Буш назначава специален представител за връзка с мюсюлманския свят

Американският президент Джордж Буш заяви, че ще назначи специален представител за връзка с мюсюлманските държави, за да се подобри имиджът на САЩ в ислямския свят.
Представителят ще поддържа контакта между Белия дом и организацията "Ислямска конференция", която обединява 57 мюсюлмански държави. Централата й се намира в Саудитска Арабия, пише Би Би Си.
„Нашият специален посланик ще слуша и ще се учи от представителите на мюсюлманските държави и ще им представя американските възгледи и ценности”, поясни Буш на церемония, посветена на 50-годишнината от основаването на джамия във Вашингтон, която изпълнява функцията и на културен център. Според американският президент това е възможност за неговата нация да демонстрира на ислямския свят желанието си за вежлив диалог и продължаване на приятелството.
Името на представителя засега обаче не се знае.
В речта си Буш също така обвини Сирия и Иран в религиозни и политически репресии.
"Милиони се стремят към бъдещето, в което ще могат да говорят онова, което мислят, да пътуват там, където желаят, и да се молят според собствения си избор. Те безмълвно молят за свободата си и се надяват, че някой някъде ще им отговори. Днес, на това място за свободно богослужение, ние казваме на онези, които жадуват свободата в земите от Дамаск до Техеран: вие не сте оковани със страданията си завинаги. Не се молете повече тихо. Свободният свят ви слуша. Не сте сами. Америка ви протяга ръка за приятелство. Ние работим за този ден, когато ще можем да ви приветстваме в семейството на свободните народи", каза американският президент.
Това е второто посещение на Джордж Буш в Ислямския център във Вашингтон. За първи път той отиде там веднага след нападенията от 11 септември 2001 г., за да осъди предубежденията срещу мюсюлманите, живеещи в САЩ.
(ЕКСПРЕС>БГ,28 Юни 2007 г./Нетинфо>бг)

До Якоруда и назад

Светослава Банчева

Якоруда е градче в долината между източните склонове на Рила и Западните Родопи. Близо до Велинград, Банско и Разлог. Повечето му жители са помаци - мюсюлмани, чийто майчин език е българският. При официални преброявания обаче, 2/3 от жителите на Якоруда се самоопределят като турци. Тук, по
време на избори, ДПС печели с разбиваща преднина.

Според историците, помаците в този район на България са наследници на българи-християни, потурчени по време на османското робство, които днес се “турчеят“ под влияние на религията, политически си убеждения и традицията.

В събота по главните улици на Якоруда движението на коли е спряно заради големия пазар, на който идват и хора от съседни селища. Никой не работи, с изключение на 2-3 забрадени жени, които пасат добитък по ливадите на планинските склонове.
В града цари оживление. Всички са навън, разхождат се, приказват си, пазаруват. Възрастните жени са облечени с дълги шарени рокли, подобни на престилки, носят забрадки, а някои – шамии. Младите девойки са с по-модерни дрехи, но много от тях също са със забрадки. Настроението е приповдигнато като в празничен ден. Заведенията са пълни, магазините са отворили широко вратите си, но мъже и жени с мюсюлманска вяра не се събират на едно място. Те дори не се поздравят, когато се срещнат на улицата, а просто се разминават и вероятно само с поглед си дават знак, че се познават.

Младите девойки-мюсюлманки в пазарния ден се кипрят и се разхождат пред погледите на всички, но само под роднинския патрул на майката, по-голямата сестра, бабата или лелята. Не се срещат момичета и млади жени без по-възрастна придружителка, освен ако не са християнки. Някои девойки от по-консервативни мюсюлмански семейства са облечени от главата до петите в черно, въпреки че температурата на сянка е към 40 градуса.

В това време по-младите мъже седят по заведенията или се разхождат на групи, приказват си, оглеждат се и коментират. При тях е по-трудно да се разбере кой каква вяра изповядва. Прави впечатление, че вместо баби, по пейките в Якоруда са насядали дядовци, които си бъбрят увлекателно на български с македонско наречие.

Близо до Якоруда се изпълнява проект, финансиран от ЕС по линия на програмата ФАР. Проектът се нарича „Якоруда – по пътя на виното, катрана и дървесината“. Като част от него, това лято в Рила на 1 700 метра надморска височина се извършват археологически разкопки. Целта е да бъда разкрита крепостната стена „Калята“. Научен консултант на обекта е ст.н.с. д-р Виолета Нешева.
Мариела Инкова, ръководител на разкопките и научен сътрудник в Националния исторически музей, води всеки ден група от 25 души, които работят на крепостта. Предполага се, че „Калята“ е изградена най-рано в периода на късната античност – 1-6-и век, а съществуването й е продължило до 14-15-и век по времето на Второто българско царство.
Сред най-любопитните находки на археолозите са долиумите (подобни на големи делви съдове за съхранение на зърнени храни), желязна ножица за стригане на овце, голям хлопатар, както и много железни фрагменти – клинове, нитове, подкови. Намерена е и една късноантична монета, която още не е датирана точно, но по предварителни данни е от 1-3-и век.
В момента разкриването на крепостта значително е напреднало, но археолозите ще работят до края на месец юли. По проекта са предвидени средства за аварийна консервация. Всички открити стени ще бъдат леко надстроени.

Още преди разкопките, археолозите забелязали, че 2 от стените са били разкрити преди това от иманяри и се виждали ясно на повърхността. „По принцип иманярите постоянно ходят там с металотърсачи и ровят“, казва Мариела Инкова. Ето защо в момента тя се опитва да издейства от общината пазачи за крепостта. „В противен случай иманярите пак ще се върнат на „Калята“ през късната есен, щом приключим работата си по проекта“, опасява се археоложката.

