Денят Ашуре !

Спомен за Ашуре от зората на демокрацията !

"Синко, тичай да вземеш грухана пшеница от "Чолака" (кварталния магазин - тогава единствен), за да направим Ашуре, утре е десети Мухаррем" ,казваше баба ми Емине и тутакси вадеше от джоба на мантото си някой лев, за да ме отпрати до магазина. Тогава, в началото на деветдесетте години на миналия век, седемгодишен малчуган, аз още не можех да осъзная какъв е смисълът на празника, а ме вълнуваше само мисълта за вкусната гозба.
Денят Ашуре е десетият ден от първия месец Мухаррем от мюсюлманското летоброене или така наречения Лунен календар. Този традиционен празник за 68-годишната ми тогава баба Емине бе много важен. Тя интерпретираве своя ентусиазъм като повод да почерпи близки и съседи, да угоди на внуците и най-вече и не на последно място - да потачи волята на Всевишния. "Спомням си, чедо, как, когато бях малка, дори и по-малка от теб, как майка ми вареше на двора в една голяма харания (казан) Ашуре, а ние заедно със децата на съседите чакахме, за да си похапнем и да раздадем на комшиите. Тогава в тия времена имаше голяма немотия, сине, но пък хората си споделяха всичко, а сега, виж, имаме си всичко, но никой никому не ще да угоди", разказваше баба ми, когато разпалваше огъня, за да свари житото. " Я да видя от коя си взел - по-бялата, нали? Тя е по-вкусна и пухкава", ме съветваше тя. Говореше ми като на голям човек, може би от възрастта тя не можеше да ходи много и затова се надяваше на моята помощ. Измивахме заедно пшеницата, царевицата и боба и ги слагахме на огъня. Неимоверно в мен се надигаше щастието от еуфорията около празника, което за съжаление изпитвахме само аз и баба ми, може би защото влагахме смисъл в това, което правим. Аз чаках с нетърпение да бъде готова гозбата, за да я опитам, и припряно питах: "Ами сега какво ще сложим?". На моята нетърпеливост баба ми отвръщаше с усмивка и казваше, че трябва да смелим орехи, да накиснем карамфил и захар и така, докато всички продукти - поне седем вида според нейните схващания - са готови. Готвенето на ашурето траеше почти до привечер. Тогава, след като вече е готова, баба ми сваляше тенджерата от огъня - с такова уважение и внимание се отнасяше тя към това, което е направила, за да почете традицията. Преди да ме отпрати с малката жълта кофичка и големия черпак в нея, за да раздам на съседите, тя присядаше до тенджерата и отправяше молитва към Всевишния, за да благослови тази гозба и да въздаде всекиму според намеренията му. Освен това баба ми прочиташе сура Ясин от Корана и така завършваше.
Tакива са спомените от моето детство, когато бяхме научени да се радваме на малките неща от живота. След заминаването ми да уча си мислех, че тази добра традиция ще загуби автентичността си поради коренно различния начин на живот на съвременното общество. Но за щастие съм се лъгал - след общата еуфория от демократичните промени и преходния период в страната ни обществото съумя да се върне към реалността и корените си, които правят възможни развитието и нетленността на една нация.
Сега в Европейска България традицията на ашуре започна да се чества по площади и луксозни хотелски зали, та дори и в резиденцията на държавния ни глава, като един повод за укрепване на нашето общо и мирно съжителство. "Инвестирал съм близо пет милиона в Централната автогара на столицата и тогава настоящият президент прие да я открие. А как една малка купичка с варено жито бе повод за гостуване на държавния глава, не мога да проумея", бе споделил шеговито един от инвеститорите на Централната автогара в София. Разбира се, тук не бива да разсъждаваме на база материя, а ценности, традиции и съвместно съжителство. Щом една гозба ни прави да сме по-добри, защо да не я популяризираме? И не само това, а и всичко, което ни свързва и ни кара да зачитаме правата на човека до нас, или всичко, което сплотява нашата нация в името на просперитета на страната ни.
АХМЕД АХМЕДОВ

Заман / Минаре България