Британската изследователка Миранда Викърс е водеща специалистка по проблемите на Албания. Нейните трудове правят впечатление с дълбочина, аналитичност и сериозна прогностика. С подобни характеристики се отличава издадената през 1995 г. монография “Албанците – съвременна история” (преиздадена през 2005, в съавторство с нейния колега Джеймс Питър) и изследването “Албанският проблем: преструктуриране на Балканите”, излязло на бял свят през 2006 г.
Последната книга на Викърс се нарича “Ислямът в Албания” и се появи на книжния пазар през март 2008 г. Интересното в случая е, че тя е издание на Британската военна академия. Този факт е доказателство, че една от водещите институции в Обединеното кралство в областта на сигурността се интересува не толкова политическата специфика на малката балканска държава, колкото от състоянието и развитието на ислямската религия в нейното общество.
Прави впечатление изтъкнатата от авторката причина за това особено внимание. Викърс твърди, че подобен предмет на изследване е значим за националната и международна сигурност, тъй в Албания местните мюсюлмани не са екзогенна (за разлика от Западна Европа), а индогенна общност. В процентно отношение, до създаването на държавата Косово, те представляват най-значимия обект с такива конфесионални характеристики в Европа, с изключение на Турция. Аналогията с България по отношение на хетерогенната, а също така и на индогенността на местна мюсюлманска общност е пълна. Британската експертка отстоява тезата, че ислямът в Албания играе все по-значима роля в изработването на националното политическо решение след 11 септември 2001 г. Логически, тази религия влияе по-силно върху обстановката на Балканите, респективно и в Стария континент.
Викърс преекспонира две методологически линии, които взаимно се преплитат, а именно: страхът за исляма и страхът от исляма. Първата проследява състоянието на сега съществуващия вариант на религията в страната в качеството му на умерен, толерантен и адаптирал се към съжителството с другите религии. Страхът за исляма включва опасенията той да не се превърне в радикален, възприемайки външни за обществото парадигми. Основание за подобна хипотеза е, че в Албания се кръстосват пътищата на редица фундаменталистки настроени емисари, които реализират своите дейности на Балканския полуостров и в Европа.
В краткото историческо въведение Викърс стъпва върху твърдението, че самият албански национален държавнообразуващ процес се характеризира с отстраняването на религията като водеща съставка. Британската изследователка защитава тезата, че общественото самосъзнание не е свързано с конфесионалната принадлежност, тъй като 70% от албанците са мюсюлмани, 20% - източноправославни и 10% - католици. Спояващите компоненти на нацията са общият език и културата. Въпреки това, след десетилетия на политически наложен атеизъм и светско управление, от обявяването на независимостта през 1912 г., Албания продължава да поддържа своя етикет на “държава с преобладаващо мюсюлманско мнозинство”. Последното обаче няма ясно изразени характерологични параметри. Освен това не съществуват актуални статистически данни за броя на изповядващите тази религия, тъй като последното изследване датира от 1938 г. През 1944 г. управляващата комунистическа партия обявява държавата за атеистична като кулминацията на нейната антирелигиозна дейност е през 1967 г., когато тя премахва със закон религията. Разрушени са всички черкви и джамии.
Паралелно с общата картина на агресивни антиконфесионални действия на властите, Викърс отбелязва, че Албания запазва една своя уникална особеност. Тя се превръща в родина на световно известната ислямска секта на бекташите. В Тирана се намира най-голямата и влиятелна бекташка общност в цял свят. От доктринална гледна точка, тя принадлежи по-скоро към спектъра на шиитската деноминация. По тази причина, албанските последователи сектата отказват да бъдат причислявани към традиционната сунитска общност в страната. В същото време обаче те игнорират и принадлежността си към шиитството, което в световен мащаб е представено от Иран и властващата там секта на “дванадесетте”.
В този контекст изследователката изразява безпокойство дали силните албански бекташи могат да продължат да поддържат състояние на мирно съжителство с представителите на останалите конфесии или е възможно да бъдат повлияни от външни фактори, които да разрушат традиционния модел. Особено благоприятен фактор в това отношение е либерализирането на религиозния живот в страната след политическите трансформации от 1989 г. На практика не съществуват прегради за нахлуването на всякакви идеи, непознати до този момент в албанското общество. Специфичен канал за осъществяването на тази процес е настаняването на многобройни ислямски и християнски благотворителни организации, които не винаги изразяват ясно своята философия, цели и намерения. Викърс обяснява, че поради ниския жизнен стандарт не е много трудно да се използват материални стимули за промяната на религиозната принадлежност. Авторката описва случаи на привличането на млади албанци от италиански католически и гръцки източноправославни организации. Най-често на тях са им предоставяни стипендии за следване в университети на съответните западни държави. Същото правят и ислямските фондации, които са около 20 на брой. Те щедро финансират изпращането на албански младежи в арабски и ислямски страни, за да изучават богословие по нетрадиционен за страната начин. Десетки хиляди местни младежи завършват в Малайзия, Сирия, Йемен, Либия, Судан, Саудитска Арабия, Йордания и други. Завръщайки се в родината си, те практикуват ислямския култ и възприемат поведение, което е коренно различно от това на бащите и дядовците си. Нещо повече, те самите се превръщат в посредници за нахлуването в Албания на финансови потоци от същите източници, които са осигурили тяхното пребиваване в чужбина.
Английската изследователка детайлно описва обособяването и организирането на иредентистки настроените “новомюсюлмани” в родината си. В конституцията на Албания е отбелязано, че ислямът в страната се практикува в неговия сунитско-ханафитски вариант, наследен от епохата на Османската империя. През 2005 г. част от “арабизираните” албанци издигат искането държавата да премахне този текст, оставяйки място за нахлуването на други деноминации, а оттам и на секти в местната мюсюлманска общност. Поради отказа на държавата, тази група религиозно активни мюсюлмани насочват дейността си към отделните молитвени храмове. Много от тях заемат постовете на имами, още повече че те не само нямат съответното официално одобрение, но и получават заплатите си от чужбина.
Миранда Викърс отбелязва, че тези обстоятелства карат правителството да предприеме мерки срещу нахлуването на нерегламентираните идеи. Затова държавата е принудена да създаде ислямски университет в тясно сътрудничество с Главно мюфтийство, в който да се упражнява контрол върху обучението и възпитанието на албанския мюсюлмански клир. Решението е взето през 2005 г., но и досега не е реализирано по финансови причини. Британката експертка обобщава, че в Албания продължава да съществува толерантният ислям, но не е ясно до кога това ще продължи. Външните фактори са толкова активни, че не може да се прогнозира до кога тяхното влияние ще е по-слабо от това на местната държавно призната ислямска институция. Викърс говори за подобни процеси и в други балкански страни – Босна, Македония, Косово и Сърбия.
By,18.05.08
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар