Радикалният ислям – заплаха за свободата на съвестта

Уводни думи на редактора

Когато посетих Холандия преди четири години за триседмичен семинар бях впечатлен от усилията, които холандското правителство и нестопански сектор полагаха за интегрирането на мюсюлманските малцинства в страната. При население от 16 млн души, 700 000 гастарбайтери от Турция и Мароко представляваха сериозен сегмент от етническото разнообразие на тази малка и просперираща страна. За съжаление на властите и холандската общественост тази интеграция срещаше отклик у повечето мюсюлмани. Вместо да се интегрират в страната, в която дошли в помощ на холандската икономика през 70 години на миналия век, и установили се със семействата си, те явно предпочитаха да живеят в паралелна културна среда, доста различна от холандската. Разбира се този стремеж за „нидерландизация” на имигрантските семейства няма нищо общо с бруталното комунистическо „преименуване на българските турци” от средата на 80те години. Лично можех да се убедя, че холандският подход бе по-скоро покана за диалог, за дискусия за културните ценности и отваряне на общността на чужденците към приемащата страна. Но тази покана си оставаше неприета.

Ако тогава беше разбираемо защо нестопанските холандски дейци се дразнеха от факта, че въпреки добрите им намерения, усилията да научат отчасти езика на чужденците и носенето на типични марокански носии не бе посрещнато с усмивка и разбиране от имигрантите, то сега ситуацията в Холандия, а и в цяла Западна Европа изглежда по-сериозна.

Представлява ли радикалният ислям заплаха за съвестта и свободата на религията? Защо? Каква е разликата между „радикален ислям” и „умерен ислям”? Как се отразява световното противопоставяне между ислямски терористични формации и Западни правителства на ситуацията в България, която има значително малцинство на етнически турци, много от които, поне номинално, принадлежат към исляма? Тези въпроси се опитахме да зададем при подготовката на настоящия брой.

Разликата между холандския случай и българската ситуация е, че в Холандия мюсюлманската общност съществува от средата и края на 1970те години. В България етнически турци и етнически българи съжителстват в една или друга пропорция от векове. Етническите турци, макар и български граждани, често са свързвани с религията на исляма, както българите – с православието. Разбира се, това правило има редица изключения – има мнозина българи, както и български граждани, които са етнически турци, които не са нито православни, нито мюсюлмани, а евангелски християни. В пътуванията ми из България, изучавайки нивото на свобода на религията и съвестта, най-вече сред евангелските християнски църкви, съм забелязал, че в районите където управата е от хора с мюсюлмански убеждения, същите създават неприятности на евангелските християнски общества. Същото обаче важи и за местните управници с православни възгледи – за тях евангелистите са секта и подлежат на разрешително за вяра от местната власт и местния поп. Както мюсюлманите, така и православните се дразнят ако евангелските християни се събират и проповядват или се опитват да споделят вярата си публично. Но тези почти битови противоречия имат своя друга проява, не в България, а в световен мащаб, където нещата са по-различни, по-радикални и по-ожесточени. До каква степен българската ситуация е изолирана от тези по-глобални влияния?

Търсейки автори с различни гледни точки, следва да отбележим със съжаление, че поканите ни към представители на академичната ислямска общност и към представители на религиозната мюсюлманска общност не намериха отклик. Не мога да спекулирам дали темата е взривоопасна или безинтересна за тях. Факт е, че това бе една пропусната възможност за отговор на въпроса, който се дискутира ежедневно в световните новини, от хората, които най-много би трябвало да се вълнуват от него.

Стефан Илчевски прави преглед и задълбочен анализ на разликите при опита за дефиниране на дадена религия, в случая исляма, като „умерен”, „радикален” и „традиционен.” Авторът умело съчетава погледа върху по-общите понятия и световни тенденции с предизвикателствата пред българското общество и пред мюсюлманската общност.

Весела Илиева, с погледа си от сърцето на Европа дава представа за това, колко неуспешни се оказват опитите на пан-европейската администрация да въведе мултикултурализма като европейска ценност, която да бъде възприета и от мнозинството от имигранти с ислямска верска принадлежност.

Имаме и един анонимен автор, който отказа да публикуваме името му или снимката му. Самата реакция на този автор, може би сама по себе си говори, за това, че радикалният ислям всява страх и автоцензура у всеки, който би се противопоставил на неговата идеология. Този анонимен автор, който работи сред мюсюлмани, предлага своите наблюдения върху това как исляма третира свободата на вярата и съвестта, особено в радикалният му вариант.

Фьордман (това е псевдоним, а не истинското име на автора) е популярен норвежки блогър (автор на интернет статии), който е известен най-вече с неотклонната си критика срещу безхаберието, според него, на западноевропейските правителства и тяхното неадекватно отношение към ислямската имигрантска общност, която расте в Западна Европа. Статията, която публикуваме е наречена от модератор на уеб сайт спонсориран то белгийската държава „ксенофобски” и "провокативен" материал. Въпреки, че мненията на този автор, не са непременно идентични с тези на редакцията ни, считаме, че отразеното в статията му становище отразява виждането на голяма част от дясно настроените европейци. А това мнение не намира място в централните медии, а най-вече в интернет. Което в същността си е отражение на настъпателността на радикалния ислям срещу свободата на словото. Но как това става, обяснява самата статия.

Това, което обединява всички статии е че констатациите са от различен ъгъл, но темите в тях са близки и водят в една посока. Оставяме на читателите да се убедят в това, четейки броя.

Както споменах в началото – свободата на религията и съвестта изисква да не правим идентификация на етническата и расовата принадлежност на човек с неговата или нейната вяра. Вярата е духовна връзка с Бога или с идола, на който се кланя човек. Това, че често религиозните системи си играят с националните и патриотични чувства на хората не е случайно – те се стремят да изградят монолитна светогледна система, в която няма място за различни, няма място за търсене на истината и за лично взаимоотношение са Бога. Контрол, манипулация и тоталитаризъм са в основата на всяка верска система, която разчита на човешки напън, а не на божествено вдъхновение, за да се докаже истинна. В случая с радикалният ислям имаме подобна ситуация. Въпросът е до каква степен способността ни да мислим и да вярваме свободно, вече е станала зависима от тази ситуация.

"Свобода за всеки",октомври 2007