“Трите грации” на арабския свят

Мохамед Халаф

В средата на 1989 г. писателят Салман Рушди издаде книга с название “Сатанински строфи”. Тя бе подложена на жестока критика от мюсюлманите, тъй като според тях изопачава писмените традиции за живота на Пророка Мохамед. По този повод аятоллах Хомейни оповести прочутата си фетва, с която дава разрешение за убийството на автора, тъй като, според този духовен предводител, той е изопачил кораническите цитати (айи) и е сътворил ерес. И макар че става дума за художествена измислица, а не за документален труд, авторът на “Сатанински строфи”, който при това е от индийски корен, бе принуден да премине в нелегалност и да се укрива вече повече от едно десетилетие. В случая обстоятелството, че самият Рушди е мюсюлманин изобщо не бе възприето като смекчаващо “вината му”, нито притъпи острието на медийната война срещу него в арабско-ислямската преса. Нещо повече – генералният секретар на „Хизбулла” Хасан Насралла обяви, че, както скандалните карикатури, така и книгата на Салман Рушди, са част от реализирането на една обща цел.

Поредният арабско-ислямски екшън с карикатурите още веднъж даде възможност на лидери като иранския президент, ръководителя на „Хизбулла”, сирийския държавен глава Башар ал-Асад, ръководството на палестинската „Хамас” и други в Палестина да реализират политическите си цели и да отправят характерните за тях предупреждения към Запада да не се намесва във вътрешните им работи, за да могат свободно да изповядват своята екстремистка идеология и свързаните с нея милитаризация на обществата им и ограничения на гражданските и политически свободи. По същество се материализира новата близкоизточна ос, насочена срещу политиката на демократизация на арабско-ислямския свят, започнала в Ирак, както и срещу поддържания от Запада мирен процес в Близкия изток. Това е и опит да се използва религията, за да се осуетят фундаменталните промени, пред които са изправени арабските общества под въздействието на глобалните фактори.

Интерпретирането на тези събития изисква преди всичко да се отчете доскорошната еволюция на арабско-ислямския свят, която го отведе встрани от световните тенденции. Исторически погледнато, професията на проституцията възниква поради същите причини поради които са възникнали и другите професии – стремежа към оцеляване. Във всичките консервативни култури, а и не само в тях, публичните домове бяха и са убежище за мъжките щения. Мъжът пристъпва прага им натоварен с проблемите си, чието значение и причини не може да си обясни, за да се убеди за пореден път, че проститутката има лек за тях. Той влиза в този дом, тласкан от отчаянието и неспособността да намери изход от проблемите. Отива при безпътната жена с надеждата, че ще му даде поне мъничко достойнство. Сваля дрехите си една след друга, обзет от все по-нарастващо желание, за да положи накрая в нозете на най-долната от жените най-важното си оръжие. За проститутката обаче важни са само грошовете на онзи, когото приема в леглото си и за да я омърси и прекрачи онази граница, която го отделя от животното.

В новелата си “11 минути” Паоло Куельо представя чувствата на младата и красива проститутка Мария към онези мъже, които се гаврят с тялото й. Мария е красиво момиче, принесено в жертва на богати мъже, които избиват сексуалните си комплекси за нейна сметка. Повечето й клиенти са бизнесмени и политици, в чиито ръце е целия свят. Те обаче в миг се преобразяват в кротки мравки пред нейната гореща плът. Онези, които в нашия мъжки свят считаме за велики и мъдри лидери, когато прекрачат храма на безпътницата, стават долни и презряни животни, отдадени единствено на нагона, който изпълва членовете им.

Професията на проститутката и изтощителен и затова леките жени излизат “в пенсия” сравнително млади. Това обаче не важи за арабските проститутки – тяхната възраст се измерва не с години, а с десетилетия и дори с векове. Защото колкото и да остаряват и да предизвикват погнуса у околните, те неизменно се ползват с успех сред арабските мъже. И макар да не са жени, привлекателността им за последните надвишава тази на най-прелестните момичета в света. Става дума за три проститутки в три различни дегизировки: арабският национализъм, религиозният фанатизъм и демокрацията. При това последната е най-младата и съответно най-привлекателна за всички. Тези три проститутки са въжделеното убежище за онези, които в своя жалък живот са изтърпели безброй поражения, унижения и разочарования.

Първата проститутка бе панарабската идея, т.е. национализмът, възвеличаващ арабската нация в различните й държавни образувания. Днес обаче нейната привлекателност вече не е толкова голяма, поради обстоятелството, че мечтата за обединение се натъкна на противоречия и дори конфликти между някои арабски страни и народи. Конфронтацията, изразяваща се в регионална студена война, но и в горещи конфликти между арабите през последните две десетилетия, опроверга оптимистичната теза за създаването на велико арабско отечество. Примерът с иракската агресия срещу Кувейт е показателен. Оказа се, че в случая правителството на тази страна бе принудено да търси спешна помощ от западните демокрации, за да ликвидира надвисналата опасност от страна на “арабските братя” от Месопотамия. Това обаче не попречи на режима на Саддам Хюсейн да продължава да твърди, че е защитник на панарабската кауза и единство.

Втората проститутка е ислямският фанатизъм с политически цели. Тя поновому е привлекателна в очите на арабите, въпреки че има вековна биография. Позоваването на религията позволява на всеки, който се обяви за жертвоготовен пазител на вярата, да използва нейната аура за собствена изгода. Учудващо е постоянството, с което арабите се хвърлят в обятията на тази лека жена, губейки разсъдък и воля, принасяйки се в жертва на самоунищожителна страст. Под ислямските знамена те са готови да водят безсмислени битки с настървението на бесни кучета и свирепи вълци. Никакви разумни доводи не могат да въздействат на хора, които са обзети от манията да прикрият интелектуалната си импотентност с демонстрации на арабско мъжество. При това, както панарабизмът, така и религиозният фанатизъм се оказаха изключително достъпни идеологии, отворени за всеки, който ги пожелае и възприемани като панацея за дефектиралите мозъци.

Третата проститутка е самата демокрация. Както показва и наименованието й, тя е и най-желаният блян за онези, които твърдят, че са интелектуалният елит на арабския свят и по съвместителство са натоварени с управлението и политическата власт. Демокрацията за тях има предимството, че се поддава на различни интерпретации – веднъж е представяна като защита правата на човека, друг път – като утвърждаване равнопоставеността на жените. Но лицемерното жонглиране с демократичните идеи не може да прикрие маниакалните и самодостатъчни нагони на властимащите, които нямат нищо общо с демокрацията.

Всъщност и трите проститутки се използват с една цел – да насочат недоволната арабска тълпа в нужната посока. Техните домове и центрове ще останат отворени за всеки мъж, решен да запише името си в листата на посетителите им. Панарабизмът, религиозният фанатизъм и демокрацията са три проститутки с дълга кариера и бляскаво бъдеще, тъй като с тяхна помощ клиентите им се превръщат едновременно в патриоти, ревностни вярващи и цивилизовани демократи. Чарът на “трите грации” е способен да взриви тълпите на мохамеданската общност и да изтръгне от гърдите на мъжете ритуалните скандирания “ще жертваме живота и кръвта си...”. Тези слова звучат като музика в ушите за арабските управници, които са доволни, че някой друг вади кестените от огъня, докато те без усилие ориентират народното недоволство срещу “външните врагове”.

Посетителите на арабските проститутки си приличат по възбудата на лицата им – независимо от това, дали са последни бедняци или богаташи, всички те са хронично болни. Вместо, обаче, да се лекуват, те предпочитат наркотичната зависимост от дрогата, която още повече отежнява състоянието им и го води към все по-сигурен упадък.

изт.,юли 2008