В нейния екип работят 15 жени, повечето от тях помакини. Като човек, поживял малко сред местните, Мариела казва, че хората в Якоруда са сърдечни и дружелюбни, независимо дали са християни или мюсюлмани.

Природата в околностите на града е божествено красива, а въздухът - кристално чист. В градчето прохожда еко-туризмът. Освен отблизо, „Калята“ може да бъде наблюдавана и от малко, прохладно хотелче, което предлага на гостите си отлично обслужване на прилични цени. Оказа се, че неговият управител - Оник - е с арменски произход. Името му отговаряло на Иван.

Оник не подви крак от работа, защото и хотелът, и ресторантът му бяха пълни с хора. Той се шегуваше с всички и следеше посетителите да са доволни.

А как да бъдат иначе? Там, срещу величествените склонове на Рила и Родопите, българи, турци, помаци, арменци просто са част от природата.
(e-vestnik>bg, 26 Юни 2007 г.)

Религиозните екстремисти си приличат, но ислямските са най-страшни

Клодия Парсънс

Мюсюлмански, християнски и еврейски екстремисти, проповядващи насилие, използват една и съща риторика за “доброто” и за “злото”. Най-добрият начин за борба с тях е да се търси решение на проблемите, тласкащи ги към екстремизъм - такива са заключенията на изследване за екстремизма, подготвено за започващата в Ню Йорк конференция “Ново мислене срещу насилствения екстремизъм и радикализацията”. Изследването е поръчано от Института Изток-Запад, експертна група по въпросите на сигурността, и констатира, че екстремистите от трите вероизповедания често негодуват срещу съвсем конкретни несправедливости - социални, икономически и политически. Но те използват религията, за да печелят привърженици и да оправдават нарушенията на закона, включително като избиват цивилни и последователи на собствената си вяра.

Авторите са сравнили идеологии, тактики на набиране на привърженици и начини за противодействие срещу насилствени религиозни екстремисти на три места - мюсюлмани във Великобритания, евреи в Израел и християни в Съединените щати. “Удивително е колко сходни са възгледите им за света и аргументите им в полза на насилието”, се казва в проучването. “Много често на Запад мюсюлманите са смятани за “главни извършители на терористични действия”, но екстремисти, проповядващи насилие, има и сред последователите на другите религии. Вторачването в мюсюлманските екстремисти отблъсква всички мюсюлмани.”

Проучването подчертава, че е важно да се анализират без предразсъдъци причините за насилието, към което прибягват последователите на различни религии: “Нещата винаги се свеждат до каузата “ние срещу тях”. Тезата е, че Бог не е замислил цивилизацията в сегашната й форма; че държавата не е оправдала надеждите на праведните и искрени представители на нацията и следователно божият закон стои над човешкия”.
“Такива са възгледите за света на евреите-ултранационалисти като Игал Амир, който уби израелския премиер Ицхак Рабин през 1995 година, на групи като “Християнска идентичност”, свързана с белите расистки организации и на други християнски групи, които нападат медиците, извършващи аборти,” се казва в проучването. “Екстремистите не могат да бъдат свеждани до обикновено зло. Не бива да се влиза в надпревара с тях за това, кой да предложи по-прости отговори на сложни въпроси”, пише в текста.

Джесика Стърн, лектор в Харвардския университет и един от главните оратори на конференцията, посвети пет години на разговори с екстремисти, въз основа на които през 2003-та издаде книгата “Терорът в името на Бог: защо убиват религиозните екстремисти”. Тя предупреди, че е опасно президентът Джордж Буш да използва понятия като “кръстоносен поход” или “освобождаване на света от злото”. “Така падаме в същия капан, в който са влезли терористите - капанът на черно-бялото мислене”, каза тя. “Екстремистите се радват много, когато американският президент говори така”.

Стърн обаче подчерта, че сравнението на екстремистите-насилници от трите религии не означава, че те представляват еднаква заплаха. “Изобщо не бива да ги приравняваме. Проблемите, създавани от християнския и еврейския екстремизъм, не застрашават света по същия начин, по който го заплашва мюсюлманският екстремизъм.”

Организаторите на конференцията казват, че целта им е да разработят безпристрастна стратегия за борба с религиозния екстремизъм. Сред гостите са представители на Държавния департамент, министерството на вътрешната сигурност, нюйоркската полиция, посолствата на Израел, Ирак, Великобритания и пратеници на организацията Ислямска конференция. След конференцията изследването ще бъде актуализирано и публикувано като доклад.
(e-vestnik>bg,16 Юни 2007/Ройтерс/БТА)

Идеологическа рамка за “Третата световна война”

Фашизъм и ислям - недодялани паралели

от Стефан Дюран

Фашизъм и ислям - недодялани паралели”

Докато Съединените щати затъват в Ирак, който е обхванат от гражданска война, администрацията на Буш продължава да оправдава намесата си в Близкия изток в името на борбата срещу “ислямисткия фашизъм”. Тази идеологическа рамка позволява да се причислят към една и съща категория разнородни движения – както “Ал Кайда”, така и “Хизбула”, и “Братята мюсюлмани”.

ТE БОРАВЯТ с опростенчески понятия, кухи като изгнил зъб. Законът, властта, господарят, светът, бунтът, вярата. Така стигат до смехотворни смесици, до повърхностни дуализми – законът и бунтовникът, властта и ангелът. По този начин пречат на усилието да се “образуват” нюансирани или ясно разграничени понятия, целящи олитиката на страха”. Журналистът Стивън Шварц [1] твърди в неоконсервативния седмичник Уикли стандарт, че той е измислил неологизма “ислямофашизъм”. Освен това той сътрудничи на крайно спорния сайт “Front-Page Magazine”, чийто автор е Давид Хоровиц.

Но Шварц използва това понятие за пръв път едва през 2001 г. Следователно не той го е измислил, а историкът Мализ Рутвен, който го употребява в британския ежедневник Индипендънт [2] през 1990 г. А Кристофър Хитченс популяризира израза в Съединените щати. Този блестящ журналист, който някога е имал леви убеждения, подкрепя войната на президента Буш в Ирак. Но фактът, че изразът намира място даже в официално изказване на президента, най-вероятно се дължи на ориенталиста Бърнард Луис [3] – съветник в Белия дом, който се отнася крайно враждебно към исляма. Впрочем Шварц се смята за негов ученик.
Транснационални движения

АКО НАПРАВИМ СПРАВКА с традиционните теоретични определения, дадени от специалисти по фашизма (Хана Аренд, Ренцо Де Феличе, Стенли Пейн и Робърт О. Пакстън), ще открием, че нито едно от ислямистките движения, обединени от президента Джордж У. Буш в израза “ислямофашизъм”, не отговаря на критериите. Не че религията е несъвместима с фашизма. Пейн смята, че за развитието си фашизмът се нуждае от светска среда [4], но Пакстън и други му възразяват, че това важи само за Европа. Напълно възможно е да възникне ислямски фашизъм, както впрочем и християнски, индуистки или еврейски.

Но нарочените от администрацията на Буш движения не попадат в тази категория. Ислямизмът следва да се разглежда като съвременно, ново и самостоятелно явление. Вярно е, че в мюсюлманските фундаменталистки движения присъстват някои елементи на традиционния фашизъм: военизираният характер, чувството на унижение и култът към харизматичния водач (макар че това е относително и не може да се сравнява с култа към Дуче или Фюрера). Но като цяло липсват всички останали същностни характеристики на фашизма (завоевателен национализъм, корпоратизъм, бюрокрация, култ към тялото...).

Често пъти ислямистките движения са транснационални и следователно нямат нищо общо с “интегралния национализъм”, характерен за европейския фашизъм от трийсетте години на ХХ век. По своята същност фашизмът е империалистичен и завоевателен. Вярно е, че звена на “Ал Кайда” действат в многобройни страни и че някои ислямистки движения мечтаят да завладеят отново Андалусия или Сицилия и да възстановят Халифата, но формации като “Хамас” и “Хизбула” се борят срещу териториална окупация, колкото и да са спорни техните религиозни ориентации и някои от въоръжените им операции (в частност атентатите срещу цивилни).

А по своя религиозен абсолютизъм режимът на талибаните в Афганистан повече наподобяваше на мракобесническите теокрации от Средновековието, отколкото на фашистките режими, възникнали в индустриализираните страни след Първата световна война.

Присъщият за фашизма корпоратизъм – почти пълно сливане между държавата, предприятията и професионалните сдружения – също липсва в ислямския свят (не може да се сравнява с тясната връзка между търговците на пазара и режима в Иран). Освен това като цяло ислямистките движения не са подкрепяни от военнопромишления комплекс на съответната страна, въпреки че ако пак направим справка с Иран, там връзката между религиозната държава и могъщата военна промишленост може да се разглежда като пример за обратното. Но такава връзка съществува и в страни, които не можем да определим като “фашистки” – например Съединените щати, Франция, Япония. За управление от фашистки тип е необходима “държава-привърженик”. А нарочените ислямистки групировки най-често са недържавни организации, изолирани от управлението в родината си или преследвани от властта. От друга страна, колкото и да изглежда парадоксално за движения, които са идеологически структурирани от религията, идеологическите аспекти често играят второстепенна роля във въпросните ислямистки организации, докато Реймон Арон изтъква неизмеримата роля на идеологията в тоталитарната система, която според него се основава на върховенството на идеологията [5].

Ислямистките движения превръщат религията в оръдие и се стремят да я използват като идеология, но не целят създаването на нов човек, какъвто е бил случаят в Европа. Става дума по-скоро за стари религиозни или обществени архаизми, отколкото за цялостна и стройна идеология. Освен това популярността на тези движения сред народа често пъти се дължи не на идеологически, а на някакви други фактори. Например изборният успех на “Хамас” не означава, че палестинският народ споделя религиозната идеология на движението, а по-скоро се явява наказателен вот срещу корупцията във “Фатах”. В Ливан мнозина подкрепят “Хизбула”, без да одобряват ислямистките му изказвания. Има интелектуалци, които подкрепят тези движения, но като цяло те го правят въпреки тяхната идеология и не защото са привърженици на ислямизма. Затова пък в качеството си на идеологии фашизмът и нацизмът са привлекли хиляди интелектуалци, сред които и някои от най-видните.

“Ал Кайда” например рядко може да се похвали с подобна подкрепа, а нейната съвсем повърхностна идеология напомня повече на старовремско сектантство, отколкото на европейските фашистки режими.

Фашизмът и нацизмът са били масови движения, основаващи се на политизирането и одобрението на тълпата, докато в повечето мюсюлмански страни въпреки всички благоприятни обстоятелства като икономическата криза или всеобщото чувство на унижение ислямистките организации се сблъскват с граждански общества, които държат на свободите си. В Северна Африка броят на поддръжниците на мюсюлманските фундаменталистки движения едва ли е по-голям от броя на поддръжниците на крайнодесните движения в Европа.

Движението “Ал Кайда” успява да привлече много малка част от мюсюлманите. Във всички мюсюлмански страни, управлявани от диктатури, които често са васали на Съединените щати, дремят изключително жизнени светски и антитоталитарни граждански общества. А и както пише Пакстън:Основната причина да не се поддадем на изкушението да наречем ислямистките фундаменталистки движения като “Ал Кайда” и талибаните фашистки, е, че те не са възникнали като реакция срещу недействени демокрации. Ако си послужим с известното разграничение, което прави Емил Дюркем [6], то тяхното единство е по-скоро органично, отколкото механично. А и най-вече тези движения не могат “да се откажат от свободните институции”, тъй като никога не са имали такива [7]. Можем да открием и много други признаци, които оборват аналогията с фашизма: липса на монопол върху информацията (дори в Иран и в Саудитска Арабия полъхът на свободата успява да намери пролуки въпреки строгия контрол на религиозната власт), липса на социален дарвинизъм, на централизирана икономика или на планова промишленост, на монопол върху въоръжението...

Разбира се, случаят с Ислямска република Иран е спорен. Махмуд Ахмадинеджад може да разчита на “държава-привърженик”, упражнява много строг контрол над медиите чрез Министерството на културата и ислямската ориентация, мобилизира икономиката, която е планова, както и внушителния военнопромишлен комплекс. Но въпреки това можем ли да говорим за ислямофашизъм? Не съвсем, тъй като съществуват множество противодействия на властта и бдително гражданско общество. Иранският президент трябва да се съобразява с Маджлис (парламента) и се наложи да изчака няколко месеца, докато получи одобрението му за някои министри. От друга страна, най-важната фигура в иранската държава – “върховният предводител” аятолах Али Хаменеи, поиска решенията на правителството на Ахмадинеджад да бъдат одобрени от “Съвета на разума”, ръководен от Хашеми Рафсанджани, който е не друг, а победеният от Ахмадинеджад кандидат-президент.

Ахмадинеджад трябва да се съобразява и с бившия президент, с “реформатора” Мохамад Хатами, който продължава да се радва на значителна популярност. Журналистът Цви Барел твърди в Хаарец, че антиизраелските нападки на иранския президент всъщност се дължат на идеологическото напрежение и на противопоставянето в Ислямската република [8]. И накрая, на “популиста” Ахмадинеджад му е много трудно да привлече елита, а голяма част от иранското гражданско общество е решена да се бори срещу властта на ултраконсерваторите.

Ако родовото название “ислямофашизъм” е неуместно, то това не означава, че в контекста на исляма не се долавя фашистки дух. Арабският и мюсюлманският свят наброяват многобройни диктатури и авторитарни режими, които могат да се определят като фашизирани. Често пъти това са съюзници на Съединените щати в тяхната “световна война с тероризма”. Странно как диктаторите, управляващи Узбекистан, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан – четири мюсюлмански държави – са пощадени от американските критики, въпреки че полуфашисткият характер на тези режими е очевиден. Вашингтон е издигнал на пиедестал саудитската монархия, въпреки фундаментализма и религиозното мракобесие, въпреки подкрепата, която оказва на радикални ислямистки движения, въпреки крайностите й. Подкрепата на американската политика явно е индулгенция за всички авторитарни и профашистки залитания. След като изпълни искането на Вашингтон да се отрече от бурното си минало, полковник Муамар Кадафи получи опрощение от западните управници. Затова когато отбеляза трийсет и седмата годишнина от идването си на власт, призовавайки противниците му да бъдат убити, никой на Запад не се възмути [9].

Дали понятието “фашистки” беше обосновано по отношение на диктатурата на президента Саддам Хюсеин, на баасистите и техните мухабарат (тайни служби) в Ирак? Несъмнено. Режимът на Саддам Хюсеин беше ултранационалистичен, основаваше се на крайно развит култ към вожда, не различаваше обществената от частната сфера и освен това беше завоевателен. На една пресконференция в Кувейт през 1987 г. Едуард У. Саид предупреди управниците от Залива: Продължавайки да оказвате финансова подкрепа на Саддам Хюсеин, ставате съучастници на този арабски фашизъм, и накрая ще се превърнете в негови жертви. Кувейтските ръководители го осъзнаха чак на 2 август 1990 г., след като страната им бе завладяна.
Бивши съюзници на Вашингтон

ПОДОБНО ЛИЦЕМЕРИЕ е още по-поразително, ако се замислим, че докато се бореха срещу руснаците през 80-те години на ХХ век, онези, които днес наричаме “ислямофашисти” и в частност афганските неоталибани, бяха възхвалявани от Вашингтон като моралните съответствия на бащите-основатели на Съединените щати [10]. Британските и американските разузнавателни служби щедро подпомагаха и египетските “Братя мюсюлмани”. А израелското правителство подкрепи “Братята мюсюлмани” в Палестина (преди създаването на “Хамас”), за да ограничи влиянието на “Фатах”, на марксистите и на Организацията за освобождение на Палестина.

Можем и трябва да критикуваме решително някои мракобеснически и фанатични движения в мюсюлманския свят, които прибягват до тероризъм, но без да си служим с остарели и предизвикателни понятия като “нацислямизъм” или “ислямофашизъм”, които заклеймяват цели народи, установявайки пряка зависимост между тяхната религия и екстремистките партии, превърнали тази религия в оръдие на политически цели. Отхвърлянето на подвеждащи понятия съвсем не означава, че е забранено да се критикуват престъпленията на ислямистите и техния мироглед. Множество мюсюлмански интелектуалци не се колебаят да го вършат. Та нима блестящият пакистански интелектуалец Екбал Ахмад не прояви изключителна смелост, защитавайки пред гневните пакистански тълпи Салман Рушди, който бе заплашван със смърт от иранска фатуа?

Всички тези съображения са без значение за “джаксънистите” [11] и за неоконсерваторите, които определят външната политика на Съединените щати. Понятието “ислямистки фашизъм” им върши работа заради емоционалния си заряд. То всява страх. И точно тук се крие една от основните опасности. Прокарването на идеята, че Западът се бори с нов фашизъм и нови въплъщения на Хитлер, подготвя общественото мнение да приеме идеята, че войната може и трябва да бъде “превантивна”. И така, масираният отговор на “фашистката заплаха” е оправдан, независимо от това колко души ще загинат. Нали съюзниците бомбардираха Дрезден, отвръщат някои неоконсерватори, когато ги критикуват, че израелските самолети F-16 пускат стотици касетъчни бомби над ливански жилищни квартали. Яростното желание да “се фашизира” противникът не е нещо ново. Западните медии периодично откриват нов “Четвърти райх” и “нов фюрер”. Сравняваха с Хитлер ту Гамал Абдел Насър, ту Ясер Арафат, ту Саддам Хюсеин, ту Слободан Милошевич, а сега и Ахмадинеджад. Наричаха Насър Нилския Хитлер. Менахем Бегин наричаше Арафат Арабски Хитлер.

Днес иранският президент Ахмадинеджад със своите яростни ревизионистки изстъпления предоставя благоприятна възможност за медийни манипулации. Така например иранският неоконсерватор Амир Тахери – бивш сътрудник на шаха – съобщи “новината”, че Иран се готви да накара иранските евреи да носят жълта звезда. Въпреки че беше невярна, информацията излезе на първа страница на консервативния канадски ежедневник Нашънъл пост. Заглавието с едър шрифт гласеше: “Четвъртият райх”. Самите ирански евреи, както и целокупната преса категорично опровергаха новината, но каква полза. “Медийният удар” постигна целта си и понастоящем стотици хиляди канадци и американци са убедени, че иранските евреи носят жълта звезда. А това ще се окаже много полезно, ако Съединените щати решат да започнат нова превантивна война с Иран...

Общото между онези, които използват израза “ислямофашизъм”, е желанието да се бият и да воюват в името на “световната война с тероризма”. С течение на годините британският историк Луис прокара идеята, че арабите и “ориенталците” разбират само от сила. Да беше прочел следните редове от Аренд: Въпреки всички надежди за обратното, явно има eдин аргумент, който арабите не са в състояние да разберат: силата [12].

Обединяването на десетки разнородни движения, които често са в конфликт и преследват съвсем различни цели, под общия етикет “ислямофашистки” укрепва мита за световен ислямистки заговор и измества на заден план чисто светските геополитически проблеми, т.е. потулва въпроса за причините, довели до възникване на повечето подобни движения, в частност военните окупации и териториалните конфликти. Единствено тяхното справедливо решаване би лишило съвременния ислямистки тероризъм от благодатната почва, на която процъфтява.

Някои хора правят евтини опити да подражават на Чърчил и успоредно с това си позволяват да наричат “мюнхенски съглашатели” всички, които се противопоставят на тези безсмислени и безрезултатни войни. Вместо да признаят тяхната прозорливост, представят ги като “полезни глупци”, като съвременни въплъщения на Едуар Даладие и Невил Чембърлейн, които през 1938 г. подписаха Мюнхенското споразумение с Хитлер. Както казвал Пол Валери: Няма нищо по-лошо от т. нар. поуки от историята, когато историята е неразбрана и криворазбрана.

Le Monde diplomatique
Превод Александра Желева
Бележки под линия

[1] Вж. неговата статия от 17 август 2006 г., озаглавена “What is “islamofascism”?”.

[2] На 8 септември 1990 г.: От Мароко до Пакистан правителственият авторитаризъм – да не кажа ислямофашизмът – е по-скоро правило, отколкото изключение.

[3] Вж. Alain Gresh, “Bernard Lewis et le gène de l’islam”(Бърнард Луис и генът на исляма), Le Monde diplomatique, août 2005.

[4] Защото според него религиозният фашизъм неизбежно би ограничил властта на управника – не само заради противодействащата културна власт на духовенството, а и заради принципите и ценностите, чийто носител е традиционната религия.

[5] Raymond Aron, Démocratie et totalitarisme (Демокрация и тоталитаризъм), Gallimard, Paris, 1965.

[6] Най-просто казано, теорията на Дюркем противопоставя “органичната солидарност”, която се характеризира с диференциация и слабо колективно съзнание, на “механичната солидарност”, която се характеризира с прилики и със силно колективно съзнание.

[7] Robert O. Paxton, Le fascisme en action (Фашизмът в действие), Seuil, Paris, 2004.

[8] Тази статия е препечатана в Courrier intеrnational на 3 ноември 2005 г. под заглавие “Cause toujours, Ahmadinejad” (Приказвай си, Ахмадинеджад).

[9] Съобщение на “Ройтерс” от 31 август 2006 г. В други времена тази новина щеше да излезе на първа страница на най-големите американски ежедневници.

[10] За цялостен поглед върху тези опасни връзки, в частност в Югоизточна Азия, вж. труда на преподавателя от университета “Колумбия” Mahmoud Mamdani Good Muslim, Bad Muslim, America, the Cold War and the Roots of Terror, Three Leaves Publishing, New York, 2005.

[11] Става дума за американския президент Андрю Джаксън (1829-1837). Така Уолтър Ръсел Мийд нарича ултранационалистите, които без колебание се намесват в чужбина, но за разлика от неоконсерваторите не се стремят към участие в nation building. Господата Ричард Чейни и Доналд Ръмсфелд могат да бъдат окачествени като “джаксънисти”.

[12] Hannah Arendt, “Peace or armistice in the Near East?”, в Review of Politics, Université Notre-Dame, Indiana, janvier 1950.
(bg>mondediplo>com,ноември 2006)

Анализ : Растящата заплаха от политическия ислям в арабския свят

Мохамед Халаф


В стратегията си за Близкия изток администрацията на президента Джордж Буш се базира на формулата разпространяване на демокрацията в противовес на растящата роля на екстремизма и тероризма. Но демокрацията и изборните й резултати в Ирак, Египет, Палестина и Ливан показа засилване на позициите именно на тези ислямски течения, които са против Америка и съюзниците й. Това дойде неочаквано за Съединените щати и противоречи на обявените американски цели.

