното съвършенство, което е възможно за човека и което Пророкът изразява в смисъла на името си. Можем да мислим, смята Ибн ал-Араби, за конкретен Мухаммад и за вечен Мухаммад, и вечният Мухаммад е тъждествен на всички расули. Или, иначе казано, видимите форми са само завеса на истинната, вътрешна реалност:

Аскезата е необходима според суфийските учители заради вътрешната битка на адепта за очищение на страстната му душа, „нафс“, от нечистотата на помислите, от изкушенията. Тя е условие, за да се предприеме „небесното пътуване“. Необходимо условие е и преодоляването на стереотипите на мисленето, на неговата обремененост от двойствеността; обичайното ни съзнание е затворено, оковано в тези стереотипи. Основателят на ордена на въртящите се дервиши Джалаладдин Руми (ХIII в.) търси пътища за проникване в "затвореното" съзнание на привързания към света човек в притчите и алегориите. Не оставайте свързани със стената, върху която се виждат само отраженията - призовава Руми, - търсете вечния източник на светлината.

Възгледите за пътя на суфия получават различни интерпретации. Една от тези интерпретации принадлежи на последователя на идеите на Джунайд Наджмуддин Кубра (ХIII в.) от Хорезми. Ал-Кубра странства много, разработва своите идеи в различни трактати. Според него съвършенствата, атрибутите на Аллах, обозначавани с Имена, пребивават „в Небесата“ и мистикът следва да осъществява „небесни пътешествия“ за да достигне „местата“, обитавани от тези Имена. Човек е в състояние да вмести в себе си Божиите съвършенства, обозначавани с Неговите имена, с изключение на „Аллах, Всемилостивия, Милосърдния“. В тези Имена същината на Аллах остава трансцендентна по отношение на човека дори в апогея на мистичните му постижения. Пътят на суфия следва да доведе до проникване в същината на поклонението на единия Бог. За битието на Бога можем да знаем само това, че то е създаващо битие Божие действие, различно и дори обособено от непостижимата Божия същност. Ал-Кубра разработва възгледа за десет принципа, или десет необходими компонента, степени на мистичния път:

• покаяние (тауба),
• аскеза (зухд),
• уповаване на Аллах (таууакул, което означава и самоотречение),
• самоограничение до най-необходимото (канаат),
• усамотение (узлат),
• дхикр (зикр; постоянно припомняне на Аллах),
• съзерцателност (тауаджух – пълно отвръщане от мирското),
• търпеливост (сабр, която включва и пълно неприемане на джихад като военни действия),
• съзерцание (мураккаба – пълно съсредоточаване върху Аллах, върху пророка, върху аяти на Корана),
• доволство (риза).

По време на мистичното възхождане на адепта може да се явява неговият отвъден двойник, шахид ал-гайб. По същество той като посветеният в отвъдното е надеждният наставник на адепта. Напълно съсредоточеният и преминаващ последователно през десетте степени на възхождане човек преминава според Ал-Кубра през различни цветови състояния, за да достигне във финалния миг до съзерцание на зелена светлина. Тази светлина е дори отвъд черната светлина на непостижимата Божия същност – тя е светлината на вечния живот.

Централен момент в практиката на суфиите е дхикр (зикр), припомнянето на Божието име. Разбирането за ролята на дхикр се черпи от аяти на Корана, напр.: „О, вярваши, често споменавайте Аллах!“ (33: 41). Според Ал-Халадж дхикр е начин адептът да поддържа постоянно активна паметта си за Аллах, за да приеме в екстаз всеприсъствието Му. За него, както и за Ал-Газали (1058-1111), дхикр е средство на възхождане, етап от подготовката на човека да приеме всецяло Бога. Във всеки случай, припомнянето на Божието име не се интерпретира като форма на вокация, на призоваване на Бога.

Дхикр може да се извършва индивидуално, в усамотение, но и едновременно от всички, принадлежащи към общността. В общите форми на дхикр се утвърждават съпътстващи действия – ритуално въртене, ритуален танц.

Абу Хамид ал-Газали

Най-дълбинният стадий на дхикр е според Абу Хамид ал-Газали дхикр на сърцето. На този стадий е постигната и тишина на телесното (усамотение, което той смята за необходимо); постигната е и тишина на „устата“, защото в припомнянето заглъхва всяко човешко слово, и тишината на сърцето - сърцето на адепта се „разтваря“, за да приеме Божието присъствие в такава пълнота, че самото туптене на сърцето да бъде вече пулсирането на Божието име.

Дхикр може да се произнася на глас (дхикр джахри) или или да бъде вътрешна реч (дхикр хафи).

Абдул Абд ал-Халик Гиджувани (ХII в.), основател на братството Ходжаган, разработва метод, път на тихия, вътрешен дхикр. Този път включва осем стъпки:

съзнателно, овладяно дишане (хуш дар дам; диханието да е живо свързано с Божието присъствие);

наблюдаване на крачките (назар бар кадам; да се следи с поглед точното място, където ще се стъпи, да не се оставя погледът да блуждае);

пътуване към родината (сафар дар ватан; монек да следва следва пътя към истинната си родина – към самия Творец; споделя се възгледа за необходимо външно и вътрешно пътуване, във външните си пътувания човек може да открие съвършения си Водител);

усамотение в тълпата (халуат дар анджуман; усамотението може да е външно и вътрешно – при външното човек се оттегля самотен се съсредоточава върху дхикр, а при вътрешното, истинското усамотение, и сред тълпата той не чува нищо и остава отдаден единствено на дхикр в тишината на сърцето си);

припомняне (ядкард; „кард“ е същината на дхикр, а „яд“ е извършването на дхикр в сърцето);

възвръщане (базгащ; самообладание, мисълта да се пази от разсейване, от разконцентриране);

внимателност (нигахдашт; взиране в сърцето, т. е. сърцето да се пази от проникване на лоши помисли);

спомняне (яддящ; адептът да пази сърцето си в присъствието на Аллах – така той може да осъзнае и да прояви и чрез себе си светлината на Същността на Единствеността (анвар аз-зат ал-ахадия).

Суфийските общности се обединяват около учител (шейх). Отношенията учител-ученик са сакрални, непосредствени и не се институционализират. Учителят съблюдава конкретни подходи към всеки ученик и е в състояние да му предава духовна енергия (барака). Името на Фаридуддин Атар (Химикът) (1150-1229) е свързано със суфийското упражнение "стоп!" - в определен момент ученикът спира всякакви движения по заповед на учителя, и тъкмо тогава става възможно предаване на енергия (барака) от учителя на ученика.

Настрадин Ходжа

В средите на мюсюлманите се ползват с голяма популярност притчите за Настрадин Ходжа („ходжа“ ще рече „учител“), които са достояние на културата на всички балкански народи.

Омар Хаям

Безспорно едно от най-популярните свидетелства на мистиката на суфиите са приказките от 1001 нощ. Суфийски идеи изразяват стиховете на Джалаладдин Руми, на Саади Ширази, на Омар Хаям. Тези идеи имат решаващо влияние върху Сервантес, автора на „Дон Кихот“. Предполага се, че те са повлияли и създаването на такива значителни произведения като „Вилхелм Тел“ и „Робин Худ“.

Публикувано от kundalini