Идеологическа рамка за “Третата световна война”

Фашизъм и ислям - недодялани паралели

от Стефан Дюран

Фашизъм и ислям - недодялани паралели”

Докато Съединените щати затъват в Ирак, който е обхванат от гражданска война, администрацията на Буш продължава да оправдава намесата си в Близкия изток в името на борбата срещу “ислямисткия фашизъм”. Тази идеологическа рамка позволява да се причислят към една и съща категория разнородни движения – както “Ал Кайда”, така и “Хизбула”, и “Братята мюсюлмани”.

ТE БОРАВЯТ с опростенчески понятия, кухи като изгнил зъб. Законът, властта, господарят, светът, бунтът, вярата. Така стигат до смехотворни смесици, до повърхностни дуализми – законът и бунтовникът, властта и ангелът. По този начин пречат на усилието да се “образуват” нюансирани или ясно разграничени понятия, целящи олитиката на страха”. Журналистът Стивън Шварц [1] твърди в неоконсервативния седмичник Уикли стандарт, че той е измислил неологизма “ислямофашизъм”. Освен това той сътрудничи на крайно спорния сайт “Front-Page Magazine”, чийто автор е Давид Хоровиц.

Но Шварц използва това понятие за пръв път едва през 2001 г. Следователно не той го е измислил, а историкът Мализ Рутвен, който го употребява в британския ежедневник Индипендънт [2] през 1990 г. А Кристофър Хитченс популяризира израза в Съединените щати. Този блестящ журналист, който някога е имал леви убеждения, подкрепя войната на президента Буш в Ирак. Но фактът, че изразът намира място даже в официално изказване на президента, най-вероятно се дължи на ориенталиста Бърнард Луис [3] – съветник в Белия дом, който се отнася крайно враждебно към исляма. Впрочем Шварц се смята за негов ученик.
Транснационални движения

АКО НАПРАВИМ СПРАВКА с традиционните теоретични определения, дадени от специалисти по фашизма (Хана Аренд, Ренцо Де Феличе, Стенли Пейн и Робърт О. Пакстън), ще открием, че нито едно от ислямистките движения, обединени от президента Джордж У. Буш в израза “ислямофашизъм”, не отговаря на критериите. Не че религията е несъвместима с фашизма. Пейн смята, че за развитието си фашизмът се нуждае от светска среда [4], но Пакстън и други му възразяват, че това важи само за Европа. Напълно възможно е да възникне ислямски фашизъм, както впрочем и християнски, индуистки или еврейски.

Но нарочените от администрацията на Буш движения не попадат в тази категория. Ислямизмът следва да се разглежда като съвременно, ново и самостоятелно явление. Вярно е, че в мюсюлманските фундаменталистки движения присъстват някои елементи на традиционния фашизъм: военизираният характер, чувството на унижение и култът към харизматичния водач (макар че това е относително и не може да се сравнява с култа към Дуче или Фюрера). Но като цяло липсват всички останали същностни характеристики на фашизма (завоевателен национализъм, корпоратизъм, бюрокрация, култ към тялото...).

Често пъти ислямистките движения са транснационални и следователно нямат нищо общо с “интегралния национализъм”, характерен за европейския фашизъм от трийсетте години на ХХ век. По своята същност фашизмът е империалистичен и завоевателен. Вярно е, че звена на “Ал Кайда” действат в многобройни страни и че някои ислямистки движения мечтаят да завладеят отново Андалусия или Сицилия и да възстановят Халифата, но формации като “Хамас” и “Хизбула” се борят срещу териториална окупация, колкото и да са спорни техните религиозни ориентации и някои от въоръжените им операции (в частност атентатите срещу цивилни).

А по своя религиозен абсолютизъм режимът на талибаните в Афганистан повече наподобяваше на мракобесническите теокрации от Средновековието, отколкото на фашистките режими, възникнали в индустриализираните страни след Първата световна война.

Присъщият за фашизма корпоратизъм – почти пълно сливане между държавата, предприятията и професионалните сдружения – също липсва в ислямския свят (не може да се сравнява с тясната връзка между търговците на пазара и режима в Иран). Освен това като цяло ислямистките движения не са подкрепяни от военнопромишления комплекс на съответната страна, въпреки че ако пак направим справка с Иран, там връзката между религиозната държава и могъщата военна промишленост може да се разглежда като пример за обратното. Но такава връзка съществува и в страни, които не можем да определим като “фашистки” – например Съединените щати, Франция, Япония. За управление от фашистки тип е необходима “държава-привърженик”. А нарочените ислямистки групировки най-често са недържавни организации, изолирани от управлението в родината си или преследвани от властта. От друга страна, колкото и да изглежда парадоксално за движения, които са идеологически структурирани от религията, идеологическите аспекти често играят второстепенна роля във въпросните ислямистки организации, докато Реймон Арон изтъква неизмеримата роля на идеологията в тоталитарната система, която според него се основава на върховенството на идеологията [5].

Ислямистките движения превръщат религията в оръдие и се стремят да я използват като идеология, но не целят създаването на нов човек, какъвто е бил случаят в Европа. Става дума по-скоро за стари религиозни или обществени архаизми, отколкото за цялостна и стройна идеология. Освен това популярността на тези движения сред народа често пъти се дължи не на идеологически, а на някакви други фактори. Например изборният успех на “Хамас” не означава, че палестинският народ споделя религиозната идеология на движението, а по-скоро се явява наказателен вот срещу корупцията във “Фатах”. В Ливан мнозина подкрепят “Хизбула”, без да одобряват ислямистките му изказвания. Има интелектуалци, които подкрепят тези движения, но като цяло те го правят въпреки тяхната идеология и не защото са привърженици на ислямизма. Затова пък в качеството си на идеологии фашизмът и нацизмът са привлекли хиляди интелектуалци, сред които и някои от най-видните.

“Ал Кайда” например рядко може да се похвали с подобна подкрепа, а нейната съвсем повърхностна идеология напомня повече на старовремско сектантство, отколкото на европейските фашистки режими.

Фашизмът и нацизмът са били масови движения, основаващи се на политизирането и одобрението на тълпата, докато в повечето мюсюлмански страни въпреки всички благоприятни обстоятелства като икономическата криза или всеобщото чувство на унижение ислямистките организации се сблъскват с граждански общества, които държат на свободите си. В Северна Африка броят на поддръжниците на мюсюлманските фундаменталистки движения едва ли е по-голям от броя на поддръжниците на крайнодесните движения в Европа.

Движението “Ал Кайда” успява да привлече много малка част от мюсюлманите. Във всички мюсюлмански страни, управлявани от диктатури, които често са васали на Съединените щати, дремят изключително жизнени светски и антитоталитарни граждански общества. А и както пише Пакстън:Основната причина да не се поддадем на изкушението да наречем ислямистките фундаменталистки движения като “Ал Кайда” и талибаните фашистки, е, че те не са възникнали като реакция срещу недействени демокрации. Ако си послужим с известното разграничение, което прави Емил Дюркем [6], то тяхното единство е по-скоро органично, отколкото механично. А и най-вече тези движения не могат “да се откажат от свободните институции”, тъй като никога не са имали такива [7]. Можем да открием и много други признаци, които оборват аналогията с фашизма: липса на монопол върху информацията (дори в Иран и в Саудитска Арабия полъхът на свободата успява да намери пролуки въпреки строгия контрол на религиозната власт), липса на социален дарвинизъм, на централизирана икономика или на планова промишленост, на монопол върху въоръжението...

Разбира се, случаят с Ислямска република Иран е спорен. Махмуд Ахмадинеджад може да разчита на “държава-привърженик”, упражнява много строг контрол над медиите чрез Министерството на културата и ислямската ориентация, мобилизира икономиката, която е планова, както и внушителния военнопромишлен комплекс. Но въпреки това можем ли да говорим за ислямофашизъм? Не съвсем, тъй като съществуват множество противодействия на властта и бдително гражданско общество. Иранският президент трябва да се съобразява с Маджлис (парламента) и се наложи да изчака няколко месеца, докато получи одобрението му за някои министри. От друга страна, най-важната фигура в иранската държава – “върховният предводител” аятолах Али Хаменеи, поиска решенията на правителството на Ахмадинеджад да бъдат одобрени от “Съвета на разума”, ръководен от Хашеми Рафсанджани, който е не друг, а победеният от Ахмадинеджад кандидат-президент.

Ахмадинеджад трябва да се съобразява и с бившия президент, с “реформатора” Мохамад Хатами, който продължава да се радва на значителна популярност. Журналистът Цви Барел твърди в Хаарец, че антиизраелските нападки на иранския президент всъщност се дължат на идеологическото напрежение и на противопоставянето в Ислямската република [8]. И накрая, на “популиста” Ахмадинеджад му е много трудно да привлече елита, а голяма част от иранското гражданско общество е решена да се бори срещу властта на ултраконсерваторите.

Ако родовото название “ислямофашизъм” е неуместно, то това не означава, че в контекста на исляма не се долавя фашистки дух. Арабският и мюсюлманският свят наброяват многобройни диктатури и авторитарни режими, които могат да се определят като фашизирани. Често пъти това са съюзници на Съединените щати в тяхната “световна война с тероризма”. Странно как диктаторите, управляващи Узбекистан, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан – четири мюсюлмански държави – са пощадени от американските критики, въпреки че полуфашисткият характер на тези режими е очевиден. Вашингтон е издигнал на пиедестал саудитската монархия, въпреки фундаментализма и религиозното мракобесие, въпреки подкрепата, която оказва на радикални ислямистки движения, въпреки крайностите й. Подкрепата на американската политика явно е индулгенция за всички авторитарни и профашистки залитания. След като изпълни искането на Вашингтон да се отрече от бурното си минало, полковник Муамар Кадафи получи опрощение от западните управници. Затова когато отбеляза трийсет и седмата годишнина от идването си на власт, призовавайки противниците му да бъдат убити, никой на Запад не се възмути [9].

Дали понятието “фашистки” беше обосновано по отношение на диктатурата на президента Саддам Хюсеин, на баасистите и техните мухабарат (тайни служби) в Ирак? Несъмнено. Режимът на Саддам Хюсеин беше ултранационалистичен, основаваше се на крайно развит култ към вожда, не различаваше обществената от частната сфера и освен това беше завоевателен. На една пресконференция в Кувейт през 1987 г. Едуард У. Саид предупреди управниците от Залива: Продължавайки да оказвате финансова подкрепа на Саддам Хюсеин, ставате съучастници на този арабски фашизъм, и накрая ще се превърнете в негови жертви. Кувейтските ръководители го осъзнаха чак на 2 август 1990 г., след като страната им бе завладяна.
Бивши съюзници на Вашингтон

ПОДОБНО ЛИЦЕМЕРИЕ е още по-поразително, ако се замислим, че докато се бореха срещу руснаците през 80-те години на ХХ век, онези, които днес наричаме “ислямофашисти” и в частност афганските неоталибани, бяха възхвалявани от Вашингтон като моралните съответствия на бащите-основатели на Съединените щати [10]. Британските и американските разузнавателни служби щедро подпомагаха и египетските “Братя мюсюлмани”. А израелското правителство подкрепи “Братята мюсюлмани” в Палестина (преди създаването на “Хамас”), за да ограничи влиянието на “Фатах”, на марксистите и на Организацията за освобождение на Палестина.

Можем и трябва да критикуваме решително някои мракобеснически и фанатични движения в мюсюлманския свят, които прибягват до тероризъм, но без да си служим с остарели и предизвикателни понятия като “нацислямизъм” или “ислямофашизъм”, които заклеймяват цели народи, установявайки пряка зависимост между тяхната религия и екстремистките партии, превърнали тази религия в оръдие на политически цели. Отхвърлянето на подвеждащи понятия съвсем не означава, че е забранено да се критикуват престъпленията на ислямистите и техния мироглед. Множество мюсюлмански интелектуалци не се колебаят да го вършат. Та нима блестящият пакистански интелектуалец Екбал Ахмад не прояви изключителна смелост, защитавайки пред гневните пакистански тълпи Салман Рушди, който бе заплашван със смърт от иранска фатуа?

Всички тези съображения са без значение за “джаксънистите” [11] и за неоконсерваторите, които определят външната политика на Съединените щати. Понятието “ислямистки фашизъм” им върши работа заради емоционалния си заряд. То всява страх. И точно тук се крие една от основните опасности. Прокарването на идеята, че Западът се бори с нов фашизъм и нови въплъщения на Хитлер, подготвя общественото мнение да приеме идеята, че войната може и трябва да бъде “превантивна”. И така, масираният отговор на “фашистката заплаха” е оправдан, независимо от това колко души ще загинат. Нали съюзниците бомбардираха Дрезден, отвръщат някои неоконсерватори, когато ги критикуват, че израелските самолети F-16 пускат стотици касетъчни бомби над ливански жилищни квартали. Яростното желание да “се фашизира” противникът не е нещо ново. Западните медии периодично откриват нов “Четвърти райх” и “нов фюрер”. Сравняваха с Хитлер ту Гамал Абдел Насър, ту Ясер Арафат, ту Саддам Хюсеин, ту Слободан Милошевич, а сега и Ахмадинеджад. Наричаха Насър Нилския Хитлер. Менахем Бегин наричаше Арафат Арабски Хитлер.

Днес иранският президент Ахмадинеджад със своите яростни ревизионистки изстъпления предоставя благоприятна възможност за медийни манипулации. Така например иранският неоконсерватор Амир Тахери – бивш сътрудник на шаха – съобщи “новината”, че Иран се готви да накара иранските евреи да носят жълта звезда. Въпреки че беше невярна, информацията излезе на първа страница на консервативния канадски ежедневник Нашънъл пост. Заглавието с едър шрифт гласеше: “Четвъртият райх”. Самите ирански евреи, както и целокупната преса категорично опровергаха новината, но каква полза. “Медийният удар” постигна целта си и понастоящем стотици хиляди канадци и американци са убедени, че иранските евреи носят жълта звезда. А това ще се окаже много полезно, ако Съединените щати решат да започнат нова превантивна война с Иран...

Общото между онези, които използват израза “ислямофашизъм”, е желанието да се бият и да воюват в името на “световната война с тероризма”. С течение на годините британският историк Луис прокара идеята, че арабите и “ориенталците” разбират само от сила. Да беше прочел следните редове от Аренд: Въпреки всички надежди за обратното, явно има eдин аргумент, който арабите не са в състояние да разберат: силата [12].

Обединяването на десетки разнородни движения, които често са в конфликт и преследват съвсем различни цели, под общия етикет “ислямофашистки” укрепва мита за световен ислямистки заговор и измества на заден план чисто светските геополитически проблеми, т.е. потулва въпроса за причините, довели до възникване на повечето подобни движения, в частност военните окупации и териториалните конфликти. Единствено тяхното справедливо решаване би лишило съвременния ислямистки тероризъм от благодатната почва, на която процъфтява.

Някои хора правят евтини опити да подражават на Чърчил и успоредно с това си позволяват да наричат “мюнхенски съглашатели” всички, които се противопоставят на тези безсмислени и безрезултатни войни. Вместо да признаят тяхната прозорливост, представят ги като “полезни глупци”, като съвременни въплъщения на Едуар Даладие и Невил Чембърлейн, които през 1938 г. подписаха Мюнхенското споразумение с Хитлер. Както казвал Пол Валери: Няма нищо по-лошо от т. нар. поуки от историята, когато историята е неразбрана и криворазбрана.

Le Monde diplomatique
Превод Александра Желева
Бележки под линия

[1] Вж. неговата статия от 17 август 2006 г., озаглавена “What is “islamofascism”?”.

[2] На 8 септември 1990 г.: От Мароко до Пакистан правителственият авторитаризъм – да не кажа ислямофашизмът – е по-скоро правило, отколкото изключение.

[3] Вж. Alain Gresh, “Bernard Lewis et le gène de l’islam”(Бърнард Луис и генът на исляма), Le Monde diplomatique, août 2005.

[4] Защото според него религиозният фашизъм неизбежно би ограничил властта на управника – не само заради противодействащата културна власт на духовенството, а и заради принципите и ценностите, чийто носител е традиционната религия.

[5] Raymond Aron, Démocratie et totalitarisme (Демокрация и тоталитаризъм), Gallimard, Paris, 1965.

[6] Най-просто казано, теорията на Дюркем противопоставя “органичната солидарност”, която се характеризира с диференциация и слабо колективно съзнание, на “механичната солидарност”, която се характеризира с прилики и със силно колективно съзнание.

[7] Robert O. Paxton, Le fascisme en action (Фашизмът в действие), Seuil, Paris, 2004.

[8] Тази статия е препечатана в Courrier intеrnational на 3 ноември 2005 г. под заглавие “Cause toujours, Ahmadinejad” (Приказвай си, Ахмадинеджад).

[9] Съобщение на “Ройтерс” от 31 август 2006 г. В други времена тази новина щеше да излезе на първа страница на най-големите американски ежедневници.

[10] За цялостен поглед върху тези опасни връзки, в частност в Югоизточна Азия, вж. труда на преподавателя от университета “Колумбия” Mahmoud Mamdani Good Muslim, Bad Muslim, America, the Cold War and the Roots of Terror, Three Leaves Publishing, New York, 2005.

[11] Става дума за американския президент Андрю Джаксън (1829-1837). Така Уолтър Ръсел Мийд нарича ултранационалистите, които без колебание се намесват в чужбина, но за разлика от неоконсерваторите не се стремят към участие в nation building. Господата Ричард Чейни и Доналд Ръмсфелд могат да бъдат окачествени като “джаксънисти”.

[12] Hannah Arendt, “Peace or armistice in the Near East?”, в Review of Politics, Université Notre-Dame, Indiana, janvier 1950.
(bg>mondediplo>com,ноември 2006)