Професорът по история в нюйоркския университет Дорон Бенатар счита, че легитимирането на партиите на политическия ислям чрез демократичните механизми отразява общите настроения в региона. Според него народите там предпочитат ислямския фундаментализъм пред западните ценности поради културни и обективни причини. Това провокира следния въпрос: дали плановете на САЩ да насърчават демокрацията в региона не доведоха до ситуацията политическият ислям да й стане равноправен в Арабския свят, или това е било очаквано и необходимо в преходния период към установяване на либералните ценности? В крайна сметка би било очаквано именно политическият ислям да се провали в управлението, тъй като е неспособен да отговори на стремежите на своите общества и жаждата им за развитие до достиженията на съвременността.
Бившият шеф на военното разузнаване в армията на Израел Ахарун Зееви Фаркеш счита, че Близкият изток преминава вътрешни процеси на преобразуване. По негови думи демокрацията се различава коренно от демократичността. Това е така, защото в региона има демократичност, но липсва демокрация.
Всъщност Близкият изток е икономическа и социална бомба със закъснител, тъй като всяка година се увеличава с повече от 3% броят на хората, излизащи на пазара на труда. Според доклада на Фаркеш това е повече от всяка друга точка на света. От 2005 година до днес това са повече от 3 000 000 годишно, които са на не повече от 19 години. Една трета от тях са в Египет, 800 000 - в Иран, а 300 000 - в Сирия. Данните не се нуждаят от специален коментар, който да анализира отражението на процеса в тези държави, управлявани от режими, имащи трайни проблеми с безработицата. Фаркеш счита, че именно това е коренът на социално-икономическата, а и на религиозната бомба със закъснител.
В доклад на Арабската лига се твърди, че безработицата в Арабския свят се увеличава с повече от 20% от общото население. 60% от безработните са млади хора. Докладът предвижда, че общият брой на безработните през следващите години ще нарастне между 50 и 60 млн. души. Констатира се, че през 2010 година този брой ще достигне 146 млн., а през 2020 - 185 млн.
Тази статистика не може да бъде приписана на широко разпространената и така обичана от арабите теория на конспирацията, винаги използвана в оправдание на упадъка им.
Повечето американски експерти смятат, че растящата роля на политическия ислям в Арабския свят се дължи на отсъствието на структури на гражданско общество и на натиска, упражняван от недемократичните режими върху светските групировки и партии. Експертът по Близкия изток в мичиганския университет Марк Тислър обяснява, че е твърде опростенческо да смятаме провеждането на демократични избори за всичко, от което се нуждае едно общество, за да изгради демокрация. Американският анализатор твърди, че е неоправдано арабският гласоподавател да се определя като екстремист или антизападняк, когато гласува за партия от политическия ислям. Това, от което се нуждае регионът, според експерта на стандфордския университет Лари Даймъд, е създаването на нови пространства за политически диалог в рамките на свободата на изразяване и предоставянето на възможност за всички неислямски опозиционни партии да се състезават заедно с ислямските такива, без да бъдат заплашвани от властите и ислямистите едновременно. По думите му голяма част от арабските държави нямат необходимите механизми за развитието на демократичния процес, защото нямат свободни медии и независима съдебна система. Тислър пък припомня, че докато либералните партии в Арабския свят са лишени от трибуна, ислямистите имат предимство да изразяват позициите си в джамиите, превръщайки ги в най-силните си центрове за пропаганда.
Преди войната срещу Саддам, както и след нея, президентът Буш се ангажира да продължи да подкрепя политическите реформи в Близкия изток, дори да има резултати, различаващи се от очакваните от него. Според Буш единственият начин да бъде надвит тероризмът е да се предостави алтернатива, която да даде надежда за политически свободи и мирна промяна. Президентът призна в една от речите си, че изборът на гражданите на този регион невинаги съвпада с вижданията на администрацията му. По думите на Буш демокрациите в Близкия изток никога няма да приличат на западните, тъй като ще отразяват традициите и навиците на гражданите там. Всъщност резултатите от войната в Ирак бяха съвсем различни от предвидените в Белия дом. Провалът на американската стратегия, зад който стоят не само грешките на администрацията, но и съпротивата от страна на арабските държави и финансираните от тях въоръжени групировки, даде глътка въздух на тези режими след дълго задушаване. Директорът на програма "Близък изток" в института "Карнеги" в Лондон Марина Атауи твърди, че арабските лидери са получили временна възможност да избегнат натиска, упражняван от Запада за осъществяване на демократични промени, и сега техните диктаторски режими са в разцвет. Лесли Кембъл от демократичния национален институт във Вашингтон казва, че правителствата в арабския регион, където политическият ислям процъфтява, строго ограничават медиите и забраняват организациите за защита на човешките права, което довежда до отслабване на либералните движения, защото виждат в тях по-голяма заплаха, отколкото ислямистите. Според него джамиите остават единственото място, което е извън контрола на правителствата и е трибуна за разпространяването на политически ислям по време на петъчната молитва.
Арабският гражданин е пред две алтернативи - лошо управляващо правителство, което отклонява средствата за укрепване на собствените си позиции, или ислямски политически групировки, притежаващи джамиите и използващи ги за мобилизация на привържениците си. Това стана ясно по време на изборите в Палестина, в които победи Хамаз, използвайки джамиите за разобличаване на корумпираната власт на съперницата Фатах. Американската корпорация "Ранд" твърди в свой доклад за мрежите от умерени ислямистки организации, че главното предизвикателство пред Запада се състои в това, дали ислямският свят ще се противопостави на джихадистките тенденции, или ще стане жертва на насилие и толерантност. "Ранд" констатира две важни обстоятелства. Първо - че въпреки малкия брой на ислямските радикалисти в Арабския свят, те имат по-голямо влияние и способности да достигнат до всички точки, където има мюсюлмани - до Европа, Северна Америка и дори Уругвай. Второ - слабостта на умерените и либерални ислямски течения, които не разполагат с такива мрежи като на фундаменталистите. Според "Ранд" евентуалните партньори на Запада в противопоставянето на ислямския екстремизъм са либералните мюсюлмани и светските партии, които приемат западните ценности като свои.
Арабските диктаторски режими се възползват от американските проблеми в Ирак и провала на Израел да ликвидира ливанската "Хизбулла", както и от растящата роля на "Мюсюлмански братя" в Египет, за да се представят пред Запада като щит срещу ислямския радикализъм и могат да защитят интересите на демокрацията в региона. Това мнение изразява директорът на републиканския институт във Вашингтон Лоран Кризър. Докато американската администрация залага на умерения политически ислям и го счита за способен да възспре растящата роля на фундаменталистите и "Ал Кайда", много американски експерти не виждат никаква полза във възстановяването на тактическите съюзи с ислямистите, били те дори и умерени, тъй като те няма да могат да отстоят пред нелечимата неприязън между Запада и исляма.
Забелязваме съществуването на тактически коалиции между ислямски партии и режими в региона. Те са основани на общи интереси въпреки идеологическите различия. Например светската държава Сирия подкрепя сунитската ислямска организация "Хамаз" и ливанската шиитска партия "Хизбулла". Шиитски Иран, от своя страна, подкрепя както "Хамаз", така и "Ислямски джихад" и други сунитски организации.
Със сигуност политическата промяна в Арабския свят можеше да протече доста по-норламно, ако партиите на политическия ислям бяха по-отворени към съвременните общи международни ценности и с по-малко фундаменталистки настроено поведение. Например като турската управляваща "Партия за благоденствие и развитие" на Ердоган. Съществуват три условия, за да бъдат възприети от Запада тези партии. Първо - да възприемат принципите на демокрацията и мирното предаване на властта, както и да се откажат завинаги от идеите за изграждане на държава, ръководена от религиозни лидери. Второ - да зачитат човешките права и в частност - тези на жените, както и религиозните и етническите малцинства. И трето - да заклеймят тероризма и насилието. Това са условията за изграждането на съвременна демократична държава.
/МД/
(/big>bg,Вестник Новинар 19/6/2007 г.)

Как джихадът помага срещу СПИН

сп. Шпигел

Ясин Мушарбаш

Свещената мюсюлманска война може да се води по много начини: заради разпространението на СПИН в целия свят много мюсюлмански учени призовават за джихад срещу болестта на придобитата имунна недостатъчност, а радикалните ислямисти считат HIV за Божие наказание за неверниците

Началото на свещената война срещу болестта положиха мюсюлманските религиозни лидери в Уганда. Още през 1989 година те призоваха за „джихад срещу СПИН”. Те апелираха към мюсюлманите в страната да проявят по-висока самодисцплина, за да спрат разпространението на болестта. Угандийските лекари се съюзиха с простите имами и започнаха да разясняват, че определени практики, като например обрязването на момчетата с нестерилни инструменти, крият опасност от заразяване. Резултатите бяха обнадеждаващи: броят на заболелите от СПИН сред мюсюлманите в Уганда чувствително намаля.

И в други страни като Индонезия или Бангладеш имамите изиграха конструктивна роля. Те разпространяваха брошури в джамиите и предупреждаваха вярващите за опасността от секса без предпазни средства.

Затова няма причина да се счита, че мюсюлманските общества не могат да приемат предизвикателството на СПИН. Дори когато между Казабланка и Исламабад много от нещата, свързани със сексуалността, са по-скоро табу. Положителните нагласи са важни, защото и тази част на земното кълбо отдавна е застрашена от пандемия. Според д-р Кадиджа Мовалвх, специалист в HARPAS (арабска програма за информация за СПИН) само в арабските държави вече има 500 000 души, носители на вируса. И още по-лошо: растежът на броя на заразените е на второ място в света. А в измъчваните от СПИН региони в Африка южно от Сахара също живеят много мюсюлмани.

Наскоро Рейвен Пац и Моше Тердман изготвиха доклад за отношението на мюсюлманите към СПИН. Пац е ръководител на института E-Prism, който изследва мисленето на радикалните ислямисти, на терористите и техните привърженици. Текстът показва, че фундаменталистко-религиозният светоглед може да бъде голяма спънка, когато става трябва да се преодоляват горещи проблеми и да се разрешават кризи. Хората без достъп до образование не могат да бъдат обвинявани, че не знаят нищо или малко за СПИН. Но това не се отнася за образованите във висши училища радикални ислямисти, които действат според мотото „това, което не трябва да се случва, няма да се случи.”

Хани Рамадан, директор на Ислямския център в Женева и внук на основателя на „Мюсюлмански братя” написа в статия за „Монд” през 2002 година, че „СПИН е Божие проклятие”. В текста той се застъпи за убиването с камъни като наказание и обясни, че „СПИН се базира изключително на безразборното полово общуване”. Изводът беше, че вярващите мюсюлмани не могат да се заразят.
Много имами твърдят, че знаят как се лекува СПИН и отхвърлят помощта от чужбина. Снимка: adknj.gov.my

Във Великобритания много радикални имами проповядваха, че християнските мисионери разнасят вируса на СПИН в лекарствата, за да тровят африканците. В Нигерия ислямисти бойкотираха и попречиха на кампании за имунизиране срещу детски паралич, като твърдяха, че САЩ използват тази възможност, за да ги заразят нарочно със СПИН. В Сомалия ислямисти заплашваха със смърт чрез набиване на кол всеки, който продаваше презервативи. През април тази година в Саудитска Арабия се стигна почти до паника, защото беше разпратен фалшив SMS, според който министерството на вътрешните работи предупредило за пратка контрабандни израелски дини, заразени с вируса на СПИН.

За сметка на това пък лондонският филиал на ислямистката групировка Хизб ут-Тахрир призна начините за разпространение на болестта, но като причина посочи „аналните изнасилвания” на пленените си привърженици от (неверния) персонал по сигурността в Узбекистан.

Основната идея на ислямистите е една: виновни са другите, неверниците, чуждите. Научните постижения и помощта от чужбина са нежелани. Вместо това шейховете в Йемен, президентът на Гамбия и учените в Иран, вдъхновени от Корана, твърдят: Намерихме начин да лекуваме СПИН. Разбира се, предполагаемите открития остават тайна.

Колкото по-внимателно се чете докладът на Пац и Тердман, толкова по-ясно става едно: независимо от степента радикализъм, умерените и радикалните ислямисти могат да бъдат различени по още един критерий. Едните ги е грижа за обществото, а другите – не.

Когато умерените ислямисти издават фатва, че мюсюлманинът не трябва да игнорира друг мюсюлманин, заразен със СПИН, а да го обгрижва с доброта и милосърдие, това е конструктивно. Дори когато съответният мюфтия може би има виждания, които няма да му осигурят покана за Белия дом. И обратното: колкото по-радикален и догматичен е един ислямист, толкова по-малко го засяга здравето на неговите братя по религия.

И така някак си отново се стига до логичното заключение, че привържениците на Ал Кайда знаят най-доброто решение на кризата със СПИН: само трябва да се обяви джихад. Разбира се, не миролюбив срещу СПИН, а другият – срещу неверниците. Защото муджахидините са неуязвими за болестта.
(e-vestnik>bg,23 Юни 2007 г.)

Джамиите - новата ябълка на раздора в Европа

Кьолн и Севиля подеха кампания срещу строежа на нови джамии

от Дария МАНОВА

След като в редица европейски страни беше въведена забрана за носенето на мюсюлмански забрадки на обществени места, вниманието започва да се насочва към друг основен символ на исляма - джамиите, пише сп. "Шпигел". Първа беше Швейцария, където преди няколко седмици крайнодясната Народна партия поиска премахването на минарета с аргумента, че те са несъвместими с правната система в страната.

А сега изглежда, идва ред и на Германия в Кьолн организацията с крайнодесни убеждения "Про Кьолн" (Pro Koeln) поде яростна кампания срещу строежа на джамия, която се очаква да бъде най-голямата в цялата страна. Въоръжени с германски знамена, дървени кръстове и лозунги "Искаме катедрали, не минарета", около 150 демонстранти протестираха под звуците на класическа музика в квартала Еренфелд, където се предвижда да бъде построена джамията.

Според демонстрантите издигането на джамия с подобни размери в изконно християнска страна "ще е поредната крачка към ислямизацията на Европа". В протестите си движението дори е подкрепяно и от представители на организации с подобни възгледи от съседните страни лидера на австрийската крайнодясна Партия на свободата Хайнц-Кристиян Щрахе и Барт Деби от белгийската партия "Влаамс беланг". Агресивната политика на "Про Кьолн" обаче е привлякла вниманието и на германската Служба за защита на конституцията заради "действия и възгледи, които могат да са в нарушение на човешкото достойнство".

Самата джамия, идеята за която принадлежи на Турско-ислямския религиозен съюз (DITIB), все още се намира в проектен етап. Предвижда се строежът й да започне през септември тази година и да продължи до 2009 г. По предварителни изчисления постройката трябва да побира около две хиляди души, което е по-малко от 2% от общото мюсюлманско население на града.

До момента инициативата е получила пълното одобрение на местните власти за проекта са гласували всичките политически партии в региона. Жителите също нямат нищо против идеята. "Свободата на вероизповеданието означава, че мюсюлманите имат същото право да издигнат свой храм, както и християните", смята Волфганг Юленберг ван Доуен, лидер на местния клон на Съюза на германските синдикати.

Испанският град Севиля също се противопостави на идея за подобен грандиозен храм, също планиран да бъде сред най-големите в цяла Европа. За новата постройка, която ще се разполага в квартала Лос Бармехалес, са отделени цели 6 хил. кв.м. Над две трети от тях обаче ще бъдат градини, а освен джамията, в комплекса ще има и библиотека, културен център и други обществени сгради. "Искаме да построим приятно и полезно място, което да служи както на мюсюлмани, така и на християни в опознаването на културата ни", заяви Малик Руис Калехас, председател на Ислямското общество на Испания, което е инициатор на проекта.

Идеята обаче била посрещната с открита неприязън от Гражданската инициатива за добросъседски отношения в Севиля, според която в град с малобройно мюсюлманско население джамия с подобни размери е не само излишна, но и предвестник на нещо по-сериозно. Според някои източници финансирането на проекта ще бъде извършвано от едно от Обединените арабски емирства, нерядко свързвани с ислямистки фундаментализъм. "Нямаме нищо против самата джамия или исляма като цяло", заяви председателят на обединението Кончита Ривас, като подчерта: "Факт е обаче, че Испания не е мюсюлманска страна." Ривас вече е успяла да събере 3500 подписа в подкрепа на кампанията си, както и обещание от местните власти да замразят проекта, докато не бъде постигнато единогласно решение по въпроса.


-------------------------

Преди няколко седмици Швейцария отново оспори славата си на толерантна държава, след като властите във Берн отказаха на ислямската група "Ума" да предоставят терен за ислямски културен и икономически център, който да бъде най-големият в Европа. Съгласно плановете центърът трябваше да включва джамия, музей, четиризвезден хотел и различни обществени сгради, и да се простира на обща площ от 23 хил. кв.м. Според авторите на проекта, оценяван на стойност от 80 млн. швейцарски франка (около 36 млн. евро), неговата цел е да запознае Европа с богатството на ислямската култура. Според градския съвет във Берн обаче градът в момента не разполага с достатъчно голяма площ за подобно начинание.
(evropa>dnevnik>bg,24 юни 2007 г.)