Ислям и ислямизъм в Италия
Лоренцо Видино
Превод със съкращения: Петя Колева
Присъствието на исляма в Италия има повече от тринадесет вековна история. Тя започва през юни 827 г. с десанта на сицилианското крайбрежие на арабски войски, ръководени от Асад ибн ал Фурат и последвалото завладяване на голяма част от днешна Южна Италия. Тази първа фаза на ислямската история в Италия приключва между края на ХІІ и началото на ХІІІ век, когато редица въстания, норманските армии и крал Фредерик II изтласкват арабите от региона. Втория етап от историята на исляма в Италия започва през 1980 г., с безпрецедентният наплив на мюсюлмански имигранти в страната.
Имиграцията е ново явление в Италия. През първите три десетилетия след Втората световна война, когато в по-голямата част от останалите европейски страни пристигат неевропейски имигранти, Италия продължава да бъде страна на емиграцията, а не тази на имиграцията.
Едва през 1970 г. Италия започва да привлича малки групи работници, идващи най-често от Филипините и Латинска Америка. По това време мюсюлманското присъствие се ограничава до дипломатическите представители, няколко бизнесмени и малко студенти. Тяхната численост се увеличава значително през 1980 г., когато имигранти от Северна и Суб-Сахарска Африка избират Италия като тяхна начална или крайна дестинация на заселването си в Европа. Имиграцията намалява в средата на 1990 г. Според статистическите данни от преброяването на населението през декември 2006 г. в страната има 2 670 514 чуждестранни граждани. Няма точна информация за броя на мюсюлманите, но някои изследвания говорят за около един милион, което съответства на 2% от общото население.
Анализ на наличните сведения ни води към някои специфични заключения за мюсюлманската общност в Италия, правейки сравнение с тази в останалите европейски страни. Първо, повечето европейски държави посрещат на своите територии значителна част от имигрантското си мюсюлманско малцинство от страните, с които те поддържат силна историческа връзка. Северноафриканците (особено алжирците) представляват по-голямата мюсюлманска имигрантска група във Франция. Същото важи и за пакистанците и индийците във Великобритания, респективно за турците в Германия.
Второ, мнозинството членовете на италианската мюсюлманска общност произхождат от държави, с които Италия не е имала интензивни исторически контакти. Само малка част от мюсюлманите, живеещи в Италия, са родени в бивши италиански колонии (Либия, Сомалия и Еритрея). Двете страни, от които произхождат огромното мнозинство италиански мюсюлмани са Мароко (28,5%) и Албания (20,5%). Останалите пристигат предимно от Тунис, Сенегал, Египет, Бангладеш, Пакистан, Алжир, Босна и Нигерия. Всичко това допринася за формирането на изключително разнообразна етническа общност.
Трето, характерно за италианското мюсюлманско малцинство е големият брой на нелегални имигранти, както и неговата значима териториална дисперсия. Италианските закони за гражданството са много строги, докато тези за получаването на разрешително за работа – относително леки. Поради това положение в много случаи имигрантите, живеещи в страната от десетилетия не са в състояние да получат местно гражданство. Проведеното през 2001 г. изследване показва, че само около 10 000 чужденци от мюсюлмански произход са успели да получат статут на италиански гражданин. Значителна част от имигрантите, изповядващи мюсюлманската религия или такива, които са последователи на друга конфесионална общност, пребивават в Италия нелегално и много често са заети в нискодоходни отрасли на икономиката. Основна пречка за тяхната интеграцията е свързана със затруднения процес на получаване на италианско гражданство. Тъй като имиграцията е все още ново явление за страната, законите, позволяващи на съпрузите да бъдат събрани, се прилагат едва през последните няколко години.
Все още имигрантите в Италия са първо поколение. Докато това твърдение е вярно за цялата социална група, то мюсюлманите изработват свой собствен специфичен профил. За разлика от повечето други компоненти на имигрантската общност, броят на мъжете мюсюлмани в Италия е значително по-голям в сравнение с този на жените. На 227 мъже се падат едва 100 жени. Този показател се различава значително от реалността в останалите европейски страни, където разминаванията между броя на мъжете и жените са незначителни. Друга специфика между мюсюлманското присъствие на Апенините и в повечето европейски страни е особената географска дисперсия. От началото на имиграционния процес през 1980 г., когато постиндустриалната епоха вече е започнала и големите заводи не могат да си позволят масово да наемат нови работници, мюсюлманите не се концентрират в определени райони, каквато е ситуацията в повечето европейски държави. Така в Италия не се формират мюсюлмански гета като единственото изключение са два квартала на град Торино.
Мюсюлмански общности
Италианската мюсюлманска общност се характеризира с няколко значими фактора. Тя е сравнително ново за страната явление, има пъстър национален произход, незначителна част от нея е получила местно гражданство, съществува висок процент на незаконно пребиваващи, както и широка географска дисперсия на територията на Италия. Всички тези белези, комбинирани с отсъствието на ислямска клерикална йерархия, предизвикват слаба вътрешна сплотеност и ниско ниво на организацията. Това се отразява в неспособността да се излъчи единно лидерство, обстоятелство което улеснява представянето на общността пред държавата, особено пред нейните по-висшите етажи.
Двадесет години след първата имиграционна вълна, италианската мюсюлманска група се характеризира с присъствието на множество организации. Нито една от тях не може да претендира, че я представлява напълно. Още повече, че отношенията между въпросните социални субекти често се съпътстват с остри спорове и дори с избухването на омраза на лична основа. По този начин конфесионалната общност се лишава от селекцията на единно ръководство. Една от най-старите мюсюлмански формации на Апенините е „Ислямски културен център” (ИКЦ) в Рим. Нейното седалище е разположено в Голямата джамия в столицата, която е най-голямата на европейския континент. Римската Голяма джамия е типичен пример за институционален ислям, тъй като тя е построена в продължение на двадесет години и е реализирана със средства, предоставени от правителствата на различни мюсюлмански държави. Саудитска Арабия и Мароко са основните дарители на проекта. Марио Скиалоджа, бивш посланик на Рим в Саудитска Арабия, приел исляма по-късно, изиграва значителна роля за узаконяването на връзките на институцията с италианската държава.
Две малки организации също претендират да са представители на конфесионалната общност в Италия. Това са COREIS (Ислямска религиозна общност) и Италианска мюсюлманска организация (ИМО). Двете изповядват умереното, прогресивно тълкуване на исляма. Друга подобна формация е Италианският мюсюлмански съюз (ИМС), която често привлича медийното внимание с провокиращите изказвания на своя лидер Адел Смит. Преобладаващата част от членовете на мюсюлманските организации не съумяват да проследят законосъобразността на дейността на техните ръководства, тъй като са предимно със статут на нелегални имигранти. Повечето мюсюлмани не се чувстват подобаващо представени от цялата тази политика от създадени организации.
Мнозинството от въпросните субекти разгръщат дейността си само на местно ниво. По-малка част от тях се опитват да присъстват и в национален мащаб. Такава е Мароканската асоциация на Италия (МАИ). При нея обаче възникват някои противоречия, тъй като членският статут се основава предимно на етническата, а не на религиозната идентичност. Организацията Съюз на ислямските общности и организации на Италия (СИООИ) си е поставила за цел да обедини всички тези малки формации, които са разпръснати по различните райони на страната. Въпросният СИООИ произлиза от друг подобен субект, а именно – USMI, малка организация създадена към края 1960 г. от йордански, сирийски и палестински студенти. Последната развива дейността си в град Перуджа, а после и в други населени место, в които има масово студентско присъствие. USMI изповядва идеи, близки до тези на движението „Мюсюлмански братя” (МБ). Когато през втората половина на 1980 г. пристигат първите масови имигрантски вълни от Северна Африка, студентски организации като USMI не могат да задоволят религиозните нужди на увеличаващото се мюсюлманско население. През 1990 г. представляваните от USMI шест джамии в шест италиански градове и 32 индивидуални членове учредяват СИООИ.
Организацията е изключително активна на местната политическа сцена, тъй като нейните амбиции са да се превърне в основен, ако не и в единствен партньор на италианската държава. СИИОИ успя да извоюва важни позиции сред религиозната общност благодарение на упражнявания контрол над множество италиански религиозни храмове. Организацията претендира, че управлява над 85% от местните джамии, което е трудно за доказване. В същото време е категорично, че СИИОИ играе водеща роля сред мюсюлманската общност, тъй като голям брой местни религиозни храмове в някаква степен са свързани с нея.
СИИОИ често биват обвинявани, че са екстремистка организация с идеологически и структурни връзки с движението МБ. Подобни връзки понякога биват гордо приемани, понякога яростно отричани от СИИОИ, тъй като египетската организация сама по себе си не е незаконна или терористична, нито забранена в Италия или някоя друга западна държава. Тези обстоятелства помагат за вярното анализиране на дейността и целите на СИИОИ, тъй като е важно да се осъзнае съществуването на мрежи в Европа, поддържани от МБ. През последните петдесет години движението МБ е изградило своите връзки с различни европейски страни, които днес, благодарение на тяхната активна дейност и спомоществование от чуждестранни фондове, успяха да намерят място в различни европейски мюсюлмански общности. Проповеднически организации като Мюсюлмански съвет във Великобритания или Съюза на ислямските организации във Франция са се превърнали де факто в представители на мюсюлманските общности в техните страни, контролирайки голям брой джамии и контактите с държавните институции като преференциални партньори.
