Възможна ли е свобода в исляма ?
15 Август 2009
Търси се ислямският Волтер.
За повечето хора на Запад самата идея за наказание заради ерес се свързва с времето преди четири-пет века, когато испанските инквизитори подлагали инакомислещите на мъчения, а руските царе изгаряли живи цели общности от изповядващите краен традиционализъм староверци. Повечето религии са започнали като ереси. И днес представата за “ерес” все още значи нещо. Всяка общност, изградена около някаква идея, принцип или цел (от любителите на лова на лисици до фройдистските психотерапевти) винаги ще се сблъсква с тежки спорове за това докъде се простират границите на тази общност и доколко може да се разтегне смисълът на нейните основополагащи аксиоми. Но една от отличителните черти на цивилизованото и толерантно общество е, че споровете в свобовно създадените групи - религиозни или други - протичат мирно. А ако тези полемики водят до разделения и нови групи, това също трябва да бъде мирен процес без насилие или принуда.
Затова е толкова потискащо да откриеш, че в сърцевината на една от големите световни религии - исляма - все още се отправят взаимни обвинения в ерес по насилствен и заплашителен начин с надеждата да се затвори устата на критиците. Последният обект на подобни обвинения е египетският учен Сайед ал Кимани, чието име нашумя, след като той се съгласи да приеме награда от полусветските културни институции в своята страна. В своята работа, която би изглеждала незначителна от гледна точка на Запада, Кимани прилага познатите методи на емпиричното изследване към ранната история на исляма.
Както често се случва в днешно време, той е заплашен не от наказание от властите в собствената му страна, а от потенциално смъртоносните последици на това да бъде осъден като еретик от няколко влиятелни групи в размирния свят на египетския ислям. В ушите на фанатиците подобно осъждане звучи като призив да излязат и да си извоюват небесна награда, като убият виновника.
Смъртта като следствие от обвиненията в ерес е само част от по-широкия проблем за несъвместимостта на фундаменталисткия ислям с правата на човека. В своята най-голяма строгост ислямското право предвижда смъртно наказание за този, който извърши “апостасия”, или вероотстъпничество. В най-очевидния смисъл това се отнася до хора, които открито приемат друга религия. В много мюсюлмански страни законът или общественият натиск правят подобен избор почти невъзможен. Това е строго ограничаване на религиозната свобода.
Свободата обаче се нарушава по също толкова коварен начин, когато тези, които отправят обвинения, събират в едно апостасията и ереста, като твърдят, че някой, който претендира, че е мюсюлманин, е съгрешил, предлагайки неверни тълкувания. Почти невъзможно е “виновникът” да опровергае това. Колкото и силно да протестира обвиненият, че той или тя остава верен на исляма, обвинителите пак могат да открият някакво основание, чрез което да докажат вината.
Тогава кой ще се застъпи за Кимани и за отхвърлените като него? Ако видни мюсюлмански личности се изкажат в негова защита, това би имало огромна тежест, особено ако тези личности са същите, които не са съгласни с неговите идеи за историята на исляма.
Вероятно загубата на кураж може да бъде простена на хората, които живеят в потисническата атмосфера, преобладаваща в голяма част от мюсюлманския свят. Но какво да кажем за мюсюлманите от диаспората? Досега едва неколцина мюсюлмани, живеещи на Запад, са се изказали недвусмислено в защита на правото на своите едноверци с различаващи се от господстващата линия възгледи да живеят в безопасност.
Би трябвало да има повече подобни на тях. Естествено, за някой това предлага удобна възможност. Оказва се, че френският мислител Волтер вероятно никога не е казвал думите, които му се приписват толкова често: “Не съм съгласен с това, което казвате, но ще защитавам до смърт правото ви да го кажете.”
Така че пътят е ясен. Нека някой западен мюсюлмански мъдрец стане първият философ, който да обяви това и да застане твърдо зад думите си.
По БТА
Минаре България
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар