Войници от иранската революционна армия. Ислямът се утвърждава като най-мощната религия в света, а законите на шериата се въвеждат с варварски мерки, прилагани от многочисл
ени армии. Снимка: Ройтерс
Премиерът на Малайзия Абдула Ахмад Бадави инспектира женска почетна стража по време на годишната среща на UMNO - партията Обединена малайзийска национална организация в Куала Лумпур. Малайзия е пример за ислямска държава, която съжителства с демокрацията. Снимка:Ройтерс
Мъж с дете проси милостиня докато мюсюлмански богомолци слушат петъчна молитва на улицата в Карачи. След вълна от самоубийствени атентати и военно положение, Пакистан бавно преминава период на превръщане от ислямска в светска държава. Снимка: РойтерсПрез този век религията ще променя политиката повсеместно, ако не бъде отделена от държавата.
Някакъв религиозен фанатик се чувства преследван, заминава в чужбина, за да воюва за своя Бог, а после се връща в родината си и се опитва да извърши кървав акт на тероризъм. Британците, които този месец празнуват залавянето на “католическия джихадист” Гай Фокс в подземията на парламента през 1605 година, биха могли да се замислят колко отчайващо съвременни изглеждат Барутният заговор и религиозните войни в Европа.
През 20 век повечето от западните политици и интелектуалци (и дори някои духовници) бяха решили, че религията става маргинална в обществения живот. Често се смяташе, че религията няма нищо общо с външната политика. Показателно е, че календарите на Държавния департамент пренебрегваха мюсюлманските празници чак до 90-те години. През 21 век обаче религията играе главна роля. От Нигерия до Шри Ланка, от Чечения до Багдад, хора се избиват в името на Аллах, а пари и доброволци се стичат към тези региони. За пореден път една от най-великите световни религии преживява кърваво разцепление (само че този път са сунити и шиити, вместо католици и протестанти). И за пореден път религиозният фанатизъм се намесва във външната политика: Америка със сигурност нямаше да се намеси в Ирак и Афганистан (и толкова активно да обмисля военен удар срещу Иран), ако 19 млади мюсюлмани не бяха атакували Ню Йорк и Вашингтон.
Нещата не спират дотук. Навсякъде, освен в Западна Европа, религията категорично излезе на преден план в обществения живот.
През 1960 година Джон Кенеди умоляваше американците да не обръщат внимание на католическата му вяра, а сега един възвърнал вярата си християнин седи в Белия дом и най-вероятната му демократическа наследница държи избирателите да знаят, че редовно се моли. Ислямистка партия управлява някога светска Турция, хиндуистки националисти може да се върнат на власт в Индия след следващите избори, все повече деца в Израел и в Палестина посещават религиозни училища, където ги учат, че Бог е обещал цялата Обетована земя само на тях. Ако се запази сегашната тенденция, Китай ще стане най-голямата християнска държава в света (а може би и най-голямата мюсюлманска).
Президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад, макар че обикновено не е надежден авторитет по съвременните проблеми, беше прав, когато заяви в отвореното си писмо до Джордж Буш: “Независимо дали ни харесва или не, светът гравитира към вярата във Всевишния”.
През 20 век повечето от западните политици и интелектуалци (и дори някои духовници) бяха решили, че религията става маргинална в обществения живот. Често се смяташе, че религията няма нищо общо с външната политика. Показателно е, че календарите на Държавния департамент пренебрегваха мюсюлманските празници чак до 90-те години. През 21 век обаче религията играе главна роля. От Нигерия до Шри Ланка, от Чечения до Багдад, хора се избиват в името на Аллах, а пари и доброволци се стичат към тези региони. За пореден път една от най-великите световни религии преживява кърваво разцепление (само че този път са сунити и шиити, вместо католици и протестанти). И за пореден път религиозният фанатизъм се намесва във външната политика: Америка със сигурност нямаше да се намеси в Ирак и Афганистан (и толкова активно да обмисля военен удар срещу Иран), ако 19 млади мюсюлмани не бяха атакували Ню Йорк и Вашингтон.
Нещата не спират дотук. Навсякъде, освен в Западна Европа, религията категорично излезе на преден план в обществения живот.
През 1960 година Джон Кенеди умоляваше американците да не обръщат внимание на католическата му вяра, а сега един възвърнал вярата си християнин седи в Белия дом и най-вероятната му демократическа наследница държи избирателите да знаят, че редовно се моли. Ислямистка партия управлява някога светска Турция, хиндуистки националисти може да се върнат на власт в Индия след следващите избори, все повече деца в Израел и в Палестина посещават религиозни училища, където ги учат, че Бог е обещал цялата Обетована земя само на тях. Ако се запази сегашната тенденция, Китай ще стане най-голямата християнска държава в света (а може би и най-голямата мюсюлманска).
Президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад, макар че обикновено не е надежден авторитет по съвременните проблеми, беше прав, когато заяви в отвореното си писмо до Джордж Буш: “Независимо дали ни харесва или не, светът гравитира към вярата във Всевишния”.