Повечето от тези организации са прекратили всички формални връзки с МБ, които биха могли да опетнят репутацията им. Когато става въпрос връзките с медиите и с правителствата, те често показват умерена външна фасада, публично подкрепят интеграцията на малцинството и демократичните порядки. Все пак в техните джамии проповедническите организации възприемат диаметрално различна реторика, следвайки идеологията на организацията, от която са произлезли. Тяхната цел, според много от техните критици, е радикализацията на европейските мюсюлмански общности и създаването на това, което израелският учен Реувен Паз определя като „нетериториални ислямски държави” – отделни ислямски държави в рамките на държавата, в която мюсюлманите имат отделни социални пространства (от училища до плувни басейни) и отделно правосъдие. За разлика от други ислямски групи, действащи в Европа, свързаните с МБ субекти не прибягват до пропагандиране на насилие за постигане на тези цели, а предпочитат да работят в рамките на съществуващия законов ред.
СИИОИ е италианският клон на тази неофициално разпространена из цяла Европа мрежа, възприемайки същият модус операнди като своите колеги в други страни. СИИОИ възприема исляма като цялостна идеология, без да се прави разлика между религия и политика, публични и частни сфери. Понякога тяхната риторика е изпълнена с насърчаващи интеграцията и толерантността изявления, понякога с подкрепата на самоубийствени бомбени атентати и силен антисемитизъм. Както всички други организации в Европа, свързани с МБ, СИИОИ има за цел да въздейства върху мюсюлманското население чрез дейността си в мрежата от джамии. Имайки предвид липсата на други подходящи структури на територията на Италия, много мюсюлмани търсят сигурност сред познатите лица и езици, които срещат в джамиите. Последните се възприемат повече като обществени центрове, отколкото като обикновени места за поклонение. СИИОИ се стреми да използва монопола, които има върху религиозните храмове за разпространението на идеологията си, както и да упражнява над мюсюлманското общество, определената от италианският експерт по исляма Енцо Гуоло „дифузна културна хегемония”. Сякаш повечето италиански мюсюлмани не споделят политическите виждания за исляма, поднесени им от организацията и предпочитат персоналната интерпретации за различните религиозни догми. Според проучванията само между 5% и 10% от мюсюлманите на Апенините редовно посещават петъчните молитви. Ако имаше повече джамии на територията на Италия, вероятно процентът на присъстващите в религиозните храмове щеше да бъде по-висок. Все пак данните от проведените различни социологически изследвания показват, че мнозинството мюсюлманите в страната не са практикуващи. Повечето от тях постят по време на Рамазана и празнуват Курбан Байрам, но не са значително по-религиозни, отколкото италианските католици. Все пак, възползвайки се от своята изключителна разпокъсаност, СИИОИ остава най-изявената и водеща за мюсюлманската общност в Италия организация. Може да се каже, че контролът над италианското мюсюлманско малцинство, бе завзет от активно малцинство, което лесно надделя над неорганизираното безшумно мнозинство. Критицизмът на СИИОИ е разпространен във всички квартали и особено в тези с преобладаващо мюсюлманско население. Марио Скиалоджа ясно посочва основния проблем на организацията. „Дори ако действително тя е добре ситуирана на територията (на Италия – бел.прев.)”, казва Скиалоджа, „водещата цел на СИИОИ е международно действие. Следователно тя не представлява положителен фактор за развитието на италианският ислям.” Някои фактори в страната се провъзгласиха за забрана на СИИОИ, посочвайки екстремистките й позиции и подкрепата й за насилието срещу Израел. Организацията е реалност, въпреки всички критики към нея. Тя не би могла да бъде игнорирана и всички актьори на политическата сцена трябва по някакъв начин да си взаимодействат с нея.
Правният статут на ислямското вероизповедание
Доминирането на СИИОИ в италианската мюсюлманска общност на организационно ниво оказа силно влияние върху отношенията между нея и държавата. Това се отразява и върху процеса на правното признаване на ислямския култ от властите, който се характеризира с дълбоки политически противоречия.
Италианската конституция (чл. 19) предоставя възможност на всички граждани в страната свободно да упражняват и да проповядват всеки религиозен култ (освен ако ритуалите му не бъдат възприети като аморални). Всички конфесии са свободни да се организират сами. По силата на чл. 8 техните взаимоотношения с държавата са регламентирани съгласно подписаните споразумения между нея и всяка отделна религиозна общност. Католическата религия е облагодетелствана с различно и привилегировано отношение, което през 1929 г. се договаря между Ватикана и италианската държава. През 1948 г. това законоположение е закрепено и с текстове в основната норма. Всички останали религии трябва да подпишат споразумение (познато в Италия като intesa1) с правителството, което регламентира взаимните права и задължения. Това трябва да стане с цел да бъдат признати и да получават юридически и финансови улеснения. През последния четвърт век отделни религиозни общности (като евреи, протестанти и будисти) са го направили. Дори църкви като тези на адвентистите и „Божиите общности”, които се състоят само от няколко стотин членове, също са успели да подпишат подобни споразумения. Ислямът, която де факто е втората по големина религия (ако не сред италианските граждани, то безспорно сред хората живеещи в страната), все още не е призната от италианската държава като религия. В някои случаи противопоставянето на някои политически сили на признаването на исляма противоречи на закона. В същото време основната причина на тази на пръв поглед парадоксална ситуация е липсата на единно ръководство на италианската мюсюлманска общност.
За да се подпише съответното споразумение с италианското правителство е нужно да се намери единен представител за мюсюлманската общност. На този етап италианските мюсюлмани не са в състояние да реализират този акт. В миналото техните различни групи са направили предложения за подписване на intesa.През 1993 г. това инициира „Римският ислямски културен център”, една година по-късно – ИМО, а през 1996 г. - COREIS. Всички тези предложения са били отхвърлени от италианските власти, защото ислямските субекти не бяха възприети като достатъчно представителни. Докато всички тези организации се радваха на отлични взаимоотношения с италианските институции и техните проекти бяха възприети като доста разумни, то никоя от тях не бе оценена като достатъчно способна да отправи основателни претенции, че представлява по-голямата част от италианските мюсюлмани.
След 1990 г. италианската държава натрупа опит при преговорите със СИИОИ, която инициира от своя страна подписването на подобно споразумение. Както беше отбелязано, въпросният субект изглежда водещ сред мюсюлманскте организации. Той разполага с най-много последователи и притежава характеристики, които го правят най-подходящия партньор според възприятията на властите за реализацията на договора intesa. От друга страна предложенията, формулирани от СИИОИ, са тези, което възпират италианското правителство да подпише този документ. Проектите на СИИОИ са в действителност доста амбициозни, тъй като те се основават на признаването на ислямските празници, въвеждането на ислямско обучение в държавните училища, признаването на браковете, сключени в джамиите и създаването на „информационно пространство” за мюсюлманите в обществените телевизии. Съгласно проекто-intesa, държавата ще признае СИИОИ като единственият представител на италианската мюсюлманска общност и ще й предостави всички правомощия, които следват от това. СИИОИ претендира да има право на такъв статут, тъй като представлява по-голямата част от италианските мюсюлмани и си приписва контрола над повечето италиански джамии, което е доказателство за водещата й позиция.
В същото време италианската държава изтъква две причини за отхвърлянето на всички проекто-intesa, представени от СИИОИ. Първата е, че някои от исканията, отправени от организацията, са несъвместими с действащия закон. Нещо повече, от само себе си се разбира, че ако споразумението бъде подписано от държавата в този вид, СИИОИ ще разполага с безгранична власт над мюсюлманската общност. Например само тази организация би имала правото да съставя учебната програма за преподаването на ислям в държавните училища, да назначава имами в болниците, затворите и казармите, а бракосъчетанията биха били законосъобразни, само ако се приложат ислямските принципи. Тази позиция на монополист, която СИИОИ би получила от споразумението, не би била приета от малцинствените групи сред италианските мюсюлмани (шиити, суфити или ахмадити). Същото важи и за всички мюсюлмани-сунити, които не споделят консервативните интерпретации на исляма на СИИОИ. Изглежда, че последните са мнозинство. Силен натиск срещу италианските власти да не партнират със СИИОИ се оказва от различните представители на италианската мюсюлманска общност. Същото важи и за правителствата на ислямските държави. Техните посланици участват в борда на римската Голяма джамия. Последните идеологически и политически се противопоставят на СИИОИ, което се превръща в било едно от основните предизвикателства пред формирането на единно мюсюлманско ръководство в Италия.
Consultа
Липсата на единно лидерство на мюсюлманското малцинство води италианските власти до заключението, че все още е твърде рано да се подпише intesa. Разцепленията и вътрешните борби, се възприемат като знак, че общността все още не е готова за сключването на споразумение.
От 2001 г. италианските власти се опитват вземат някакво решение за урегулирането на положението на ислямската общност с оглед на засилващото се нейно влияние в обществото. Въпреки, че intesa все още се възприема като твърде далечна цел, през 2004 г. тогавашният вътрешен министър Джузепе Пизано реши да инициира създаването на единно ръководство на местната ислямска група. Последвалите месеци на интензивни консултации и изследователски усилия доведоха до създаването в края на 2005 г. на Съвет за италианския ислям (СИИ). Това е консултативен орган за ислямското вероизповедание, състоящ се от 16 члена на конфесионалната общност. Последните са подбрани от Министерството на вътрешните работи. СИИ има за задача да реализира вътрешноконфесионални изследвания и дава препоръки на МВР по всички въпроси свързани с малцинството. Идеята е въпросният орган да стимулира диалога между италианското правителство и мюсюлманската общност и респективно да спомогне за хармоничното интегриране на мюсюлманите в местното общество. СИИ се свиква от вътрешния министър най-малко три пъти в годината, който му задава и дневния ред.
Освен критики от партията „Северна лига”, която в момента е част от управляващата коалиция, Пизано среща слабо противопоставяне на своята инициатива. Главното предизвикателство е селекцията на шестнадесетте члена на консултативния орган. Някои предполагат, че те трябва да бъдат избрани чрез гласуване сред италианските мюсюлмани, следвайки примера на Френския съвет за ислямското вероизповедание (CFCM), изборен орган, създаден от Никола Саркози през 2003 година. Пизано вместо това избра решение, близко до начина на съставяне на Съвет за разсъждение върху исляма във Франция (Corif). Това е организация предхожда CFCM и се създава от предишния френски министър на вътрешните работи Пиер Жокс. Последният назначи шест известни обществени фигури от мюсюлманското малцинство. Пизано обяснява своето решение така: „Можех да последвам пътя на CFCM. Но френският ислям е по-консолидиран, има повече от сто години присъствие. В Италия реалността все още е твърде различна, ислямската конфесия е твърде разединена и неопределена. Ислямът е много по-плуралистичен и разнообразен, от това което ние си мислим, че е. Той няма йерархия и поради това е трудно да се намерят партньори. Затова аз казвам, нека първо да опитаме да го опознаем и тогава да намерим начин да изрази себе си по възможно най-демократичния начин”.
Първоначално, избраните от Пизано шестнадесет лица, имат дванадесет националности, отразявайки многообразието на италианската мюсюлманска общност. Някои от тях са северноафриканци, най-голямата регионална група в Италия, но има също и сенегалци, сомалийци и албанци. Последните са представители на етнически малцинства, които традиционно имат по-слабо присъствие в страната. Четирима от членовете на СИИ са жени, също новост в доминираната от мъже палитра на италианските мюсюлмански организации. Някои от участниците са клирици и представляват т.нар. „ислям на джамиите”. Други са репрезентативни по отношение на течението, наречено „културен ислям”, а трети са откровено светски мюсюлмани. Те вярват, че могат да отделят политиката от религията и че ислямът не трябва цялостно да влияе върху живота на човека.
Най-спорният въпрос, пред който се изправя министър Пизано при избора на членове на консултативния съвет, е дали членове на СИИОИ да бъдат включени в работата на СИИ. Някои от съветниците на Пизано отбелязват, че въпреки безспорният факт, че организацията е една от най-широко представените в Италия, нейните екстремистки позиции лишават СИИОИ от тази възможност. Причина за това е, че основната цел на СИИ е да стимулира развитието на местното мюсюлманско малцинство, но в рамките на италианските закони и национална идентичност. Чуват се гласове и в обратната посока. Някои заявяват, че СИИОИ многократно и публично е денонсирала тероризма, осъждайки различни терористични атаки, извършени от „Ал Кайда” и свързаните с нея групи в Европа и други места по света. От друга страна, конфузия представлява твърдението на СИИОИ, че атентатите, извършени от палестинците срещу Израел, без значение каква е целта, представляват законна съпротива, а не тероризъм. Дебатът по този въпрос преминава от коридорите на правителствените сгради на страниците на големите италиански вестници. На края Пизано решава да включи в СИИ Нур Дачан, председателя на СИИОИ. Някои се питат дали включването на СИИОИ в този консултативен орган би спомогнало за преодоляването на негативното настроение към организацията, чиито позиции са в откровено противоречие с италианските морални ценности, а вероятно и с италианските закони. Кхалед Фауд Аллам, социолог и влиятелен журналист във вестник „Ла Република” вижда във включването на СИИОИ в СИИ политически ход на министъра. „СИИОИ”, казва Аллам, „има важен контрол на италианските джамии. По добре е да ги имаш вътре (в Съвета – бел.прев.), отколкото навън. В противен случай тяхното изключване ще радикализира още повече техните позиции.”
През 2006 г. СИИ провежда първото си заседание. Основните водещи фигури влизат в остро противоречие помежду си, защитавайки своите тези. Те са свързани със секуларизацията и модерните виждания. Така СИИ се разцепва на две. От една страна е председателката на Асоциацията на мароканските жени в Италия (АМЖИ) Соуад Сбаи и заместник-председателя на COREIS Яхия Серджо Йахе Палавичини, а от друга страна - консерваторите, оглавявани от Дачан.
През февруари 2006 г., СИИ подписа документ, чрез който изрично се признава правото на Израел да съществува. Двама от членовете, Дачан и имамът от Салерно Рашид Амадиа, отказват да го сторят. В същия дух лидерът на СИИОИ отказва да подпише и т.нар „Харта на ценностите на гражданството и интеграцията” (ХЦГИ). Става въпрос за документ, одобрен от мнозинството членове на консултативния орган. Чрез него се осъжда ислямския фундаментализъм и се декларира, че италианските мюсюлмани се задължават да спазват светските закони на страната. Министърът заявява, че който от членовете не подпише ХЦГИ ще бъде отстранен от състава на СИИ. В същото време подобни мерки не са предприети спрямо Дачан и Амадия. Впоследствие обаче въпросните събития обезсмислят работата на СИИ и реално дейността му става неефективна.
Заплахата от джихад
Идеологията на салафизма има сравнително дълга история в Италия, въпреки малкия брой негови последователи сред местната мюсюлманска общност. Като вторичен резултат от разпространението му, през последните петнадесет години, италианските власти са разкривали и обезвреждали няколко мрежи от участници в терористични дейности.
Ролята на град Милано и една от неговите джамии в разпространението на салафизма и джихадизма в Италия не биха могли да бъда подминати и трябва да се анализират, за да бъде разбрана ролята им за страната. От 1970 г. градът привлича голям брой имигранти от различни страни, като се открояват тези от Египет и Мароко. През 1977 г. малобройна група от студенти и от имигранти от Близкия Изток и Северна Африка, свързани с USMI и вдъхновени от идеите на МБ, създават Ислямски център в Милано и Ломбардия (ИЦМЛ). Постепенно те привличат все повече имигранти към града и структурата нараства.
В средата на 1980 г. членове на няколко различни египетски джихадистки групи се установяват в Милано. Мнозинството от тях пребивават незаконно в страната. Скоро религиозните радикали, предимно членове на терористичната група Ал Гама’а Исламия, която уби стотици египетски и западни граждани, започват да негодуват за това, че ислямът се проповядва в ИЦМЛ. Тогава чрез помощта на еритрейския бизнесмен Ахмед Идрис Насредин, египтяните се сдобиват с джамия, изградена в северните покрайнини на Милано. Тя веднага се преобразува в Ислямски културен институт (ИКИ), както и в главен щаб за европейските операции на Ал Гама’а Исламия. ИКИ фокусира дейността си върху издаването на фалшиви документи, върху предоставянето на убежище за новопристигащите имигранти, върху финансирането на египетските радикали, както и върху разпространението на ислямистката идеология. От Милано последователите на Гама’а се свързват с други египетски радикали от Близкия изток, от Европа и дори от Съединените щати. Там те комуникират с групата на духовния си лидер Омар Абдел Рахман (наричан още Слепия шейх). ИКИ придобива решаващо значение през 1992 г. с избухването на конфликта в Босна. Заедно с джамията „Сахабах” във Виена, друг бастион на Гама’а, ИКИ става щаб за мюсюлманите, които искат да воюват на Балканите. Институтът осигурява пари, документи и всякакъв вид подкрепа за арабските доброволци. В същото време имам Ануар Шаабан, един от най-важните лидери на Гама’а, става командир на батальона на муджахидините, паравоенното обединение, създадено от арабски бойци, което воюва срещу сърби и хървати.
1995 година се указва трудна за ИКИ. Шаабан бива убит при засада от хърватската полиция, а с първият за Европа, извършен самоубийствен атентат в хърватският град Риека, се цели отмъщение за неговата смърт. Единствена жертва става самият извършител на атентата – имигрант, живеещ в Милано от египетски произход.
Дейността на ИКИ привлича вниманието на италианската полиция. Започналото разследване скоро се превръща в антитерористично. През юни 1995 г. то завършва с драматично нападение над джамията. В сградата на религиозния храм правоохранителните органи разкриват стотици фалшиви документи и съоръжения за създаването им, радикална литература, както и документи, доказващи връзките между ИКИ и световното екстремистко движение.
Въпреки нанесените удари, ислямската институция продължава дейността си. Тя създава различни фирми, които се заемат с издаването на визи за някои радикали. Последните най-често биват наети като служители. ИКИ става обект на посещение от множество активисти на световното ислямистко движение. Процесът на строеж на джамии и изграждането на подобни ислямски центрове обхваща цялата област Ломбардия, като по-късно този процес се разпростира и върху други райони на Италия.
В средата на 90-те години на ХХ век различни имигрантски кръгове от Тунис, Алжир и Мароко се установяват в Италия, главно благодарение на ИКИ. Тази ислямска институция, заедно със стратегически разположените си сателитни джамии в южните покрайнини на Милано, се превръща в неврологичен ключов център за джихадистката дейност в Европа. Този факт става причина САЩ да определят града като „основната база на „Ал Кайда” в Европа”.
В съчетание с имигрантския криминогенен контингент на Милано, ИКИ стана изключително важен. Бойците на „Ал Кайда” използват стотиците, подправени от тази институция, документи на всякъде по света. Финансовата подкрепа за джихада бива осигурена чрез контрабанда на наркотици, дребни кражби и други престъпни дейности.
Между 2000 г. и 2002 г. властите в Милано разбиват различни терористични мрежи, изградени в региона. Всички арестувани са били първо поколение имигранти от Тунис, Мароко, Либия и Алжир. Много от тях са започнали своята екстремистка дейност против правителствата на родните им страни. По-късно те фокусират усилията си в „Ал Кайда” като много от тях преминават военна подготовка в афганистанските лагери на организацията. Въпреки че при проведените от италианските власти разпити, задържаните имигранти ясно изразяват дълбокото си презрение към Италия, последните признават, че не са планирали терористични актове в страната. Тяхната дейност се е ограничавала до осигуряването на логистична подкрепа за глобалната мрежа на „Ал Кайда”. Арестуването и последвалите присъди на десетки представители на ИКИ не спира дейността на изградената от него мрежа, което показва забележителната способност да се регенерира.
Месеци преди началото на войната в Ирак остатъкът от тази миланска мрежа започва да изпраща доброволци, които се присъединяват към кюрдската ислямистка група „Ансар ал Ислам”. Двете вълни на извършените през 2003 г. арести унищожават част от нея. Официалните италиански власти преценяват, че за целта са били наети не по-малко от 200 последователи от цяла Европа като седемдесет от екстремистите са били рекрутирани в Италия. Непрекъснатите арести и отчитането на факта, че ИКИ е под стриктното наблюдение на властите, принуждават много от неговите служители да прекратят дейността си. Салафитската идеология се преподава в незаконното училище „Фардж ал Ислам”, управлявано от сателитна на ИКИ джамия, разположена в южно предградие на Милано. Макар и все още служещ като гравитационно поле за различни мрежи на джихада, ИКИ частично е променил своите функции и престъпна дейност, които са пренасочени към други джамии или частни обекти.
ИКИ вече не е безспорния лидер на джихадизма в Италия, но много от джамиите и изградените мрежи запазват своето значение. Такъв е случаят с различни радикални религиозни храмове в Ломбардия, италианската област с най-много мюсюлмански имигранти. През годините радикалните мрежи, попълнени главно от северноафрикански последователи, бяха разкрити около джамиите. Те бяха създадени и поддържани от ИКИ. Особено важно е да се спомене групата от мароканци и тунизийци, която се сформира около джамията в град Кремона. Въпросният терористичен субект е рекрутиран по инициатива на Мароканска ислямска бойна група (МИБГ) през 90-те години на ХХ век. Мрежата в Кремона е активна в набирането на нови бойци, финансови средства и в пропагандирането на различни джихадистки групи. Лидерът на групата, Ахмед ел Бухали, загива при американските бомбардировки над Тора Бора през 2001 г., но мрежата продължава дейността си до 2004 г. Тогава повечето от симпатизантите й биват осъдени за различни, свързани с тероризма, престъпления. Твърди се, че мрежата е подготвяла атентати срещу катедралата на Кремона и в метрото на Милано.
В Торино също са открити салафитски структури. Това се способства от обстоятелството, че в града се намират единствените два в Италия мюсюлмански квартала - Порта Палацо и Сан Салваторио. Алжирски радикали, свързани с Groupe islamique arme (GIA), създават база в Торино още в началото на 90-те години на ХХ век. Те се възползват от близостта на града до френската граница. Сейф Бурада е един от ръководителите на организацията и взима участие в планирането на извършените бомбени атентати през 1995 г. в Париж, чиято подготовка се прави в Торино през 1994 г. Мнозинството от ислямистите в Торино са мароканци, които гравитират около джамиите на Порта Палацо. Имамът на най-известната джамия в този квартал Бурики Бухта е определен от властите като „опасен за сигурността на държавата”. През септември 2005 г. той е депортиран в Мароко с извънредно решение на вътрешното министерство. През януари 2008 г. дясната ръка на Бухта и негов приемник, мароканският имам Мохамед Кохайла е експулсиран поради същите причини.
Салафитски мрежи и проповедници, свързани с мароканското движение „Правосъдие и благотворителност” също са активни в Торино и в различни градове в област Пиемонт. Там съществуват многобройни марокански имигрантски групи.
Някои градове в област Емилия-Романия също стават свидетели на джихадистки структури. Базираната в Болоня мрежа играе важна роля по време на войната в Босна и Херцеговина. През втората половина на 90-те години на ХХ век организация, свързана с Тунизийска ислямска бойна група (ТИГ), оперира в различни градове от региона. Всички тези мрежи и базираната в Парма кюрдска група, която е разбита през 2003 г. заради набирането на доброволци за Ирак, поддържат тесни връзки с миланският ИКИ.
Влиянието на ИКИ се усеща сериозно и в Тоскана. Там повечето местни джамии са поети от радикални имами, свързани с тази институция. Докато няколко регионални религиозни храма принадлежат към доминиращата мрежа на ИКИ, основният център на джихадизма става джамията „Ал Салам”, разположена в предградието Соргане на Флоренция. Като потвърждение за радикализма на клира на джамията е извършеният арест на двама от нейните имами, които са обвинени в тероризъм. През 2003 г. Мохамед Рафик, мароканец по произход е арестуван заради ролята си в организирането на самоубийствените атентати в Казабланка. В същото време неговият колега алжирецът Рашид Махамри е задържан заради предполагаемата му роля в мрежа, набираща доброволци за Ирак.
Град Неапол също е сериозно поле за изява на радикалните ислямски активисти в Италия. През 90-те години на ХХ век членове на алжирския Фронт за ислямско спасение ислямски (ФИС) учредяват клон на изпълнителният комитет на организацията в това населено място. Тогава южният италиански град става важна част от европейската логистична мрежа на всички алжирски групи. Неапол, пристанищен град световно известен със престъпната си репутация, е идеална база за операции на алжирските мрежи. Тесните връзки с местните криминални групировки позволяват на религиозните фанатици лесен достъп до фалшиви документи и оръжие, които често биват препращани до Алжир и до други алжирски групи в Северна Италия и в цяла Европа.
Радикални мрежи функционират също и в Генуа, Рим и други градове на областта Венето (Падова, Верона, Виченца и Мота Ливенца). Като обща тенденция се очертава делокализирането на джихадистките мрежи, като групите все повече се сформират извън джамиите, в градските центрове. Италия все още не е виждала местни мрежи, като наблюдаваните в повечето други европейски страни, които се характеризират с факта, че по-голяма част от членовете им са от второ поколение имигранти. Преобладаващата част от лицата, арестувани в Италия през последните няколко години, са все още първо поколение имигранти от Северна Африка. Но последните няколко полицейски операции показват, че за разлика от миналото, все по-голям брой групи работят независимо една от друга и за разлика от много от техните предшественици, демонстрират желанието да извършат атентати и в Италия.
Хизб ут-Тахрир също има присъствие в Италия. То обаче не е толкова активно, както в други европейски държави. Властите са по-обезпокоени от дейността на Таблиг Джамаат, пацифисткото ислямско мисионерско движение, което разузнавателните агенции в световен мащаб подозират в инфилтриране на радикализма. Мароканското движение „Правосъдие и благотворителност” има значително въздействие върху няколко джамии в Северна Италия и властите са обезпокоени от ефектите, които може да има радикалното учение над местното население. Накрая, двете шиитски организации Ахл ал Бейт, ситуирана в Неапол и нейният клон в Рим, поддържана от имам Махди, привличат вниманието на властите. Това се дължи на факта, че много от симпатизантите им имат радикални идеи. По принцип, те са бивши християни, приели исляма и в миналото си са били членове на крайно десни групировки.
Перспективи
Рискът от терористично нападение в Италия през изминалите две години изглежда минимален. Страната е с дълбоки християнски корени, което й придава символично значение в плановете на ислямските радикали. „Рим е кръст”, са думите на известния теоретик на радикалния ислямски фундаментализъм Абу Катада. Той продължава: „Западът е кръст и римляните са собственици на кръста. Мюсюлманската цел е Запада. Ние ще разделим Рим”. Все пак с оттеглянето на войските си от Ирак и с последователните антитерористични действия изглежда властите в Рим са направили Италия по-малко уязвима за атаките на религиозните фанатици.
Превенцията на терористичните актове е изключително важна. Но това е само един от проблемите, с които властта трябва да се справи, когато се изправи пред радикалния ислям. Друг проблем е държавата да преодолее разпространението на салафизма и други екстремистки интерпретации на исляма. Както всички останали западни страни Италия разполага с много малко практически възможности, чрез които да се увери, че джамиите не са под контрола на радикални елементи. До каква степен радикалните течения, независимо дали салафитски или на МБ, ще се утвърдят позициите си в италианските джамии и мюсюлманската общност в страната е нещо, което ще стане ясно през следващите няколко години. Ако има нещо сигурно за бъдещето на исляма, то това е, че неговото присъствие ще расте. Притокът на имигранти от Северна и Суб-Сахарска Африка изглежда буквално непреодолим като се има в предвид миграционните модели и социалноикономическите условия в Африка. Нещо повече, в близките години в Италия ще има второ поколение имигранти, както това стана в повечето европейски страни. Много от тях ще получат италианско гражданство, а освен това мюсюлманските притежатели на италиански паспорти ще се увеличат чрез сключване на бракове и чрез приемането на исляма от християни. Изглежда ясно, че ислямът е обречен да има по-силно визуално и стабилно присъствие в страната и това е вече забележимо с нарастващия брой на джамии в Италия.
Според доклада на службите за сигурност в Италия през 2000 г. има 351 джамии. През 2006 г. те вече са 696, а през първото полугодие на 2007 г - 735. В доклада също така се посочва, че само между януари и май 2007 г. са построени 39 нови джамии, което прави средно по един религиозен храм на всеки четири дни.
Някои от проблемите биха били решени, ако мюсюлманската общност успее да излъчи ръководство, което да е представително и умерено. Липсата на подобен лидер е един от най-големите проблеми на ислямското малцинство в страната. Конфесионалната общност е неспособна да преговаря и да получи права, които в по-голямата си част италианската държава е склонна да даде. Нещата работят по-добре на местно ниво, където сътрудничеството е улеснено от факта, че е по-лесно да се идентифицира партньора. Но на национално ниво е необходимо и съществува нуждата да се намери лидерство, което би включвало всички гласове на италианският ислям, не само водещите. Важно е в това представителство да се включи не само „ислямът на джамиите”, но също и „културният ислям”. Италианският гражданин от пакистански произход и член на СИИ Ейаз Ахмед правилно обяснява: „Ислямът не е само вътре в джамиите, но също така и в социалния и културен живот. Той принадлежи на тези, които живеят в Италия”. Следващите десет години изглежда ще бъдат от решаващо значение за развитието на исляма на Апенините.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар