Войната в Персийския залив се отлага ... засега

проф. Владимир Чуков

По време на своето посещение във Вашингтон началникът на Генералния щаб на Израел Габи Ешкенази заяви, че „трябва да се спре иранската агресия в региона на Близкия Изток”. Той пояснява, че тя е станала причина за подмяната на социалната структура на местното общество. Според висшия военен „екстремистки елементи са разбили традиционната светска национална система и са нарушили баланса на силите.” Тези безпощадни обвинения към Техеран са в хармония с отправения от държавния секретар Кондолиза Райс ултиматум, предвиждащ двуседмичен срок за отговор за спирането на иранската програма за обогатяване на уран.

Вербалните нападки между двата протагониста продължават и по нищо не се различават от тези преди 2-3 месеца. На терена обаче ситуацията коренно се промени. Красноречиво доказателство в това отношение е първото значимо понижаване на цената на нефта от няколко месеца насам. Възможно е спадът на нефта да се дължи и на „изпуснатата”, по невнимание, реплика от иранския вицепрезидент Рахим Масай (зет на Ахмединаджад) по време на тържество за местния туризъм, според който „Иран е приятел на израелския народ”. Не без значения са и слуховете, разпространявани от най-достоверни източници, че Вашингтон смята да отрие бюро за защита на интересите в иранската столица, както може би и пряка въздушна линия Ню Йорк-Техеран.

По всичко личи, че единият от двата противостоящи центърове за вземане на решение в американския външнополитически механизъм се е наложил над другия. Очевидно „компромисната” тенденция, представена най-вече от Държавния секретар Кондолиза Райс, подкрепена също от председателят на Обединения комитет на началник-щабовете на армиите на САЩ – адмирал Майкъл Мулен, е надделяла над тази на радикалите, предвождана от вицепрезидента Дик Чейни. Най-сериозният съюзник на втория лагер бе еврейската държава. На този етап обаче развитието на събитията показват, че обстановката се променя по посока на успокояването на духовете и постигането на онези необходими отстъпки в полза на държавата Израел, които могат, поне временно, да гарантират нейната сигурност.

От средата на юли на палестинския фронт е постигнато примирие с движението „Хамас”. За отбелязване е, че еврейската държава е страна по него, за разлика от всички други досега съществуващи подобни договорки. Те се обявяваха само от палестинските радикални фракции чрез посредничеството на Египет. Ако се изключат някои събития, които според критериите на Близкия Изток могат да се приемат като „инциденти”, то значимо нарушаване на примирието от двете страни няма.

На сирийския фронт прогресът в мирния процес е повече от осезаем. Експерти отчитат, че два тура на преговорите вече са осъществени. Очаква се третият и може би решаващият. Той ще бъде публичен, за разлика от предходните, които бяха тайни и реализирани посредством турско посредничество. Прави впечатление изключителната готовност на Тел Авив, който изостави предварителните условия. Известните израелски „не-та” дълги години спъваха осъществяването на всякакви контакти. Най-значимото от тях бе по въпроса за съдбата на Голанските възвишения. Днес на масата е поставена алтернативата, предвиждаща наемането на региона от Израел за срок от 25 години.

На ливанския фронт също се забелязват известни положителни промени. Една от тях е размяната на пленници с радикалното шиитско движение Хизбула, осъществена на 17 юли. Въпреки че подобна сделка между двете страни е факт за осми път, новото в случая е, че Израел видимо осъществи компромис. Най-вероятно той е част от по-цялостна и комплексна договорка с Иран, която касае целия регион. Подобен извод се налага, имайки предвид количеството на разменените пленници от дрете страни. Израел получи телата само на двама убити през 2006 г. свои войници, а ливанците – петима живи пленници и телата на стотици убити ливанци и палестинци. Нещо повече, реакциите на двете обществени мнения (в Израел – национална трагедия, а в Ливан – общопартийна еуфория) показват, че политическите ръководства са решени да спазват правилата на договорения процес, целящ охлаждане на страстите.

Развитието на обстановката в Ирак също загатва за съществуването на такава договорка. Американските полеви командири и иракското правителство се хвалят, че степента на сигурност рязко е нарастнала. Те твърдят, че едва ли не 60-70% от територията на арабската държава е под пълен държавен контрол. Местните органи на реда масово получават отговорнос за поддържането му от многонационалните сили. Никой обаче не казва къде отиде Муктада Садр, който беше основната причина за главоболията на иракската власт. Преди няколко месеца в Басра иракската армия влезе в кървава битка с Армията на Махди. Наброяващата няколко десетки хиляди въоръжена милиция на младия шиитски духовник сякаш изчена, а той отиде да повишава своята богословска квалификация в Иран. Това не би могло да стане без съгласието на Техеран, който финансира, обучава и дори подкрепя с военни инструктори формированието на Садр. Арабският анализатор Исам Зейдан много сполучливо определи въпросните външнополитически действия като „охлаждане на фронтовете и запалване на сделките”.

Консенсусно обаче е и мнението, че не става въпрос за дългосрочно и трайно уреждане на т.нар. „иранско ядрено досие”. Големите спекулации са по въпроса колко дълго ще трае затишието? Дали сегашното иранско ръководство успя да надхитри „ястребите” от администрацията на президента Буш? Мнозина наблюдатели изразяват мнението, че иранското ръководство толкова силно размахваше картата на нефта и дрънкаше оръжията си, че успя да уплаши непобедимата армада на САЩ. Техеран внуши на света и най-вече на Вашингтон, че както и да завърши войната, всички по света ще бъдат губещи. Така или иначе, сегашните политически белези показват, че Джордж Буш ще си отиде, без да е разрешил проблема с Иран. Това дава повод на сегашните ирански управляващи да прокламират победа. Всъщност най-вероятно Буш ще бъде победен от изтичането на своя собствен мандат. Както в Техеран, така и в други две близкоизточни столици – Дамаск и Багдад, вече активно очакват новия стопанин на Белия дом.

Възможно е обаче събитията да се развият по друг сценарий. Очевидно в настоящия момент в региона се формира политически вакуум, изразяващ се в неестественото (твърде отстъпчиво) поведение на сегашната американска администрация. Хиперактивният френски президент Сакрози се опитва да използва положението и да изземе инициативата, комбинирайки със съвпадналото по време френско председателство на Европейския съюз. Идеята на Париж е не военна конфронтация, а ограничаване на „оста на злото”. Моделът в това отношение вече работи и той се изразява в промененото отношение към Дамаск. Присъствието на президента Башар ал Асад на празненствата по случай 14 юли във Франция показва, че замисълът на Елесейския дворец цели иредентистка Сирия да бъде „превъзпитана”, а не унижена. Възможно е подобна поведенческа матрица да бъде възприета от Вашингтон спрямо Иран. На този етап със сигурност това не е възможно, поради безкомпромисната линия на сегашния ирански президент. Ахмединаджад олицетворява екстремизма във вътрешен и външен план. САЩ, Израел и Западът едва ли биха работили с него. Тук обаче е необходимо да припомним, че е погрешно да се говори единствено за скорошната смяна на американския държавен глава.

През пролетта на следващата година ще се проведат и изборите за нов ирански президент. Мнозина експерти открито говорят, че силен опонент на Махмуд Ахмединаджад ще бъде неговият персонален противник от т.нар. прагматично течение на силния консервативен клан – сегашният председател на парламента Али Лариджани. Последният подаде оставка като главен преговарящ по иранското ядрено досие в знак на несъгласие с крайните позиции на президента. Все по-открито се говори, че противниците на Иран чакат смяната на неговия президент, което ще реши в много голяма степен сегашната криза. Така се оформят две ситуации, сходни в своето тактическо развитие. Близкият Изток чака изтичането на мандата на Буш, но и Западът чака изтичането на мандата на Ахмединаджад. Така се получава една твърде дълга пауза, в която светът ще си отдъхне.

Ако трябва да погледнем по-задълбочено процесите, можем да открием един симптом, който е възможно да докаже съществуването на подобен начин на разсъждение сред американските управляващи политици. Следващата седмица се очаква републиканският кандидат Джон Макейн да посочи своя вицепрезидент. Една от възможните номинации е сегашният Държавен секретар Кондолиза Райс. Ако това стане, то вероятността за прилагане на гореизложената логика при търсенето на матрица за разрешаване на „иранското ядрено досие” е твърде голяма. Естествено, условностите за реалната реализация са твърде много, но така или иначе, подобен сценарий е най-добрият, тъй като изключва военната алтернатива на кризата.

изт.,юли 2008