Китайци-уйгури от Гуантанамо в Албания

20. 02. 2009

Ислямисти китайци-уйгури от затвора в Гуантанамо са пратени в Албания

Изглежда, че 17-те китайци-уйгури, част от общо 245 затворници-ислямисти в кубинската база в Гуантанамо, ще бъдат първите освободени. Това ще стане вследствие на предизборното обещание на новия американски президент Барак Обама за закриването на този затвор. Федералните съдилища постановиха, че няма доказателства дейността на уйгурите да представляват заплаха за американската национална сигурност.

Според вестник „Лос Анджелис таймс” сред въпросната целева група е Хадифа Бархат, бивши продавач на плодове в Западен Китай, където мнозинството от жителите изповядват ислямската религия. Кореспондентът на медията посочва, че той е направил емоционални признания пред военния съд, че обича САЩ и никога не е имал намерение да вреди на страната. Бархат е заявил още, че е напуснал Китай през май 2001 г., бягайки от бедността и репресиите. Той имал намерение да се бори за независимостта на родината си. Тогава чул, че може да отиде в Афганистан – една от малкото съседни държави, от която няма да бъде екстрадиран обратно в Китай. Присъединил се към тренировъчния лагер на известния уйгурски сепаратистки лидер Хасан Махсум, който бил създал специално звено за обучение на уйгури. Предполага се, че последният е основател на радикалното ислямистко „Движение за освобождение на Западен Туркестан”. Преди седем години Бархат е арестуван от американските войски край възвишенията Тора Бора, а след това е изпратен в Гуантанамо.

Големият въпрос, който стои пред американските власти, е къде да бъдат екстрадирани уйгурите? Китай настоява те да бъдат върнати в родината си и изправени пред неговото правосъдие, за да отговарят за сепаратистка дейност. Нещо повече, Пекин заяви, че ще разглежда властите на всяка държава, които са приели този контингент, като фактор, съдействащ активно на „опасни престъпници”. В началото на този месец говорителят на МВнР на Китай Дзян Ю направи категорично изявление по този въпрос. Някои наблюдатели дори считат, че подходът за разрешаването на този въпрос ще определи до голяма степен бъдещите взаимоотношения между новата американска администрация и Китай. Пекин винаги се е стремял да се представя като държава, която взима участие във войната на Вашингтон срещу тероризма и на нея може да се разчита в това отношение. Изглежда, че САЩ не желаят да развалят добрите търговски взаимоотношения с Китай, така както правят и западноевропейците. Някои анализатори обясняват с тези обстоятелства факта, че американският апелативен съд отхвърли молбата на 17-те китайци да останат на федерална територия.

Адвокатът на Бархат се оплаква от безкомпромисния натиск на Пекин върху държавите, които са склонни да дадат политическо убежище на неговия клиент. Сред тях са Германия, Канада и Швеция. Той обаче отбелязва, че винаги, когато поиска среща в съответната институция на дадената страна, той усеща, че вече китайските власти са провели предварителна, „подготвителна” среща. Юристът изразява недоумение от факта, че американската администрация нееднократно е критикувала китайските власти за репресиите върху населението на Синджан (западната автономна провинция с мюсюлманско население). Същата позиция заемат и западноевропейските държави. В същото време реализирането на задачата да не бъдат изпратени въпросните уйгури в Китай е изключително трудно. Според адвоката са изравни шансовете затворниците от Гуантанамо да бъдат върнати в Китай или да останат в САЩ, за което лобират местни правозащитни организации. Той счита, че има симптоми да надделее благосклонното отношение към китайските ислямисти, тъй като за пръв път от седем години на Бархат е позволено да се обади по телефона на майка си в Китай. Адвокатът на затворника от Гуантанамо защитава идеята, че ислямисткият контингент може да се присъедини към вече установилата се от дълги години емигрантска общност на китайците-уйгури, живеещи в изгнание в предградията на федералната столица Вашингтон.

Адвокатът признава, че съществува още една сериозна пречка пред благосклонното решение за неговия клиент. Става въпрос за взетото преди три години решение на федералния съд да екстрадира петима китайци-уйгури от Гуантанамо в Албания. Това представлява съдебен прецедент. Тогава Албания е била единствената държава, която е дала съгласието си да предостави убежище на въпросния ислямистки контингент. Според юриста обаче животът на тези хора в местната среда е доказал, че „Балканите не са най-подходящата дестинация за подобен тип екстрадиция”. Още повече, че Тирана се намирала под силния натиск на Пекин. В крайна сметка Албания е отказала категорично да приеме повече уйгури от известната американска база в Куба. Запознат с делата на затворниците от Гуантанамо в Пентагона заяви, че Тирана „наистина е получила силен икономически и дипломатически шамар от Пекин”. Китайските власти са направили така, че Албания повече да не помисли да повтори постъпката си.ориентбг

Британската военна академия изследва исляма в Албания

Гасан Насър

Британската изследователка Миранда Викърс е водеща специалистка по проблемите на Албания. Нейните трудове правят впечатление с дълбочина, аналитичност и сериозна прогностика. С подобни характеристики се отличава издадената през 1995 г. монография “Албанците – съвременна история” (преиздадена през 2005, в съавторство с нейния колега Джеймс Питър) и изследването “Албанският проблем: преструктуриране на Балканите”, излязло на бял свят през 2006 г.

Последната книга на Викърс се нарича “Ислямът в Албания” и се появи на книжния пазар през март 2008 г. Интересното в случая е, че тя е издание на Британската военна академия. Този факт е доказателство, че една от водещите институции в Обединеното кралство в областта на сигурността се интересува не толкова политическата специфика на малката балканска държава, колкото от състоянието и развитието на ислямската религия в нейното общество.

Прави впечатление изтъкнатата от авторката причина за това особено внимание. Викърс твърди, че подобен предмет на изследване е значим за националната и международна сигурност, тъй в Албания местните мюсюлмани не са екзогенна (за разлика от Западна Европа), а индогенна общност. В процентно отношение, до създаването на държавата Косово, те представляват най-значимия обект с такива конфесионални характеристики в Европа, с изключение на Турция. Аналогията с България по отношение на хетерогенната, а също така и на индогенността на местна мюсюлманска общност е пълна. Британската експертка отстоява тезата, че ислямът в Албания играе все по-значима роля в изработването на националното политическо решение след 11 септември 2001 г. Логически, тази религия влияе по-силно върху обстановката на Балканите, респективно и в Стария континент.

Викърс преекспонира две методологически линии, които взаимно се преплитат, а именно: страхът за исляма и страхът от исляма. Първата проследява състоянието на сега съществуващия вариант на религията в страната в качеството му на умерен, толерантен и адаптирал се към съжителството с другите религии. Страхът за исляма включва опасенията той да не се превърне в радикален, възприемайки външни за обществото парадигми. Основание за подобна хипотеза е, че в Албания се кръстосват пътищата на редица фундаменталистки настроени емисари, които реализират своите дейности на Балканския полуостров и в Европа.

В краткото историческо въведение Викърс стъпва върху твърдението, че самият албански национален държавнообразуващ процес се характеризира с отстраняването на религията като водеща съставка. Британската изследователка защитава тезата, че общественото самосъзнание не е свързано с конфесионалната принадлежност, тъй като 70% от албанците са мюсюлмани, 20% - източноправославни и 10% - католици. Спояващите компоненти на нацията са общият език и културата. Въпреки това, след десетилетия на политически наложен атеизъм и светско управление, от обявяването на независимостта през 1912 г., Албания продължава да поддържа своя етикет на “държава с преобладаващо мюсюлманско мнозинство”. Последното обаче няма ясно изразени характерологични параметри. Освен това не съществуват актуални статистически данни за броя на изповядващите тази религия, тъй като последното изследване датира от 1938 г. През 1944 г. управляващата комунистическа партия обявява държавата за атеистична като кулминацията на нейната антирелигиозна дейност е през 1967 г., когато тя премахва със закон религията. Разрушени са всички черкви и джамии.

Паралелно с общата картина на агресивни антиконфесионални действия на властите, Викърс отбелязва, че Албания запазва една своя уникална особеност. Тя се превръща в родина на световно известната ислямска секта на бекташите. В Тирана се намира най-голямата и влиятелна бекташка общност в цял свят. От доктринална гледна точка, тя принадлежи по-скоро към спектъра на шиитската деноминация. По тази причина, албанските последователи сектата отказват да бъдат причислявани към традиционната сунитска общност в страната. В същото време обаче те игнорират и принадлежността си към шиитството, което в световен мащаб е представено от Иран и властващата там секта на “дванадесетте”.

В този контекст изследователката изразява безпокойство дали силните албански бекташи могат да продължат да поддържат състояние на мирно съжителство с представителите на останалите конфесии или е възможно да бъдат повлияни от външни фактори, които да разрушат традиционния модел. Особено благоприятен фактор в това отношение е либерализирането на религиозния живот в страната след политическите трансформации от 1989 г. На практика не съществуват прегради за нахлуването на всякакви идеи, непознати до този момент в албанското общество. Специфичен канал за осъществяването на тази процес е настаняването на многобройни ислямски и християнски благотворителни организации, които не винаги изразяват ясно своята философия, цели и намерения. Викърс обяснява, че поради ниския жизнен стандарт не е много трудно да се използват материални стимули за промяната на религиозната принадлежност. Авторката описва случаи на привличането на млади албанци от италиански католически и гръцки източноправославни организации. Най-често на тях са им предоставяни стипендии за следване в университети на съответните западни държави. Същото правят и ислямските фондации, които са около 20 на брой. Те щедро финансират изпращането на албански младежи в арабски и ислямски страни, за да изучават богословие по нетрадиционен за страната начин. Десетки хиляди местни младежи завършват в Малайзия, Сирия, Йемен, Либия, Судан, Саудитска Арабия, Йордания и други. Завръщайки се в родината си, те практикуват ислямския култ и възприемат поведение, което е коренно различно от това на бащите и дядовците си. Нещо повече, те самите се превръщат в посредници за нахлуването в Албания на финансови потоци от същите източници, които са осигурили тяхното пребиваване в чужбина.

Английската изследователка детайлно описва обособяването и организирането на иредентистки настроените “новомюсюлмани” в родината си. В конституцията на Албания е отбелязано, че ислямът в страната се практикува в неговия сунитско-ханафитски вариант, наследен от епохата на Османската империя. През 2005 г. част от “арабизираните” албанци издигат искането държавата да премахне този текст, оставяйки място за нахлуването на други деноминации, а оттам и на секти в местната мюсюлманска общност. Поради отказа на държавата, тази група религиозно активни мюсюлмани насочват дейността си към отделните молитвени храмове. Много от тях заемат постовете на имами, още повече че те не само нямат съответното официално одобрение, но и получават заплатите си от чужбина.

Миранда Викърс отбелязва, че тези обстоятелства карат правителството да предприеме мерки срещу нахлуването на нерегламентираните идеи. Затова държавата е принудена да създаде ислямски университет в тясно сътрудничество с Главно мюфтийство, в който да се упражнява контрол върху обучението и възпитанието на албанския мюсюлмански клир. Решението е взето през 2005 г., но и досега не е реализирано по финансови причини. Британката експертка обобщава, че в Албания продължава да съществува толерантният ислям, но не е ясно до кога това ще продължи. Външните фактори са толкова активни, че не може да се прогнозира до кога тяхното влияние ще е по-слабо от това на местната държавно призната ислямска институция. Викърс говори за подобни процеси и в други балкански страни – Босна, Македония, Косово и Сърбия.

Изводите на британската авторка за ерозията на авторитета на местния балкански институционален ислям не са нови. Това произтича от пороците на пост-комунистическата държава в региона, липсата на гражданско общество в западноевропейския смисъл на думата, консервативността и незаинтересоваността на местните държавно признати ислямски институции и множество други фактори. Не на последно място трябва да се отбележи силната активизация на съответните ислямски държави и неправителствени организации, които ясно възприемат Албания като бяло петно в своите външнополитически амбиции. Много от набелязаните от Викърс специфики, характеризиращи релация “държава-религия” в балкански контекст и в частност в Албания, са валидни и за всички европейски християнски държави. Същото важи и за нейната родина – Великобритания.

By,18.05.08