Животът на представителите на мюсюлманските секти през призмата на тяхната религиозна доктрина

Авторски снимки:Тюрбе на Осман баба в село Текето,Хасковско - 16.04.2011 г.

Твърдо вярвам и се застъпвам за либерален Ислям. Независимо дали ни харесва или не светът не е само черно-бял. Това тюрбе на Осман баба е ...

:::

Невена Гаврилова

Животът на представителите на мюсюлманските секти през призмата на тяхната религиозна доктрина

На Балканите, този кръстопът на народите, са си дали среща от дълбока древност до наши дни различни етнически и религиозни общности. Влизали са в контакт или конфликт различни културни системи. В петнадесети век почти целите Балкани са включени в набиращата мощ Османска държава. Так този географски ареал и неговото население се превръщат в котнактна зона на две от основните цивилизации на Средните векове и Новото време: християнството и исляма.1 Степента на взаимодействието и противопоставянето между тях зависела от религиозните им принципи, от етичните им възгледи и норми, от начинат им на живот – на битово и на държавно ниво. Отделните етнически и религиозни общности имали определен стереотип на поведение и светоусещане. Според мен две неща били определящи за това: първо, тъй като средновековните общества са до голяма степен цивилизации на различни религии, то и съзнанието на средновековния човек е било в голяма степен религиозно. Принадлежността на човешкия индивид към една или друга религия налага норми, които той трябвало да спазва в своя живот; второ, в Средновековието съзнанието на населението е до голяма степен колективно. Индивидът е принадлежал към даден религиозен, стопански, социален колектив. Собствените му възгледи и идеи са били почти изключени като проява в стереотипа на поведение. Човекът е бил длъжен да се съобразява с колектива, към който принадлежал. Тези два момента рефлектирали и върху отношенията между членовете вътре в етническите и религиозни общности, и върху контактите извън собствената общност.
Дълго време нашата наука не е отделяла достатъчно внимание на етнически и религиозни общности от по-нисък порядък. Такива малки етнорелигиозни групи съществуват самостоятелно и се характеризират с някои особености: ограничен количествен състав; висока степен на взаимодействие между индивидите в групата; специфични отношения с околното население; разчупване на общността под влияние на времето; динамика в развитието им, което е резултат на многобройни фактори – политически, икономически, културни и др. В някои случаи се забелязва стремеж да се избегне междинния статут /в психологическо отношение/ на групата като тя всячески се стреми да докаже принадлежността си към по-голяма и призната общност.2
Наличието на тези малки етнорелигиозни групи на дадена територия е резултат от определени исторически събития.
Включването на балканските територии в рамките на Османската империя довежда до някои културни, религиозни и етнически промени. Последица от това събитие е разпространението на исляма на Балканите. Методите, чрез които новата религия намира тук свои последователи, са различни и многобройни. В същото време не е единна и формата, в която тя стъпва на новозавладените земи.
Официална религия на Османската империя е сунитската форма на исляма, тълкувана според догмите на ханифитската школа. И в азиатските, и в европейските територии обаче се разпространява и шиизмът под формата на многобройните си секти.
Често тези религиозни течения, които са в разрез с концепциите на официалната религия, привличали хората по чисто прагматични причини: с възможността да се влезе в непосредствен, личен и индивидуален контакт с функционерите на култа, да се споделят с тях проблемите и несгодите, да им разкажеш своите несполуки, да получиш съвет, съчувствие. Така е могло да се получат необичайни рецепти, които дълбоко емоционално въздействуват на психиката, да се научат “практически напътствия” за изцеление.3 В света на исляма такава функция са изпълнявали многобройните суфийско-мистични дервишки ордени и секти. В преобладаващата си част те спадат към шиитското направление на исляма.
Шиизмът се появява през седми век, след смъртта на Пророка Мохамед. Повод за разногласията в мюсюлманската община /Умма/* става проблемът за Халифата /Имамата/ - дали да бъде наследствен или изборен. Групировката, която смята, че халифатът трябва да бъде наследствен, като се наследи от Али /зет на Мохамед/ и след това от неговите синове, получава названието “шиити”. Зародило се като политическо течение, известно като “шиа`т Али” /партия на Али/, то твърде скоро придобива и религиозни очертания.4
Шиизмът се характеризира със следните главни особености:
1. Култ към семейството на Мохамед по линия на Али и Фатима, наречено от тях – Ехл-и бейт /Ehl-i Beyt/.
2. Вяра в т.н. Троица /Teslis/ - Аллах, Мохамед, Али.
3. Изключително силно застъпена любов към Али. Много често на него се отдава предимство пред Мохамед. Култът към Али в някои шиитски секти придобива толкова очертания, че се стига дори до неговото обожествяване.
4. Свещен култ към дванадестте шиитски имама: Али, Хасан, Хюсеин, Зейн-ел Абидин, Мохамед Бакър, Джафер ас-Садък, Муса Кязъм, Али Муса и Риза, Мохамед Таки, Али Наки, Хасан ел-Аскери, Мохамед Махди. Съществува вярване, че последният имам Мохамед Махди е изчезнал и ще се появи отново на земята и ще установи царство на справедливостта. За шиитите това ще бъде часът на Второто пришествие.
5. Принадлежащите към шиизма отричат законността на тримата халифи след Мохамед – Абу Бекър, Омар /Йомер/ и Осман. Смятат, че те са узурпатори на властта в халифата и не ги споменават в своите молитви.
6. Шиитите признават Корана и Сунната**, но само онези предания от нея, които се отнасят до семейството на Пророка. Отричат сунитската редакция на Корана, направена при третия халиф Осман.
7. Шиитите приписват непогрешимост на имама. Решенията на имамите имат голямо значение за тях. В тази връзка е силно застъпен култът към религиозния водач във всяка отделна шиитска общност. Нейните представители вярват в необходимостта от божествено водителство, олицетворено в лицето на имама. Вярват в задължението на имама “да напълни света със справедливост, тъй като сега той е пълен с несправедливост”.5
8. Същите вярват в божествения смисъл “Логос”.
9. Според тях Коранът има съкровен смисъл Батъни - /Batıni/, достъпен чрез алегория.
10. В шиизма съществува и култ към светците и мъчениците. За такива шиитите признават Хасан и Хюсеин; борците, загинали в защита на вярата в битката при Кербеля; мюсюлмани, които са заслужили много за разпространението на тяхната религиозна доктрина.
Шиизмът се разпространява преобладаващо в Иран, Ирак. По-късно навлиза и сред тюрките. В голямата си част населението прегръща шиизма като противодействие на арабите-завоеватели. Шиизмът е възприет от народи с развити религиозно-мирогледни системи като персите-зороастрийци, които внасят в новата си религия свои древни обичаи и възгледи. А тюрките под обвивката на шиизма продължават да изпълняват своите тюркски езически традиции.
Твърде често обаче изследователите на религиозните течения в Османската империя се натъкват на “подводни” камъни. При контакта си с мюсюлманското население, което изповядва посочените възгледи, от техните очи не убягва фактът, че то се идентифицира още като

“алевии”, “къзълбаши”, “бекташи”.

Подобно смесване на названията се среща и в историческите документи от различни периоди. Дори в ежедневието си и в контакта си с други общности това население почти никога не се самоидентифицира като “шиити”. Този факт не е толкова странен, тъй като това е арабска дума и се използува предимно от образованите в богословието кръгове, а мюсюлманите-сектанти са в преобладаващата си част селско и необразовано население. Алевизмът включва същото съдържание като шиизма, но онова, което по-ярко се откроява при него е, че култът към Али придобива извънредно големи размери. Алевиите са хора, обожествяващи Али. Известни са още като секта на “Али Иллахи”, а нейните членове казват, че принадлежат към сектата на “Хората на Истината” /Ахл ал-Хак/. Изследователите, които са проучвали тази секта в Иран, съобщават, че околното население твърде малко знае за тези хора и най-вече ги свързва с широко-разпространената легенда за вечерта, в която се загасяли свещите и присъстващите се отдавали на грях.6 Такива хора имало много между номадите-скотовъди. Тази легенда е известна и в други райони, където се намират последователи на тази секта. Вероятно това е измислица, съчинена от неприятелите на тяхното учение, за които религиозните церемонии на сектата са били абсолютно недостъпни. По-скоро тази легенда е израз на саркастичното отношение на правоверните мюсюлмани към тях. Досега не сме срещнали източници, които да я потвърдят.
Алевиите възприемат схващането, че Али е Бог /Аллах/. Дори според тях Коранът не е оригиналната книга и на нея не трябва да се вярва. Настоящият Коран не е книгата, която е изпратена от страна на Аллах Али на Пророка Мохамед, тъй като истинската книга е била изгорена, а на нейно място от Абу Бекър и Осман е наложена настоящата редакция.7 Някои автори споменават, че алевиите, където намирали Корана, го изгаряли. Целта им била да накарат всички да повярват в божествеността на Али. Алевизмът е по-скоро народно, популярно название на шиизма. Издигането на Али до качеството му на Бог, приписваните му свръхестествени действия са черти, характерни за психиката на обикновения средновековен човек. Той е имал нужда от упование в нещо. Но Бог е невидим, а Али е живял тук на Земята, видял е положението на земните жители, според тях още приживе е вършил чудеса, които са по силите само на Бога. Аллах се е явил на Земята под образа на Али. Простодушните маси искали да вярват в покровителството на някого. Религиозните обичаи на алевиите се характеризират с висока степен на приповдигнатост, с изпадане в чести екстатични състояния. Вероятно това е общоизвестният парадокс на религиозността: ниското равнище на нейното експлицитно и дискурсивно-логическо осмисляне изобщо не възпрепятства нажежаването на емоционално-афектните пламвания.8 Тази особеност може да се открие дори в семантичния смисъл на думата “алевии”, чийто корен е близък с турската дума “алев”, означаваща огън, възпламеняване, пламване.
Названието “алевии” е разпространено предимно в селата. В българската научна книжнина вместо “алевии” се използува терминът “алиани”.
Централно място в обредната страна на учението на “хората на истината” заемала жертвата. Тя можела да бъде задължителна или доброволна.
В същото време алевиите се идентифицират още и като “къзълбаши” и “бекташи”. Къзълбаши са наричани тюркменските племена, които са били на страната на шиитския шах Исмаил Сефевид. Впоследствие това название се пренася върху всички малоазиатски мюсюлмани-сектанти. Къзълбашеството е сложен културен и религиозен комплекс.9 Неговата основа е тюркският шаманизъм, скрит под шиитска религиозна доктрина. То е повлияно от древни предноазиатски култове, от ирански култови наслоения от изтока, а на запад е било в допир и с християнството. Тези племена са наречени “къзълбаши” /червеноглави/, защото на главата си носели шапка с 12 червени ленти в чест на 12-те шиитски имами. Османските султани Селим І и Сюлейман І предприемат жестоки преследвания срещу къзълбашите в собствените си територии и тези в Иран. Само при Селим І са унищожени около 45 000 къзълбаши. Тези владетели са виждали в тях най-вече политическа угроза за държавата си, тъй като те били съюзници на основния им противник – шиитската Сефевидска държава на шах Исмаил. Шах Исмаил е “канонизиран” в къзълбашкия пантеон от светци и е една от личностите, в прослава на които са написани много песни. След събитията от 1514 г. по балканските владения са разселени оцелели къзълбаши. Според някои автори жестоката и брутална политика на Селим І е причина те да не искат да се смятат за еднакви с другите турци.10
При проучването на етноконфесионалната общност на къзълбашите и тяхната религиозно-обредна система се забелязва, че един от най-почитаните от тях светци и техен религиозен водач е Хаджи Бекташ Вели. В песните им /нефеси/***, записани в Североизточна България се казва: “Мохамед Али е този, благодарение на когото виждам, а водачът ми е Ункяр Хаджи Бекташ.” Съществува например следният нефес, изпълняван от тях: “Обикнах 124 000 пророка, Мохамед е сиянието от времето на Адам до сега, Али го скривам дълбоко в душата си, мен ме нарекоха бекташи къзълбаш.”11
Бекташизмът е интересен културен феномен. Като религиозно течение той възниква през втората половина на ХІІІ в., а неговото зараждане се свързва с личността на Хаджи Бекташ, произхождащ от тюрките, живеещи преди това в Иран. Бекташизмът се появява на бял свят в края на период на размирици, бунтове и преселвания на големи групи от хора в Средна и Мала Азия. През този период – от ХІ-ХІІІ в. Мала Азия е един врящ котел.12 Тя е наводнена от дервиши, пропагандатори на шиитски идеи, на пантеистични и мистични мировъзрения, от многобройни шейхове, баби, ашъци /певци/, които се представят пред масите за ангели-спасители. Пропагандата на тези шейхове-спасители намира добър прием сред обикновеното население. Може би има зрънце истина в констатацията, че синкретичните култове намират последователи сред определени категории хора, психически неустойчиви или изложени повече от другите на опасности, трамвирани от неблагоприятни жизнени обстоятелства. Питателна почва за такива култове са ненадеждната икономическа конюнктура, политическата несигурност, културният и религиозен натиск.13 А несигурност владее през този период цяла Средна Азия, Мала Азия, а през ХІV в. и Балканите. Тези шейхове и баби започват да се възприемат от масите като техни религиозни водачи и да се почитат като светци. Като такъв водач се проявява и Хаджи Бекташ Вели. Неговата слава до толкова се разрастнала, та дори стигнала до османските султани. Легендата свързва Хаджи Бекташ Вели с основаването на еничарския корпус. Достоверността й е твърде съмнителна, но факт е, че Хаджи Бекташ Вели се превръща в духовен патрон на еничарския корпус, а бекташийският орден – в негов идейно-религиозен наставник. Според Гордлевски, бекташизмът представлява висшият слой на сектантството и къзълбашите намират нравствена поддръжка у бекташите.14 Това преплитане между еничарите, бекташийската секта и къзълбашите /мюсюлманите-сектанти/ прави впечатление и на английския дипломат Пол Рико, пребивавал в империята от 1661-1679 г.: “Друг спорен въпрос относно божествените качества бил повдигнат от една секта сред еничарите, наречена бекташи по името на Бекташ. Изглежда обаче, че този въпрос, свързан с твърде дълбоки метафизични размишления, не е подходящ да се мътят такива груби глави като техните. Началото си водят от времето на Сюлейман Великолепни и някои ги наричат зераки, т.е. хора, които имат сношения с роднини, а простият народ – мум скондурен, т.е. които изгасят свещи. Тази секта спазва закона на Мохамед относно почитането на Бога по-строго и по-суеверно от всякакви религиозни изисквания, но смята за незаконно да приписва каквито и да било качества на Бога като “бог е велик или бог е милосърден”, защото съществото на Бога е безкрайно и непонятно и не може да се обхване от слабите и несъвършени понятия на човека, чието въображение не е в състояние да измисли нищо подходящо за него.”15
По територията на цялата империя се изграждат бекташийски текета, които се превръщат в центрове на религиозно-култовия живот на мюсюлманите от тази секта.
Спряхме се поотделно на тези понятия, защото всички те – шиити, алевии, къзълбаши, бекташи, се използуват за идентификацията на едно и също население и в много случаи тези понятия се припокриват. Обединените зад всяко от тези наименования, групи от население, са носители на обичайно-обредни системи и религиозни доктрини, чието съдържание е почти еднакво, с незначителни различия в отделните географски области. Безспроно е едно - това са представители на хетеродоксни мюсюлмански течения и секти, които в някои случаи са били настроени опозиционно срещу сунитския ислям в империята. Много трудно и дори невъзможно е да се направят строги разграничения между отделните секти и религиозни течения. Религиозните им принципи тясно се преплитат.
Ще се спрем на някои интересни моменти от религиозно-обредната практика на мюсюлманите сектанти, които ще ни помогнат да си изясним формите и начина на общуване вътре в религиозната им община и донякъде извън нея.
При изповядването на своята религия принадлежащите към мюсюлманските секти в българските земи /къзълбашите-алевии в Североизточна България и Родопите/ спазват принципа на шиизма – “таки`йа” /благоразумно скриване на вярата/. На сбирките на техните религиозни общини е недопустимо приссътвието на хора, които принадлежат към други конфесионални общности. В районите, където представителите на сектата са малцинство, те не афишират принадлежността си към подобна общност, не дават външна изява на своите религиозни чувства. Например къзълбашите от Североизточна България, а и от други райони на бившата Османска държава, избират наблюдател /gözcü/ при провеждането на тайните си религиозни церемонии. Той трябва да пази къщата, където се извършва обредът и да следи да не се промъкнат вътре чужди за общността хора. Наблюдателят /gözcü/ заема висок сатус в стълбицата на социалната и религиозна йерархия, тъй като той отговаря за безопасното протичане на религиозните ритуали.
Силно застъпен сред къзълбашите-бекташи е култът към светците. Почитат като светци имам Хасан, имам Хюсеин и другите шиитски имами, борците за вяра, загинали в битката при Кербеля****. Първостепенно място в тази плеяда от светци-мъченици заема имам Хюсеин /малкият син на Али и Фатима/, загинал в битката при Кербеля в борба с Йезид ибн Муавия. Скръбта по Хюсеин е основна тема в песните на сектантите:
“В траур и скръб се роди денят Матем, с мъка се изпълни:
Плачете очи от любов към имам Хюсеин,
Лек за мъката ни там ще се намери,
Плачете очи от любов към имам Хюсеин.”
Един от най-важните празници в календарната им система е Ашуре байрамъ /Матем байрамъ/. С неговото празнуване се отбелязва зверското убийство на имам Хюсеин от йезидите /йезиди те наричат войските на Йезид ибн Муавия/. Алевиите отбелязват 9 дни траур и на 10-ия празнуват в чест на Хюсеин*****. Този празник е бил забранен от официалните власти и от сунитския ислям. Мюсюлманите-сектанти го провеждали тайно. През тези девет дни те постят, като постът им се изразява в отказа да се пие вода. За тези девет траурни дни има определен комплекс от забрани, които трябва да се спазват от всички членове на джема******; за пиене на алкохолни напитки, бръснене, пиене на вода, гледане в огледалото, къпане и миене на крака, полово сношение, напускане на селото под какъвто и да е предлог, сватби, веселби.16
Друг много почитан като светец в култовата им йерархия е Хаджи Бекташ Вели. Няма специални култови практики в негова чест, но той се възпява във всичките им песни и молитви. Освен това къзълбашите-бекташи от различните географски райони почитат и свои местни светци – шейхове и дервиши, отличили се в усърдно изпълнение на религиозните си задължения – например Демир баба в Лудогорието, Ак Язълъ баба край Балчишко, Саръ Салтък баба в Северна Добруджа, Отман баба в Новозагорско. На текетата /светилища на мюсюлманите-сектанти/ на тези светци се носят различни дарове. Къзълбашите задължително спазват някои принципи при посещението си на тези светилища: при посещение на текето всеки къзълбашин трябва да носи подарък за светеца; ако се дава курбан, тези подаръци са големи, но може да се носят и дребни неща – свещи, монети и др.; всичко, занесено на текето, независимо от стойността и размерите му, не се връща обратно по домовете. Остава в текето.
Алевиите се отнасят с изключителна почит към религиозния си водач. Ръководителят на бекташийско теке се нарича шейх или баба, а ръководителят на религиозната община /джем/ в рамките на махала или село се нарича баба /боба/ или деде. Според тях, божественото водителство е олицетворено в лицето на религиозния водач /бабата/. Многобройни са примерите за присъствието на религиозния водач в живота на вярващите. Той изпълнява функциите както на религиозен глава, така и на политически, и социален и икономически водач, а също така има и правораздавателни прерогативи в рамките на обичайното право. За “баба” се избира човек, който е вещ в делата на религията, който е загрижен за делата на общността, трябва да е икономически заможен, да е нравствен, добър, честен, справедлив човек. Събиранията на джема стават в дома на бабата. Той участва във всички религиозни и други обичайни тържества в джема, присъства на всички сбирки на вярващите. Когато членове на джема решат да направят жертвоприношение /курбан/ на някое бекташийско теке, задължително искат разрешение от духовното лице за отиване на текето. Духовното лице никога не отказва да даде такова разрешение. Духовинят водач трябва да присъства на ритуала в текето.
Бездетни родители ритуално носят свещи в дома на бабата за сдобиване с деца. Сватосването също става в дома на бабата. Ако родителите са съгласували вече годежа с религиозния водач, той не може да бъде развален, дори при искане от страна на момчето или момичето. Аргументът е, че всяко действие, което се съгласува с бабата, все едно че се съгласува с Бога. Бабата е неспорим авторитет по отношение на всички въпроси, които касаят вярата. Той се ползува с огромно уважение от страна на вярващите. Правораздавателните функции на духовния водач се изразяват в това, че той трябва да определя и наказанията за греховете на своите вярващи.
Култът към Али е крайъгълният камък на религиозната доктрина при къзълбашите-бекташи. Всичките им песни и молитви представляват възхвала на Али. Наричат го “Tanrının arslanı” /лъвът на Бога/, “Şah-ı Merdan” /най-мъжествения, смелия, благородния от човеците/.17 Този култ е виден във всичките им религиозни ритуали. Залата, в която алевиите провеждат религиозните си обреди, е осветена със свещи. На почетно място седи религозният водач в бяла чалма. Всички членове на джема са насядали около стените в строг порядък. Мълчанието рядко се прекъсва от възгласи “Али”, “Али”, “Али” и от молитвата на бабата, при която всички едновременно докосват пода с челата си. Свирят се песни на струнни музикални инструменти, които олицетворяват култа към Али. В определени моменти се прекъсва изпълнението на песента и всички присъствуващи промълвяват в един глас “Али”, “хак”.
Алевиите възприемат себе си като хора, достигнали божествената истина. Те се смятат за съвършени /еренлер – посветени в истината, усвоили истината/. В почитането си на Аллах, Али, Мохамед, 12-те имама, на Хаджи Бекташ Вели и други светци, те са много искрени и честни. Магията на свещеното слово има силно въздействие върху тяхната психика. Смятат, че те са хората, избрани да разберат смисъла на тайните изречения. Това прекрасно се илюстрира в една много разпространена сред тях песен /нефес/: “Нас ни наричат хора, които най-рано са прозрели и достигнали божията тайна; нас ни наричат роби на възлюбления другар и съратник на Бога; познанието на тайната за истината е у нас; ние сме много просветени, съвършени, разумни хора. Нас ни наричат роби на Али, който посочва чудните тайни. Ако си от хората с отворени очи, гледай Али. Нас ни наричат хора, знаещи най-голямата тайна. Затова нас ни наричат светци, избавени от мъките на ада, затова ни наричат къзълбаши.”
Съществуват специални обреди за посвещаване в божията тайна. На тях присъствуват само членовете на религозната община. Тази личност, която иска да бъде посветена, се поставя на изпитание. Целта е да се провери дали този човек има духовни и физически качества да бъде достоен последовател на “пътя на истината”. Този обичай се нарича “İkrar töreni” /Икрар тьорени/. Назначава се учител /рехбер/, който да въведе послушника в принципите на вярата и в делата на сектата. Преди церемонията послушникът е задължен да направи ритуално измиване /тарикат абдести/. След това се покланя два пъти. Бива увит в бяло платно, след което му се внушават следните напътствия: “На мейдана на посветените, пред погледа на Бабата, съгласен ли си да се предадеш на учителя си. Не лъжи, не върши непозволени неща, не прелюбодействай, не взимай онова, което не е твое, не казвай всичко, което виждаш с очите си. Не се обръщай назад. ... Повярва ли в Аллах, Мохамед, Али, 12-те имама, в Ехл-и бейт /семейството на Пророка по линия на Али и Фатима/. Повярва ли в съдбата, призна ли Аллах, Мохамед и Али за едно. Ако се извърнеш от това признание, на мястото, където ще бъдат събрани възкръсналите и ще бъдат съдени при второ пришествие нека лицето ти да стане черно. Слава на Аллах, Мохамед Али, Хюнкяр Бекташ Вели.”
Подложеният на изпитание застава в центъра на стаята. На врата му се закача бяла кърпа /tığ-i bent/. В центъра на стаята се намират 12 овчи кожи /пост/, които олицетворяват 12-те имама. Той се покланя поотделно на всяка една от тях, все едно че се покланя на 12-те имама. След това се покланя на четирите врати в бекташизма: Шериат, Тарикат, Марифет, Накикат, като при всеки поздрав напредва с една крачка. Това символизира влизането му през тези 4 врати. Застава до наставника си, който го отвежда пред религиозния водач. Между бабата и послушника се провежда следният разговор:
• Хей, ученико, какво видя и какво стори?
• Видях знаещи, посветени. Дойдох при тях.
• Искаш ли светлина, сияние? Да развържем ли очите ти?
• Да, искам.
• Ако е така, ако си разлял нещо, напълни го; ако си разплакал някого, накарай го да се засмее; ако си разрушил нещо, построй го. На сбирката на съвършените и посветените, ти си на пътя на истината и Бога. Този, който идва тук, е прав. А този, който си отива е сляп. Възхвала на истината, анатема на тези, които я отричат.
Бабата се обръща към присъствуващите на церемонията: “Хей, съвършени, вярващи от съвета на посветените, тази душа ще съедини участа си, щастието си с общността на Мохамед Али. Доволни ли сте от тази душа, като какъв познавате този човек?” Присъстващите отвръщат: “Нека, водачът ни да ни помага. Да не отвърне лице от общността на истината. Познаваме го като добър.” След това се развързва бялата кърпа от врата на изпитвания, бабата шепне в ухото му: “Не влизай, не се обръщай, на ръцете ти, на езика ти, на кръста ти – бъди здрав. Учителят ти е Мохамед, водачът ти е Али.”18
Тогава се развързва и бялото платно, с което е увит, и се счита, че в този човек се влива нов живот.
Изискванията даден човек да бъде член на тази религиозна общност визират неговите морални качества: той трябва да бъде добър, да не лъже и краде, да вярва в Мохамед и Али. Веднъж станал член на общността, той никога не трябва да се отделя от нея. Всички обреди и обичаи, изпълнявани в джема, заздравяват връзките между хората в нея. В ежедневния си живот те си помагат взаимно, не се лъжат помежду си, не крадат един от друг. Според тяхната ценностна система това са големи прегрешения, които се възмездяват строго.
Церемонията “Колдан Копан” представлява акт на сдобряване на членовете на религиозната община, които не са в добри отношения помежду си. Тези, които имат оплаквания от някого, излизат в средата на стаята, разкриват проблемите си. Бабата изслушва оплакванията. Стреми се да изглади недоразуменията и да намери такъв изход от положението, което да удовлетвори и двете страни. Обидените един от друг се извиняват и се прегръщат, обещават си това вече да не се повтаря. Обещанието има голяма стойност, защото е изказано пред Бабата и пред всички посветени, и то трябва да се изпълнява.
Алевиите почитат прага на вратата. В тази връзка има комплекс от забрани, които са строго задължителни за всички. Един истински алеви никога не стъпва на прага, не тъпче прага на вратата. Това има дълбоко закодиран смисъл. Ако някой пренебрегне тези забрани, се смята, че той е престъпил свещените символи на сектата. Вратата е символ на вратата на познанието /Bab-ı ilim = İlim kapısı/, а за тях вратат на познанието е Али. Четирите страни на вратата символизират любимците на Али: едното крило е Хасан, другото е Хюсеин, горната част на вратата е Мохамед, а прагът – Фатима. Израз на това уважение се съдържа и във факта, че един алеви никога не обува обувките си перпендикулярно на вратата, а ги слага успоредно на прага. За голям грях се смята да излезеш гърбом към вратата. Съществуват молитви и нефеси за прага.
Човекът заема първостепенно място в религиозната доктрина на мюсюлманите-сектанти. Според тях човекът е божество, идол, на когото заслужава да се молиш. В една тяхна песен се пее: “човекът е този, който довежда всички дела до успех; изворът на мощта и силата е в човечеството; Този, който не се покланя на Човека, у него няма капчица вяра.” Приемат, че човек съдържа божественото начало, че Бог е вплътен в самия човек. Къзълбашите-бекташи казват, че “тези, които обичат Бога, са заедно с Бога, те са вътре в Бога, самите те са Бог.”19 В своя всекидневен живот те се ръководят от вярването, че сърцето и душата на човек са домът на Бога. Затова един човек не трябва да бъде оскърбяван, обиждан. Защото редно ли е Човек да разруши дома на Бога? Всеки човек е частица от Бога и трябва да бъде уважаван и зачитан. Алевиите смятат, че не е необходимо да се ходи на хадж в Мека, тъй като домът на Бога е в самия човек. Приписват на Хаджи Бекташ Вели следните слова: “Топлината е в огъня, а не в ламаринената печка; чудото е в главата, а не в шапката; каквото и да търсиш, търси го у себе си, то не е в Ерусалим /Кудюс/, Мека или в хаджа.” Храмът Кааба /свещеният храм на мюсюлманите в Мека/ е в сърцето на човека, а човекът е “Къбле” /т.е. той е посоката, към която трябва да се обръщаш, когато се молиш/. Добрият човек е молекула от Бога, а лошият човек е самият дявол. Според тяхната философия, за да открие Бога, човек трябва да опознае себе си. Този, който опознае себе си, ще намери у себе си Бога, ще разбере че е велик, защото носи част от Бога. Но негов дълг е да смири това величие, да бъде скромен. Тази негова скромност ще придаде висока стойност на величието му.
Да бъдеш благочестив, въздържан, набожен, добродетелен, скромен, да бъдеш с широка душа, с открито сърце, гостоприемен – това са най-големите човешки достойнства според алевиите-бекташи.
Според доктрината на алевиите, човекът е еманация на цялата Вселена. Прераждането като състояние на материята и духа е залегнало в техните религиозни вярвания. Според тях духът на Човека преди това е бил в камъка, пръстта, животното. Ако човекът е владетел на добър нрав, морал и възпитание, ако прекарва живота си в добри дела, ако има чиста и неопетнена съвест, когато умре неговият дух влиза в истинска душа, намира рая. А духовете на хора, чийто живот не се характеризира като праведен и добър, се вселяват според заслугите си в камъка, животното, пръстта, налетяват на мъки и изтезания; отиват в ада. Когато човек умре, бекташите казват, че е сменил формата си. Те смятат, че душите преминават през определени изпитания и трудности, ако с успех преминат през тях се смята, че са съвършени.
Още едно вярване определя религиозното поведение на мюсюлманите-сектанти – Вахдет-и Вюджут /Vahdet-i Vücud/. Това е обобщената им философска концепция за Природата и Бога. Според нея Бог изпълва цялата Природа, цялата Вселена. Всичко съществуващо съдържа в себе си Бога, а самият Бог е олицетворение на всичко съществуващо. Те смятат, че създателят и създаденият са едно. Стремеж на посветените в сектата е да се отърсят от преходни състояния, от впечатления, които се получават от видимите усещания, за да се извисят до Бога, да достигнат безсмъртното в неговата сърцевина и същност. За да достигне това състояние, човек трябва да отдаде предпочитание на духовиня свят пред материалния. Елементи от тази философия могат да се видят в култовата практика на къзълбашите. Например за свещени те почитат Земята, Вятъра, Тревата, Водата /наричат ги Дьортлер/, покланят се и на четирите посоки на света. Свещеното за тях число 7 съдържа в себе си закодирана информация за култа към природата. Почитат 7 небеса, а също и планетите Сатурн, Юпитер, Марс, Слънце, Венера, Луна. Слънцето според тях олицетворява Мохамед. Не бива да се вършат неприлични неща срещу слънцето. Обърнати при молитвите в посока към юг /към Къбле/, къзълбашите смятат, че се молят на Аллах и на Слънцето. Вярва се, че по време на молитва Слънцето и Луната слизат на Земята в образите на Мохамед и Али. Има следната молитва при новолуние: “Видях новата месечина Али, кълна се в Аллаха; Новата месечина да бъде щастлива, хвала на Аллаха”. Срещу Луна не се кляка, на лунна светлина не се прибира или простира пране поради страх от зли сили. Планетата Венера за къзълбашите олицетворява Фатима.20
Бекташите почитат и своите събратя от братството на посветените, които отсъствуват, но са принадлежали към тях. Например румелийските бекташи дори отделят от храната си за тях /gaip erenler hakkına – за правото на отсъствуващите съвършени/. Чакат гост, за да го нагостят, а ако не дойде такъв дават храната на нуждаещите се.
Те са изключително гостоприемни, смятат посрещането на гости за много нужно и благородно дело. Редица изследователи, имали контакти с тях, отбелязват: “Тези хора разговарят мило, приятно, с добър тон, те са много гостоприемни и добродушни.”21
Съществено място в религиозните и битовите им обичаи заема ритуалното хранене. То се открива със следните слова на бабата: “Нека вечерите да бъдат добри, нека добрините да възтържествуват, нека резултатите ни да бъдат добри! Да има любов и мир между мюсюлманите, любовта е за съвета на посветените.”
В много свои песни те благославят софрата, храната, хляба, хапката.
На религиозните церемонии на посветените се свири на струнни инструменти и се пеят нефеси /песни, елегии/. Те имат предимно религиозно съдържание. Включват текстове в прослава на Али, Мохамед, 12-те имама. Често срещан мотив е събитието в Кербеля и смъртта на Хюсеин. Тези елегии представляват важни източници за историята и религиозно-мирогледната система на мюсюлманите-сектанти. Певците целуват на три места сазовете си, казват “Аллах, Мохамед, Али” и тогава запяват. На религиозните им церемонии се употребява ракия или вино. Употребата на вино се обяснява по слединя начин: “Виното не е просто опияняваща напитка, а в него е заключена благодатна сила, влечаща човека към божеството; на слабите виното дава сила и сърцето им се отпуска”. Алкохолът се използува за разпалване на религиозните чувства на посветените. Когато виночерпецът раздава чашите, започва от бабата и застава на колене пред всеки, когото черпи. Тази постъпка – заставането на колене пред госта, е израз на уважение и гостоприемство. Броят на чашите е строго фиксиран – 3, 5, 7 или 12. Но се предпочита най-често изпиването на три чаши, за да не се получат нежелани ситуации.
За къзълбашите-бекташи числата 3, 4, 5, 7, 12 и 40 са свещени. Числото 3 символизира Аллах, Мохамед и Али; 4 обозначава четирите врати в бекташизма – Шериат, Тарикат, Марифет, Хакикат; 5 олицетворява Мохамед – Али – Фатима – Хасан – Хюсеин, а числото 12 е символ на 12-те шиитски имами.22
Религиозните церемонии на джема завършват с играта на обредния танц “сема”. Играещите са в състояние на екстаз. Играта на танца “сема” трябва да бъде едно действие, в което липсват всякакви лоши помисли. В този момент е недопустима всяка лъжа и измама. Трябва да пристъпиш към Бога с чисто сърце, с непоколебима вяра. На тази арена всеки трябва да е искрен. Според тях в този момент вътрешният свят на всеки е изписан на лицето му.23
Съществуват още много примери, които илюстрират отражението на религиозните възгледи в ежедневното общуване между вярващите. Но тук не е възможно да посочим всички. Смятам, че посочените бяха достатъчни, за да видим, че принципите, които изграждат религиозните церемонии в бекташизма, действията и постъпките, породени от тях, формират една система на вярвания в сектата, която господствува дори в личния живот на прилежащите към нея. Дори словата, които се изричат като мнения и възгледи, чувствата, които бушуват в сърцето, са свързани с религиозната им доктрина и са под нейния контрол. Тя обуславя система от ценности, с които задължително трябва да се съобразяваш. Но точно тези ценности, изпълвали живота на вярващите бекташи с повече нравственост и хуманизъм, правели житейските проблеми по-лесно преодолими.
РЕЧНИК
*Умма – общността на всички мюсюлмани в света; единната мюсюлманска община.
**Сунна – предания за делата на Мохамед и неговите сподвижници.
***Нефес – песен с религиозно съдържание при мюсюлманите-сектанти.
****Битката при Кербеля – битка между привържениците на халифа Йезид ибн Муавия и привържениците на имамите Хюсеин и Хасан, синове на Али и Фатима, състояла се на 10 октомври 680 г. на 40 км. северозападно от Куфа.
*****В някои райони този траур е 12-дневен. Например в с. Мъдрево /Месим махлеси/, Разградски окръг, траурните дни за бабите са 12, а за останалите членове на религиозната община – 9. /Христо Христов, Етнографски материали за село Мъдрево. – Българските алиани. С., 1991, с. 160/.
******Джем – названието на мюсюлманската община на сектантите в рамките на дадена махала или село.
БЕЛЕЖКИ
1. Цв. Георгиева. Хлябът – ключ, който разделя и събира човешки светове. Български фолклор, 1992, кн. 2.
2. Вж. Ел. Марушиакова. Класификация на малките етнически групи. - Векове, 1990, кн. 2, с. 15.
3. Локальные и синкретические культы, М., 1991, с. 5-6.
4. Вж. Г. фон Грюнебаум. Классический ислам: 600-1258, М., 1986.
5. Пак там, с. 104.
6. Ю. Н. Марр. Статьи и сообщения, М. – Л., т. 2, 1939, с. 248-254.
7. İhsan Mesut Erişen - Kemal Samancıgil, Hacı Bektaş Veli. Bektaşilik ve Alevilik Tarihi, 1966, s. 45.
8. Л. Лелеков. Зороастризм: Явление и проблемы. – В: Локальные и синкретические культы, М., 1991, с. 16.
9. В. Гордлевский. Избр. сочинения, т. ІІІ, М., 1962, с. 32.
10. M. Fırat. Doğu İlleri ve Varto Tarihi, Ank., 1981, s. 29.
11. Всички песни /нефеси/ и молитви на сектантите тук се дават в български превод. Те се намират в оригинал /на турски език/ у авторката и не са публикувани.
12. С. Димитров. Някои проблеми на етническите и ислямизационно-асимилационните процеси в българските земи през ХV-ХVІІ в. - В: Проблеми на развитето на българската народност и нация, С., 1988; J. Birge. The Bektashi Order Dervishes. London, 1965.
13. Религиозные и синкретические культы, с. 8.
14. В. Гордлевский, Цит. съч., с. 34.
15. Пол Рико. Сегашното състояние на Османската Империя и на гръцката църква /ХVІІ в./. С., 1988, с. 131-132.
16. Българските алиани. Сборник с етнографски материали. С., 1991, с. 79.
17. Bektaşi Gülleri /Bektaşi-Alevi Şiirleri Antolojisi/, 1973, s. 15-72.
18. Erişen - Samancigil, Bektaşilik ve Alevilik Tarihi, s. 214.
19. Battal Pehlivan. Alevi-Bektaşi Düşüncesine Göre Allah. İstanbul, 1991, s. 33-40.
20. İsmet Zeki Eyuboğlu. Bütün Yönleriyle Bektaşilik-Alevilik. İstanbul, 1980, s. 305.
21. Erişen - Samancıgil, Цит. съч., с. 215.
22. İ. Eyuboğlu, Цит. съч., с. 301-322.
23. Пак там. Прекрасни поетични илюстрации на това се съдържат в песните им.
Nevena Gavrilov
The life of the Members of the Muslim Sects from the Point View of Their Religious Doctrines (Summary)
Some processes are viewed, concerning the dissemination of Islam on the Balkan peninsular, more specifically, the popularization of the Shiiti sects. The reasons – pragmatic and psychological – are shown for the Shiiti to the official a Sunniti from of Islam. The specific characteristics, as well as the differences between some Shiiti groups, such as Alevis, Kizilbashis, and Bektashis, are delineated. The Alevis are famous for their cult of Alli, for the denial of the Koran, the extatic nature of their cult, etc. The Kizilbashi from of Islam is based on the Turkic shamanism, reshaped by the Shiiti religious doctrine. The Bektashism originated in the second half of the 18-th c., at the time of great violence, riots, and migration of big groups of people in Middle and Lesser Asia.
Furthurmore, some specific for the Muslim sect on the Balcan peninsular rites and habitual practices are described. Among them are the so called Ashure bayram, the organization of the local religious community (“djem”) and the role and function of its leader, the rites for religious initiation, the “Koldan, Koran” ceremony, and so on. Through them the Muslims` ethics, ideology, their ideas of God and man, their psychological world are.

# аспирант в Института по Балканистика
## Български фолклор /1993 sene, 3 cilt/
сп. “Български фолклор”, 1993 г., кн. 3

Невена Гаврилова / Минаре България