Доколко плашеща (или вдъхновяваща) е тази перспектива? Идеята, че религията отново навлиза в обществения живот до известна степен е илюзия. Тя всъщност никога не е изчезвала - във всеки случай, не в такава степен, както си въобразяваха френските политици и американските университетски професори.
Новата й сила е следствие от две промени. Първата е крахът на светските убеждения: политическото завръщане на религията започна през 70-те години, когато вярата в държавата повсеместно се рушеше. Второ, въпреки че някои теокрации оцеляват в ислямския свят, религията се завърна на сцената в много по-демократична и индивидуална форма, което в крайна сметка си е чисто маркетингов успех, изненадващо в тон с глобализацията.
Секуларизмът не беше толкова моден, колкото си мислеха мнозина интелектуалци, но плурализмът е. Дайте воля на религията и неизбежно се умножават и убедените вярващи, и убедените атеисти.
От класическа либерална гледна точка, това многообразие на вярвания е добро нещо. Свободата на вероизповеданието е аксиома за либералното мислене. Щом човекът е теотропно същество, склонно да вярва в задгробния живот, със сигурност е по-добре сам да си избере вярата, отколкото да следва тази, която му налага неговото правителство. Но това прави религията сложна за контролиране сила. Във вътрешната политика - възрастните, които са избрали да бъдат евангелисти от Петдесятната църква, ортодоксални евреи или ислямски фундаменталисти, не са особено склонни да забравят вярата си, когато застанат пред изборната урна. Войните между културите, с които Америка вече свикна, изглежда ще станат световно явление, а трябва да очакваме и особено яростни битки в науката.
В света наистина има вероятност от тотална религиозна междудържавна война. Въоръжен сблъсък между Иран и Израел, уви, ще бъде възприет като конфликт на религиозна основа от милиони хора, също както и конфронтация между Индия и Пакистан. Но за разлика от времената на Гай Фокс, когато войните били започвани от монарси, които хвърляли армиите си срещу други монарси с друга вяра, съвременният религиозен конфликт е плод колкото на държавна организация, толкова и на народна воля. Обратно на миналото, войната сега се води от доброволци, не от наборници, действията им са благословени от проповедници отцепници, а не от официални папи, яростта им е насочена преди всичко срещу вероотстъпниците, а не срещу враждебни цивилизации. По ирония на съдбата, Америка, която е образец за свобода на личния религиозен избор, често пренебрегва тъкмо светския аспект. Тя обяви война на държавно спонсорирания тероризъм само за да разбере, че основното оръжие на войнстващия ислям често е избирателната урна.
Новата й сила е следствие от две промени. Първата е крахът на светските убеждения: политическото завръщане на религията започна през 70-те години, когато вярата в държавата повсеместно се рушеше. Второ, въпреки че някои теокрации оцеляват в ислямския свят, религията се завърна на сцената в много по-демократична и индивидуална форма, което в крайна сметка си е чисто маркетингов успех, изненадващо в тон с глобализацията.
Секуларизмът не беше толкова моден, колкото си мислеха мнозина интелектуалци, но плурализмът е. Дайте воля на религията и неизбежно се умножават и убедените вярващи, и убедените атеисти.
От класическа либерална гледна точка, това многообразие на вярвания е добро нещо. Свободата на вероизповеданието е аксиома за либералното мислене. Щом човекът е теотропно същество, склонно да вярва в задгробния живот, със сигурност е по-добре сам да си избере вярата, отколкото да следва тази, която му налага неговото правителство. Но това прави религията сложна за контролиране сила. Във вътрешната политика - възрастните, които са избрали да бъдат евангелисти от Петдесятната църква, ортодоксални евреи или ислямски фундаменталисти, не са особено склонни да забравят вярата си, когато застанат пред изборната урна. Войните между културите, с които Америка вече свикна, изглежда ще станат световно явление, а трябва да очакваме и особено яростни битки в науката.
В света наистина има вероятност от тотална религиозна междудържавна война. Въоръжен сблъсък между Иран и Израел, уви, ще бъде възприет като конфликт на религиозна основа от милиони хора, също както и конфронтация между Индия и Пакистан. Но за разлика от времената на Гай Фокс, когато войните били започвани от монарси, които хвърляли армиите си срещу други монарси с друга вяра, съвременният религиозен конфликт е плод колкото на държавна организация, толкова и на народна воля. Обратно на миналото, войната сега се води от доброволци, не от наборници, действията им са благословени от проповедници отцепници, а не от официални папи, яростта им е насочена преди всичко срещу вероотстъпниците, а не срещу враждебни цивилизации. По ирония на съдбата, Америка, която е образец за свобода на личния религиозен избор, често пренебрегва тъкмо светския аспект. Тя обяви война на държавно спонсорирания тероризъм само за да разбере, че основното оръжие на войнстващия ислям често е избирателната урна.
За политиците, обречени да се занимават с религията, има две поуки - едната принципна, другата прагматична. Принципът е, че е най-добре държавата и църквата да са отделени. Субсидираната от държавата религия рядко има смисъл - и за държавата, и за църквата: свидетели за това са празните църковни скамейки в Европа. В някои случаи разделянето на двете е лесно. В личен план, хората може да избират дали да вярват, че светът е създаден точно преди 6003 години, но тогава на учителите ще трябва се позволи да преподават креационизма (теорията за сътворението на света от висша сила, Бог) като наука. Държавата не бива да нарежда на жените дали да носят забрадки, да не говорим да забранява “незаконното” прераждане (както наскоро постъпи Китай в Тибет). Но не винаги е лесно да се прокара разделителната черта. Авторите на тази статия не одобряват обществено финансираните религиозни училища, особено тези, които дискриминират невярващите, но също така са убедени, че на бедните родители трябва да се даде по-голям избор - а в американските градове главната алтернатива на държавните училища са католическите.
Религията, която най-явно излиза на обществената сцена, е ислямът. Той се отнася с най-малък респект към светската власт и проповядва, че основната единица на обществото е уммата - международното братство на правоверните. В най-теократичната си форма, той принуждава хората да спазват законите на шериата, често с варварски наказания. И все пак ислямът очевидно може да съществува съвместно с модерната либерална държава. Независимо от всичките й провали в арабския свят, демокрацията успя да пусне корени в Малайзия и Индонезия. Американските мюсюлмани свободно се молят и уважават светската си конституция - успех, от който Съединените щати трябва да се възползват максимално във външната си политика. Но пробният камък ще е Турция - светска държава, управлявана от ислямисти, чието настъпление се следи с нервно внимание.
Прагматичната поука се отнася до въпросните религиозни войни. Донякъде защото са обсебени от идеята да отделят църквата и държавата, западните държави (и религиозни лидери) неохотно скланят да потърсят религиозни решения на религиозните конфликти. Много от тези конфликти, особено в Близкия изток, са започнали като светски племенни спорове. Сега, когато вече имат религиозен компонент, са доста по-сложни за решаване: щом Бог е обещал на теб Западния бряг, едва ли ще си склонен да го отстъпиш лесно.
“Междуверският” диалог може да изглежда идеалистична концепция, но е доста по-реалистична, отколкото да се натрапва светски мир на враждуващи религии без подкрепата на религиозните лидери. Католически свещеници и протестантски пастори осъдиха насилието и от двете страни на конфликта в Северна Ирландия. Това още не се е случило в Светите земи в Близкия изток.
И атеисти, и агностици не харесват този факт, но в наши дни религията е неизбежна част от политиката. Въпреки че не е работа на държавата “да отваря прозорци в човешките души”, това е част от задължението на правителството да не допуска недоволството да прераства в кръвопролитие, а фанатиците да определят политиката. Но не е лесно. Католиците успяха да се върнат в парламента чак 224 години след Барутния заговор. Ако политиците не се научат да се съобразяват с религиозните чувства и да прокарват твърда граница между църквата и държавата, новите религиозни войни може да се окажат неуправляеми.
Религията, която най-явно излиза на обществената сцена, е ислямът. Той се отнася с най-малък респект към светската власт и проповядва, че основната единица на обществото е уммата - международното братство на правоверните. В най-теократичната си форма, той принуждава хората да спазват законите на шериата, често с варварски наказания. И все пак ислямът очевидно може да съществува съвместно с модерната либерална държава. Независимо от всичките й провали в арабския свят, демокрацията успя да пусне корени в Малайзия и Индонезия. Американските мюсюлмани свободно се молят и уважават светската си конституция - успех, от който Съединените щати трябва да се възползват максимално във външната си политика. Но пробният камък ще е Турция - светска държава, управлявана от ислямисти, чието настъпление се следи с нервно внимание.
Прагматичната поука се отнася до въпросните религиозни войни. Донякъде защото са обсебени от идеята да отделят църквата и държавата, западните държави (и религиозни лидери) неохотно скланят да потърсят религиозни решения на религиозните конфликти. Много от тези конфликти, особено в Близкия изток, са започнали като светски племенни спорове. Сега, когато вече имат религиозен компонент, са доста по-сложни за решаване: щом Бог е обещал на теб Западния бряг, едва ли ще си склонен да го отстъпиш лесно.
“Междуверският” диалог може да изглежда идеалистична концепция, но е доста по-реалистична, отколкото да се натрапва светски мир на враждуващи религии без подкрепата на религиозните лидери. Католически свещеници и протестантски пастори осъдиха насилието и от двете страни на конфликта в Северна Ирландия. Това още не се е случило в Светите земи в Близкия изток.
И атеисти, и агностици не харесват този факт, но в наши дни религията е неизбежна част от политиката. Въпреки че не е работа на държавата “да отваря прозорци в човешките души”, това е част от задължението на правителството да не допуска недоволството да прераства в кръвопролитие, а фанатиците да определят политиката. Но не е лесно. Католиците успяха да се върнат в парламента чак 224 години след Барутния заговор. Ако политиците не се научат да се съобразяват с религиозните чувства и да прокарват твърда граница между църквата и държавата, новите религиозни войни може да се окажат неуправляеми.
e-vestnik*bg,9.11.2007
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар