Ислямът в затвореното френско общество
Част І
Исторически щрихи
Първите контакти между територията на днешна Франция и исляма сe осъществяват през VІІІ век. Причината за тях е ислямската експанзия в съседна Испания през 711 г. През 719 г. андалуският владетел Самх бен Малик завладява княжество Септимания и през 720 г. превръща град Нарбона в своя столица. Една година по-късно граф Одо Аквитански изненадва арабите, които обсаждат Тулуза. Той ги разбива, а самият Бен Малик ранява смъртоносно. Все още арабите са били силни във военно отношение и продължават набезите си на френска територия. Те продължават да плячкосват земите на Галия и през 725 г. достигат до Отун в Бургундия. По-късно управителят на Андалусия Абдерахман Дахил нанася поражение на войските на граф Одо в близост до град Бордо. На 10 и 11 октомври 732 г. майордомът на меровингите Карл Мартел нанася историческо поражение на арабите близо до Поатие. Редица историци налагат тезата, че с него се слага край на арабското нашествие на европейския континент и тогава започва истинската „Реконкиста”, завършила с изтласкването на арабо-мюсюлманските нашественици през 1492 г.
Арабското присъствие в Септимания продължава до 759 г. През Х век мюсюлманите построяват цитаделата Фраксинет в залива на съвременния френския град Сен Тропе. Те провеждат политика на набези и грабежи в региона през целия век. Много по-късно част от бягащите от испанската Реконкиста и Инквизицията мюсюлмани се настаняват в Южна Франция. Те дори създават собствена социална група в региона Лангедок-Русийон, френската част от страната на баските и Беарн. Част от тях емигрират в Магреба, но има и такива, които остават във Франция и се претопяват с местното население.12
Тесните връзки на Франция с ислямския свят започват активно от 1830 г., когато тогавашният крал Шарл окупира Алжир. През периода на цели 132 години двете страни имат взаимнозависещи държавнообразуващи процеси. През ХІХ век често френското правителство депортира несъгласни с политиката му опозиционери в Алжир. Борбата за независимост на арабската страна предизвиква падането на Четвъртата република и навлизането на страната през 1958 г. в нов период от съвременната френска история – Петата република.3
Според френския изследовател Франсоа Бюрка този период представлява своеобразна подготвителна фаза за френското обществено мнение и подсъзнание за приемането на културата на „другия”. Не става въпрос за далечния Виетнам или Индия, а за близкия Магреб, с когото повече от столетие Франция е имала интензивен трафик на хора. Нещо повече, „старият” и „много близкият” съсед допринася за изграждането на френската колективна идентичност в нейните различни страти – лингвистични (във френския език влизат отделни арабски думи), етнически (вече не само галите са предците на французите) и религиозни (пророкът на ислямската религия се анонсира във френското общество дори само чрез масовото разпространение на името Мохамед сред новородените в тази страна). Големият въпрос, който си задава въпросният учен е дали християнската религия и светското начало на държавата са се превърнали в иманентна част от френския генетичен идентификационен код.4 Дали големите битки срещу „сарацините” и „маврите” подхранват историческите спомени на французите до такава степен, че те да се проектират по някакъв начин върху изграждането на съвременната демократична държава. По този начин се поставя въпросът за формулата на френския национализъм, толерантност и съвместно съществуване между двете най-големи конфесии.
Видно е, че историята „тежи” върху съзнанието на французите в сравнение с това на англосаксонските им съседи, които никога не са имали съприкосновение с организирана ислямска сила през вековете на собствената си територия. В същото време обаче алжирският период във Франция не може да се сравни и с ефекта, които оставя ислямското политическо присъствие в Източна и дори Централна Европа върху съзнанието на християнските народи от региона. Очевидно спецификата на историческите връзки композира генома на бъдещите интерелигиозни връзки във френското общество. Френският историк Франсоа Клеман твърди, че съществуват индикации, според които през ХІІ век редица мюсюлмани са се били установили в град Монпелие. По същото време отделно от тях местни феодали купуват на робските пазари в Магреба множество роби-мюсюлмани и техния труд е бил масово използван в провинциите Русийон, Лангедок и Прованс.
Имиграцията от Северна Африка
Преобладаващата част от френските мюсюлмани идват от Северна Африка, като още от средата на ХІХ век френската държава прибягва до стимулиране на слаб имиграционен поток. В повече случаи това е ставало от заобикалящите я ислямски страни, поради незадоволителните демографски показатели и липсата на работна ръка. В края на ХІХ век хиляди бербери живеят във Франция, а 5 000 нови имигранти пристигат всяка година в периода до 1911 г. В Марсилия първите работници-имигранти от берберски произход биват набирани през 1910 г., когато в района преобладават предимно италианците. Въпреки социалните различия и честите сблъсаци между двата етноса, работодателите осъзнават разликата в работоспособността между средиземноморските и берберските имигранти, като последните бивайки често без квалификация и специални умения, се отличават с дисциплинираността си и усилената си работа. Това подтиква френските работодатели да назначат още берберски имигранти, като през 1914 г. те съставляват половината от работещата работна сила във френските фабрики.5
По време на Първата световна война колониалната сила набира войници от своите колонии и протекторати. Най-многобройни са северноафриканците – 86 000. След края на военните действия, бойците от колониалните части се установяват на територията на Франция, като в следвоеннията период се наблюдава първата имиграционна вълна, съставена от 78 000 алжирци, 55 000 мароканци и малка група тунизийци. Колониалните власти организират миграционния процес, реализирайки пълния трансфер във Франция. Подписването на трудови договори, предимно с продължителност една година и подборът на работна ръка, се осъществява според произхода на кандидат-емигранта. Следва бълзото изпращане на новите работници на пристанището в Марсилия, след което биват разпределяни в различни фабрики из Франция. Така през периода 1920-1924 г. Тази държава се превръща в една от най-атрактивните за икономическите имигранти дестинации в света.6
Имиграционният процес се ускорява след Втората световна война и най-вече след завършването на деколонизацията на множество държави в Африка и Азия. След 1945 г. френската икономика се намира в полуразрушено състояние. Това е основната причина за създаването на Националното бюро за имиграция (НБИ) във Франция. До този момент привличането на чуждестранните работници е било от правомощията на Министерството на отбраната. Ръководството на НБИ изработва първата таблица с критерии за привличането на чуждестранните работници. Тя включва етнически, географски, санитарни и професионални белези. Плановете на френската държава не са предвиждали приоритетното стимулиране на граждани от ислямските страни да имигрират във Франция. Париж се е надявал да попълни своите липсващи работници в следното съотношение: 50% - от скандинавския регион и Германия, 30% - латини от Севера и 20% - славяни. Амбициите на НБИ се провалят, тъй като френското обществено мнение не е гледало с добро око на немците веднага след Втората световна война. В същото време Париж е желаел да дойдат на работа италианци от северните райони на Апенините, а се отзовали техни съграждани от южните провинции. Така френското правителство се е видяло принудено да си „набави” липсващата работна ръка от бедните северноафрикански мюсюлмански държави.
След обявяването на независимостта на Алжир от Франция през 1962 г. се забелязва една мощна имигрантска вълна, която е съставена предимно от т.нар. harkis. Думата идва от арабското haraka, означаващо движение. Става въпрос за една група от 91 хиляди алжирски мюсюлмани, които са свързали трайно своята съдба с бившия метропол. В тях влизат бивши чиновници или военнослужещи. Някои от тях продължават своята професионална кариера във втората си родина. По-известни от тях са бившият държавен секретар Хамлауи Мекашера и бившият помощник-кмет на Страсбург Азиз Мелиани.
Все пак основната национална имигрантска група във Френската република през периода 1945-1974 остава мароканската. След нея веднага се нарежда алжирската. Швейцарският изследовател Стефан Латион отбелязва, че на практика постоянната миграция между Франция и Алжир не е преставала през сто и тридесет годишния период на френската окупация на тази страна. Едва след 1962 г., когато тя получава независимост, властите в Париж започват диверсификацията на имиграционния поток с компактни групи от съседно Мароко.7
Икономическата криза в Европа, предизвикана от петролната криза през 1973-1974 г. променя плановете на френските власти. Те затягат режима на приемане на чужди работници и преустановяват процеса на събирането на членовете на разделените семейства. Нещо повече, правителството обявява мерки за стимулиране на чужденците, които желаят да напуснат Франция. Все пак властите поставят решително дилемата пред имигрантите – завръщане в родината или събиране на семейството и приемане на интеграционната специфика, определена от френската държава. Имайки предвид катастрофалното положение на икономиките на северноафриканските държави през 80-те години на ХХ век, огромното мнозинство имигранти от мюсюлмански произход предпочитат да изберат Франция за своя втора родина. По този начин приключва за тях периодът на хиджра, изгнаничеството и временната адаптация на религиозните практики, както и съществуването в условията извън дар ал ислам, къщата на исляма. Така през последните две десетилетия на ХХ век започва адаптацията на френските мюсюлмани за колективното им пребиваване на френска територия. Мюсюлманите се превръщат в колективен субект, който започва да търси своята френска идентичност съобразно прилагането на своите религиозни принципи в неислямска среда. Съвсем логично именно в този момент се появяват и първите искания за задоволяването на специфичните религиозни нужди:
- устройването на места за молитва, било по местоживеене или месторабота;
- позволяването на храната хилял;
- устройването на специфични парцели в градските гробищни паркове;
- съобразяването на рабтното време с часовете за молитва;
- отбелязването на големите мюсюлмански празници иид ал маулид, рождението на Пророка, Курбан Байрям и Рамазан Байрям.
Чрез евентуалното постигане на тези придобивки конфесионалната общност прави усилия да възпроизведе онази социална среда, която тя е загубила, имигрирайки в немюсюлмански общетвени условия. Така се правят първите стъпки за формирането на специфичното микрообщество, което след време създава предпоставките за прерастването в гето. Френската експертка Жослин Сезари отбелязва, че необходимостта от борба за доказването на собствената си религиозна идентичност има ясно очертани социални корени. На първоначалния етап социалното и религиозното начало се преплитат. На втори план обаче на повърхността изплува и националното чувство. Запазването на атрибутите на националната памет се превръща в специфична характеристика на първоимигрантите, особено за алжирците. Именно последните превръщат исляма в централен белег на техния всекидневен начин на живот и поведение във френското общество.8
През 70-те и 80-те години на ХХ век във Франция се появяват две имиграционни „траектории”. Първата е тази на алжирците. Тя се характеризира със създаването на „затворен” колективен живот, изграден върху силни връзки на солидарност. Всеки новодошъл е поканен да се присъедини към формираната структура. Реалната локализиция на колектива зависи от имигрантите. Втората е тази на мароканците. Тя допуска видимо по-силна „намеса” на френския работодател в живота на референтната група. Този тип колективи се изграждат приоритетно около местата за работа. Двата „траекторни” проекта притежават тъждествени искания, а именно търсенето на собствена формула на културна интеграция във френското общество. Чрез нея имигрантите желаят да се докажат като личности, а не само като работна сила.
Северноафриканските имигранти под 19 годишна възраст в периода 1990-1999 г. представляват 26% от новопристигащите мюсюлмански имигранти. Отвъд законно пристигащите млади „работни попълнения”, много избират нелегални мрежи за трафик на хора, водещи началото си предимно от Мароко и Тунис. Диверсификацията на географския произход също би могла да бъде доловена. Докато северноафриканските имигранти съставляват преобладаващата част от имигрантското население на Франция, се наблюдава значителна имигрантска вълна от Конго, Камерун и бивш Заир, Сенегал и Мали. Последните се установяват предимно в региона Ил дьо Франс, където 65,4% от имигрантите са от Субсахарска Африка.9
Първа имигрантска вълна от Турция е през 1960 г. след като Франция и Турция подписват споразумение за обмен на работна сила. Работниците идват предимно от централните и източни части на Турция, където семействата са заети най-вече в селскостопанския сектор. Пристигайки във Франция, те се заселват в региони като Елзас и Ил дьо Франс, а през 80-те години и в Бургундия. Мъжете работят предимно в заводи като тези на „Пежо” и „Ситроен” или в горския сектор. Имигрантите от Турция са силно хетерогенни по отношение на етническите критерии (турци, кюрди и казаци) и религиозната принадлежност (сунити и алевити). След началото на икономическата имиграция от Турция, пристигането на политически бежанци от тази страна, дава нов облик на местната общност във Франция.
Мюсюлманската общност
Френското законодателство не определя постоянно пребиваващите на територията й според религиозната им принадлежност, в резултат на което няма официални статистически данни за броя на мюсюлманите във Франция,10 но според независими проучвания те са между 3,5 и 5 милиона представлявайки около 6 – 8,5% от общото население (58,5 милиона), като два милиона от тях са с френско гражданство.11 Преобладаващата част от мюсюлманската популация са със северноафрикански произход (Алжир, Мароко и Тунис), като се наблюдава значително присъствие на ислямската конфесионална общност от Турция, Средния Изток и Субсахарска Африка.12
Експертите Съливан Броуард и Венсан Тиберж13 от Centre de Recherches Politiques de Sciences Po реализират изследване на ислямската общност във Франция. То е насочено главно към нейните представители с африкански и турски произход, които са натурализирани или са родени на територията на страната. На въпроса относно тяхната религиозна принадлежност 59% от респондентите определят себе си като мюсюлмани, докато останалата част не се чувстват религиозно ангажирани.
Друго проучване, съсредоточено върху мюсюлманите с френско гражданство и върху тези, регистрирани в избирателните списъци, показва твърде малък брой законно пребиваващи имигранти, изповядващи исляма, както и огромно мнозинство от такива, които не притежават политически права. Въпросното научно изследване е материализирано от френския учен Бруно Етиен. Според него броят на законно пребиваващите мюсюлмани във Франция е между 1,2 и 2 милиона.14
Анализът на географското разположение на ислямската общност на територията на Франция показва, че те живеят в региони с активна промишлена дейност и евтино жилищно строителство. Представителите на това малцинство се заселват предимно в райони, които са в близост до работните им места като най-голямата концентрация се наблюдава в Южна Франция.
Ислямската религия и държавата
Демократичните устои на съвременна Франция се основават върху принципа на секуларизма,15 който определя разделянето на държавата от религията. Той намира своя израз в закона от 9 декември 1905 г., в който се споменава, че секуларизмът „гарантира свободното вероизповедание” (чл. 1). В същото време член 2 от същият закон определя Франция като република, която „не признава, не финансира и не субсидира никакви религиозни култове”. Различията между тези две мерки прави френския религиозен модел особено специален. Строгото тълкуване и прилагане на принципа на секуларизма представлява пречка за изграждането на мултикултурализма като израз на обединение на културните, религиозните и етническите особености, подчинени на концепцията за равенство между всички хора.
За разлика от други европейски държави Франция възприема църквата като субект на частното право. Принципът на светския характер на държавата и на отделната личност е конституционно закрепена през 1958 г. Държавата признава официално съществуването на църковския институт в гражданското общество, но отказва да даде оценка на неговите морални и философски стойности. В същото време това не означава, че религиозният култ във Франция е материален израз на някакъв частен клуб. Напротив, църковната дейност е публична и тя се провежда съобразно изискванията на местната власт.
Строго изградената законодателна диференциация между религията и държавата се заличава в своя институционализиран израз. Като най-ясен пример може да се посочи субсидирането на частните религиозни училища от френската държава, която осигурява заплати на религиозните служители в светските институции, каквито са затворите и армията и придвижда данъчни облекчения за религиозните организации.
Изграждането на религиозни храмове също се ползва с подкрепата на държавата. Това става най-вече посредством поддръжката на местната власт чрез използването на различни законови положения. Такива са например финансирането на „културни” обекти съгласно текстовете на закон, приет през 1901 г., отдаването под наем на някакъв терен за много дълъг период от време на символична цена или конституирането на дадена конфесионална общност като гарант за получаването на заем за издигането на култов център. Във Франция финансирането на ислямските религиозни храмове и домове е осигурено чрез даренията на местни физически и юридически лица, но също така съществува и възможността това да се направи и от задгранични спомоществователи.16
Господстващата католическа църква до голяма степен оформя динамиката във френската държава като сама по себе си би могла да придобие статут на „привилегирован партньор”. Преговорите между държавата и изповядващите исляма във Франция се състоят предимно в създаването на представителен орган за конфесионалната общност, което би могло да се определи като тенденция, намираща своя израз в цяла Европа. Религиозните институции трябва да претърпят своята адаптация, за да бъдат ефективни партньори на държавата или по-конкретно, това изисква религиозните общности да създадат свещенически структури, оглавявани от лидери с подходящи качества.
Мюсюлманската общност във Франция не е единна и не разполага с институционални механизми за постигане на консенсус с държавата. Това обстоятелство допринася за сериозните критики към френския интеграционен модел. През 2003 г. Френският съвет на мюсюлманското вероизповедание (ФСМВ) е учреден с подкрепата на държавата, с надеждата, че един централизиран и представителен за местната мюсюлманска общност субект ще спомогне за разрешаването на този дългогодишен проблем.17
През октомври 2005 г. Никола Саркози подкрепя държавното финансиране на джамиите във Франция, което причинява редица спорове. Като министър на вътрешните работи свиква комисия, която да определи дали недостигът на джамии във Франция позволява на екстремистите да се установят сред френските мюсюлмани. Саркози подкрепя преразглеждането на закона от 1905 г., който на практика забранява държавното финансиране на местата за поклонение. Позицията на Саркози влиза в противоречие с идеите на Жак Ширак и Доминик дьо Вилпен, които защитават закона от 1905 г. като стълб на френската републиканска система.
Въпреки огромната съпротива към позицията на Саркози, през същата година се създава „Фондация за исляма” (ФИ). Задачата на тази структура е да контролира финансирането на ислямското вероизповедание в страната. Въпросният субект е подкрепен от правителството като банковите му сметки са напълно прозрачни.18 Финансовите постъпления на ФИ се използват предимно за изграждането на джамии и за обучението на имами.
Упражняване на ислямското вероизповедание
По време на колониалния период въпросът за исляма във Франция е възприеман през призмата на политическите взаимоотношения с Магреба. Париж дава специален статус на всички свои граждани с произход от Северна Африка. Необходимо е да се припомни фактът, че през 1840 г. територията на днешен Алжир е анексирана и де юре става част от Франция. Гражданите й стават французи, но без да ползват съответните пълноправни граждански права. Те приемат правен статут, наречен „френски обекти”. Подобно правно положение е определено като „местен граждански статус”, приложен специално за Алжир и утвърден от мюсюлманските правопорядки. Тази практика продължава до Втората световна война като през 1947 г. Франция решава да даде пълноправен граждански статут на алжирците, но не и истински политически права. Официално това се прави с цел да се защити религиозната им идентичност, но реалната причина остава нежеланието да се обяви публично налаганата им дискриминация и определянето им като „ненадеждни граждани”. В същото време членовете на европейската и еврейската общност, живеещи в Алжир, правно са определени като „френски алжирци”. Те притежават пълноправно френско гражданство и респективно реални политически права по отношение на континентална Франция.19
Като носители на бремето на колониалното си минало имигрантите-мюсюлмани от Северна Африка биват отхвърляни от френското общество. Те са принудени да практикуват религията си твърде предпазливо. Дори нещо повече, пристигайки във Франция по икономически причини, първото поколение мюсюлмански имигранти е слабо интегрирано в общественото пространство, практикувайки религиозните си обичаи единствено в частни домове. Сблъсквайки се със западната ценностна система, устоите на която са доминирани от различни морални и етични разбирания, имигрантите се обръщат към исляма като източник на защита за тях и техните семейства от негативните асоциации, свързани с имиграцията.
Второто поколение мюсюлмански имигранти отбелязва нов етап в присъствието на тази религия във Франция. Тяхната общност няма същата история както предците им и същата връзка с ислямския култ. Значителна част от тях вече не се определят като мюсюлмани, дори не са вярващи. За разлика от своите родители, второто поколение имигранти има различно възприятие за исляма и упражняването на религията си според критериите на местното общество. Религиозните практики на второто поколение имигранти са повече индивидуални и по-малко колективни. Мнозинството избират да спазват някои, но не всички догматични изисквания. Често те постят по време на Рамадан, но вече не се молят по пет пъти на ден.
Имигрантската маса започва публично да практикува религиозния си култ през 70-те години на ХХ век вследствие на създаването на специфични социални условия. През тази епоха промишлената дейност във Франция силно се автоматизира, особено в автомобилната индустрия. Това води до закриването на много работни места и появата на висока безработица, включително и сред мюсюлманите. Много синдикални организации и политически формации подкрепят борбата за отстояването на правата на работниците. Най-красноречиви примери са Френската комунистическа партия и Общата конфедерация на труда. Последните игнорират реалното взаимодействие с профсъюзните ядра, които представляват работниците-имигранти. Така последните са принудени сами да се борят за своите интереси. Тяхната колективна мобилизация се реализира чрез издигането на лозунги за отстояване на религиозната идентичност, за изграждането на молитвени стаи във фабриките и други подобни. Главната задача на подобни действия е подобряването на техния начин на живот в работната и семейната среда и по-голямо зачитане на религиозните им вярвания.
В началото на 80-те години на ХХ век Френската социалистическа партия (ФСП) реализира мерки, които допринасят за активизирането на интеграционните процеси на ислямското малцинство. След като през 1981 г. лидерът на партията Франсоа Митеран става държавен глава неговото правителство спомага за създаването на по-добър климат в това отношение. Така през периода 1981 - 1982 г. властите узаконяват присъствието на 130 000 нелегални имигранти на френска територия. На 7 юли 1984 г. системата за издаване на разрешителни за престой е осъвременена. Създават се два вида разрешителни:
1. Постоянно, което позволява на хората да живеят и работят в страната за срок от 10 години. След изтичането му автоматично е подновявано;
2. Временно за период от една година.
Друга новост, въведена от управлението на Франсоа Митеран, е правото на чужденците да създават свои организации на етническа и религиозна основа. Държавата ги въприема като законни, въпреки че не се изисква съгласието на министерството на вътрешните работи. По този начин упражняването на ислямската религия става много по-прозрачно в погледа на местното обществено мнение в сравнение с това през 70-те години на ХХ век.
Условията, при които се практикува ислямът във Франция, могат да бъдат разбрани след анализа на държавната политика по отношение на носенето на забрадки на обществени места, към строежа на джамии и мюсюлмански гробища, както и към упражняването на различните мюсюлмански обреди и обичаи. На територията на Франция има почти 1500 места за провеждане на молитвената процедура. В същото време малка част от тях са джамии. Последните са предимно с малки размери и скромно оборудване. Изграждането на нови религиозни храмове е трудно, тъй като обикновено се натъква на неодобрението на френската общественост. Според портала „Ислам онлайн” през 2003 г. във Франция е имало най-малко 1554 джамии.20 Не е ясно обаче колко от тях са храмове и колко могат да бъдат определени като религиозни домове.
Във Франция гробищните паркове са светски. Въпреки това държавата е осигурила възможността в тях мюсюлманите да извършват погребалните церемонии съгласно своите традиции. Често обаче местните власти не предоставят достатъчно парцели за такива цели, което става причина за протести от местното ислямско малцинство.
През 2006 г. френското правителство повиши необходимата възраст за встъпване в брак за мюсюлманките от 15 на 18 години, каквато е била практиката в продължение на две столетия.
------------------------------------
1 Рафик, А.К., Тарих ал магреб ал араби, История на арабския магреб,
джамия димашк, 1982, сс. 147-159.
2 Clement, F., Les musulmans a Monpellier au XII siècle, dans Histoire de l’islam
et des musulmans en France, Albin Michel, 2007, pp. 47 – 53.
3 Tlemcani, R., Islam in France: The French Have Themselves to Blame, The Middle
East Quarterly, March 1997, Vol. IV, N 1, http://www.meforum.org/article/338.
4 Burgat, F., L’ islam en France. Des peurs heritees das peurs cultivees,
GRIS, 2002, http://www.islamresearch.net/peurs_heritees.html
5 Emile Temime, “Des Kabyles à Marseille: une migration précoce et durable”
Spring 2001, p. 46.
6 Noiriel, G., Immigration, antisemitism et racisme en France, Fayard, 2009,
pp. 287-313.
7 Lathion, S., De l’immigre temporaire au resident permanent, GRIS,
juin 2003, http://www.islamresearch.net/fr.html
8 Cesari, J., Etre musulman en France: Associations, militants et mosquees,
Khartala-Iremam, Paris, 1994, p. 31.
9 Jacques Barou, “Les immigrations africaines en France au tournant du siècle,” p. 15.
10 Boyer, A, “L’islam en France” Paris, PUF, 1998, p. 18.
11 Messner, F. „State and religion in France” Part 1, Paris, 2007.
12 http://www.eumap.org/topics/minority/reports/eumuslims/
background_reports/download/france/france.pdf
13 Sylvain Brouard ,Vincent Tiberj, „Français comme les autres: enquête sur
les citoyens d’origine maghrébine, africaine et”, Paris: Les Presses de Sciences
Po, 2005, p. 23.
14 Bruno Etienne, „Dictionnaire du vote”, Paris: PUF, 2001, p. 678.
15 http://lesrapports.ladocumentationfrancaise.fr/BRP/034000725/0000.pdf
16 La France a la loupe. Le culte musulmane en France, Ministere des affaires
etrangeres, mars 2007, http://www.botschaft-frankreich.de/IMG/culte_musulman.pdf
17 http://www.islamperceptions.org/WesternPerceptionofIslamandMuslims.pdf
18 http://www.expatica.com/fr/news/local_news/call-for-mosque-funding-
revives-old-debate-24904_24188.html
19 Laure Blevis, “Les avatars de la citoyenneté en Algérie coloniale ou les
paradoxes d’une categorization” Droit et Société, 2001, p. 557–580.
20 At Least 1554 Mosques in France: Study, Islam online, 5.06.2004, http://www.islamonline.net/English/News/2004-06/06/article01.shtml
>>>
07. 10. 2009 Ислямът в затвореното френско общество
Част ІІ
Образование
Равният достъп до образователни възможности по закон е гарантиран за всички, живеещи на територията на Франция, независимо от техният произход или религиозна принадлежност. Сферата на образованието се регулира също от принципите на секуларизма. Основна роля играе Законът за ориентиране в образованието, приет през 1989 г. Въпросната правна норма постановява правото на всеки френски гражданин на свободен избор и на развитие в рамките на националната образователна система. Практически, тези два норматива влизат в противоречие помежду си при анализа за студентите, принадлежащи към ислямската общност в качеството им на обект на регулиране. Френската образователна система създава условия в обществените училища да се изучават републиканските ценности, залегнали в принципите на секуларизма, гарантира равнопоставеността на всички ученици и отстоява плурализма.1
Няма официална статистическа информация изградена на базата на религиозната принадлежност и съответно липсва специфичен анализ на образователните възможности сред мюсюлманската популация. За дълъг период от време образователните институции отказват да преброят броя на учениците с чужд произход и поради тази причина децата на имигрантите не могат да бъдат проследени в информацията, предоставена от Министерство на образованието.
Трудностите, които срещат мюсюлманските ученици в обучението си като деца на имигранти изправят образователното министерство пред отговорността да развива знанията на учениците от чужд произход в своята система. Докато мнозинството от учениците счита, че социалноикономическият статут на имигрантските семейства е важна предпоставка за правилната интеграция на техните деца в училищната система, резултатите показват, че културните фактори и дискриминацията в училище са от водещо значение.
Образователните нива на първото поколение имигранти се различават в зависимост от тяхната страна на произход. Според проучване на Националният институт за статистически и икономически изследвания (НИСИИ) от 2005 г., делът на неграмотни е най-значим сред турските имигранти, като 70% от тях имат завършено единствено начално образование. Почти 27% от имигрантите, идващи от Субсахарска Африка имат висше образование, като те се характеризизрат с най-високи образователни нива сред мюсюлманската общност във Франция. В много случаи, имигрантите от Северна Африка идват в страната, за да завършат своето образование, като образователните възможности, които предоставя страната се явяват допълнителна предпоставка за имиграцията към нея.2
В края на 80-те и началото на 90-те години правителството издава няколко подзаконови нормативни акта, чрез които се регулира носенето на религиозни символи в училище. Чрез тях се гарантира „неутралния характер на секуларността”. В крайна сметка на учениците се позволява да изповядват определена религия и да демонстрират принадлежността си към нея в учебните заведения. Парадоксът е, че в същото време им е забранено да я проповядват, както и да унижават религиозните чувства на другите, тяхната сигурност и здраве, нормалното протичане на занятията и публичния ред в учебното заведение.
Възможност за организиране на религиозни курсове има само в началното училище. В средните училища това може да стане в извънучебни занятия, водени от проповедници, въпреки че от 2004 г. няма повече ислямски проповедници, занимаващи се с тази дейност.3 По този начин младите мюсюлмани получават своето религиозно образование предимно в семейството или в курсове, организирани от джамийските настоятелства.
Носенето на забрадка от мюсюлманските ученички се оказа сериозно изпитание за толерантността на френското общество. Този въпрос сериозно привлече публичното внимание като в последствие доведе до създаването на закон за забраната за носене на религиозни символи в училище. Това стана през 2003 г. Чрез прилагането на този закон, Правителството реши да следва инструкциите, съставени от Комисията за отразяване на секуларността. Последната изисква прилагането на текст от закона, утвърждаващ светския режим във Франция. По-специално той гласи, че се забранява носенето на отличителни религиозни символи и облекло в обществените училища, показващи определена конфесионална или политическа принадлежност. Според въпросната правна норма като такива се възприемат големите кръстове, забрадките или еврейските шапчици. За дискретни и респективно разрешени символи се считат малки медальони (звездата на Давид за евреите или ръката на Фатима за мюсюлманите) или малки разпятия.4
Отказвайки да приеме подобна алтернатива, мюсюлманската общност във Франция предприема ответни действия и се заема с изграждането на ислямски училища. Така се създава първата мюсюлманска гимназия през септември 2003 г. – Lycée ”Averroes” на името на известения арабско-испански философ от ХІІ век. През 2007 г. отваря врати и още едно подобно учебно заведение Lycée college „Al Kindi” в град Лион. На 10 март 2008 г. се открива и друго ислямско училище „Éducation et Savoir” в парижкото предградие Витри-сюр-Сен. В тези училища освен задължителната учебна програма се изучават арабски език и ислям. Участието на държавата се изчерпва до осигуряване на стипендии за успех като финансирането на училищата става от частни лица и организации във Франция.
От години обучението на имами се явява сериозен проблем, както за държавата, така и за мюсюлманската общност. Правени са редица опити в това отношение. В тази посока се създава „Европейския институт по хуманитарни науки” в Ниевр с подкрепата на „Съюза на ислямските организации във Франция” (СИОФ), но той се явява твърде неефективен. В същото време Теологическият институт към Парижката джамия успява да привлече едва няколко студенти. През септември 2006 г. се създава държавна комисия, формирана лично от тогавашния министър-председател Доминик дьо Вилпен, която излиза с решение за създаване на държавно финансиран институт по ислямска теология в Страсбург.
Липсата на качествено обучение на имамите и ниското заплащане се разглежда като реална предпоставка за създаването на екстремистка субкултура сред мюсюлманите във Франция. Според изследване на фондация „King Baudoin” през 2003 г., от около 1000 имами едва малко повече от половината получават редовно заплати, докато една трета от тях говорят малко или изобщо френски. Целта на създаденият в Страсбург институт е именно такава – да разреши пренебрегваното с десетилетия положение чрез политика в нова насока и допълнителни програми в университетите за обучение на имами.5
През 2009 г. се дипломира първият випуск френски имами, които започват своята образователна програма преди една година в Католическия колеж в Париж (ККП). Техните сертификати удостоверяват, че са правоспособни по „богословие”, съгласно законите на френската република. Организаторите на курса твърдят, че единствено ККП е мястото на провеждането на обучението, тъй като основният преподавателски колектив е от Централната джамия във френската столица. В крайна сметка произвеждането на първите четиридесет ислямски свещенослужители във Франция стана факт след споразумението между ККП и института „Газали”, който е подведомствен на централния ислямски молитвен храм в Париж.6
Пазар на труда
От периода на масова имиграция през 50-те години до икономическата криза на 80-те на ХХ век мюсюлманските имигранти представляват важен източник на работна сила в специфични промишлени сектори, които астават атрактивни за местната работна сила. Тогава мюсюлманските имигранти работят предимно в сферата на производството, строителството и индустриалния сектор.
Днес профилът на работещите френски мюсюлмани значително се различава. Все още те заемат предимно ниско квалифицирани професионални позиции и най-често са представени в строителния и автомобилния сектор. Делът на жените, изповядващи исляма, е нараснал, въпреки че те извършват предимно почасова и не винаги постоянна трудова дейност. Равнището на заетост сред въпросната женска група се влияе предимно от тяхната етническа принадлежност. Туркините са сравнително по-малко в сравнение с алжирките и мароканките.
Проблемите, които срещат мюсюлманите на пазара на труда във Франция, се изразяват предимно в осигуряването на дългосрочна заетост и пълно работно време. Според данни на НИСИИ, безработицата сред гражданите от френски произход е 9,2%, а сред тези с чужд произход, е почти 14 %. Безработицата сред завършващите висше образование французи е 5%, докато при студентите от северноафрикански произход е 26,5%.7
Ниският образователен ценз на имигрантите играе важна роля в слабата им реализация на пазара на труда. В същото време експертни изследвания показват, че тази социална маргинализация се причинява и от допълнителни фактори, които няма нищо общо с ниското образование, характерно за първото и второ поколение имигранти. Младите имигранти често са недоволни от професионалното си положение и неизгодните позиции в йерархията.
Политическо участие на мюсюлманите
Анализирането на участието на мюсюлманите във френския политически живот остава една от най-трудните изследователски задачи. Националните и държавни политически традиции във Франция се базират върху определен модел, който е в силен противовес с този, познат в англосаксонския свят. Местното общество е неразривно свързано с ценностите на Републиката, които имат своя специфична визия относно ключови понятия като „национална идентичност”, „мултикултурализъм” и други. До голяма степен тази особеност обяснява слабото политическо участие на мюсюлманите във Франция. Принципно тази конфесионална група е слабо представена в законодателния орган за разлика от Европейския парламент.
Азуз Бегаг е роден в Лион и е от алжирски произход. Във френската история той ще бъде запомнен като първия министър от мюсюлманско вероизповедание.8 До 5 април 2007 г. ръководи новосъздаденото Министерството на равните възможности в кабинета на Доминик дьо Вилпен.
Бегаг получава докторска степен от университета в Лион. Той работи едновременно в „Националния център за научни изследвания” (НЦНИ), която е най-голямата правителствена изследователска организация във Франция и в „Къщата за социални и хуманитарни науки” в Париж.Академичната кариера на Бегаг, чиято кулминация е привличането му в НЦНИ, както и политическата му кариера, са посветени на проблемите на хората с неравни възможности.
Азуз Бегаг е член на кабинета по време на гражданските размирици през 2005 г. във Франция. Тогава той влиза в остра конфронтация с тогавашният министър на вътрешните работи Никола Саркози, критикувайки го за провежданата политика в парижките предградия. В знак на несъгласие Бегаг подава оставката си на 5 април 2007 г.
С избирането си като президент на Франция през 2007 г. Никола Саркози назначава Рашида Дати като министър на правосъдието. Дати е от алжирско-марокански произход. По време на предизборната кампания тя е съветник и говорител на Саркози. Дати е член на Европейския парламент и е първата жена от имигрантски произход, която заема толкова висока политическа позиция в историята на Франция.
На изборите през 2007 г. кандидат-депутатите с ислямско вероизповедание се увеличи няколко пъти в сравнение с тези от предишни кампании. През 2002 г. в тази група влязоха едва дванадесет души, докато през 2007 г. те са вече 250.9 Този факт недвусмислено показва активизирането на ислямското общество и желанието му за активно участие във френската политика.
Мюсюлмански организации
Във Франция съществуват приблизително 1 500 самостоятелни мюсюлмански организации. Преобладаващата част от тях са филиали на национални или религиозни институции. Мюсюлманските неправителствени субекти имат сложна и противоречива характеристика, дължаща се предимно на липсата на консенсус в мюсюлманската общност.10 Въпреки големия брой формации, мюсюлманската общност в страната не е адекватно представена чрез един общонационален орган, който да има способността да участва като равностоен партньор на държавата и да отстоява интересите на малцинството. Това се дължи на широкото етническо разнообразие на местната ислямска общност, което води до липсата на консенсус. Правителството като защитник на светския характер на държавата се предполага, че ще се старае да ограничи броя на религиозните организации. Фактите обаче показват друго.
Постоянното увеличаване на последователите на исляма в страната е белег, че религията продължава да играе важна роля и сред по-късните поколения френски мюсюлмани. Влиянието на исляма се долавя в обществените дебати по време на стачките, организирани от мюсюлманските работници през 70-те години на ХХ век. В резултат на тези събития се приема закон, които дава правото на чужди граждани да създават социални организации на територията на Франция.
Първата ислямска организация в страната е „Мюсюлмански институт” (МИ).Тя е създадена през 1926 г. и реализира своята дейност в рамките на джамията в столицата Париж. Повечето членове на структурата са от алжирски произход и респективно МИ се финансирана директно от алжирската държава. Той има претенциите да е водещ фактор в опазването и развитието на ислямската култура във Франция. В МИ работят повече от 150 свещенослужители и заявява, че упражнява контрол върху други над 200 религиозни храма във Франция.
Съюзът на ислямските организации на Франция ( СИОФ) и Национална федерация на мюсюлманите на Франция (НФМФ)са други две водещи мюсюлмански организации на територията на Франция.
Основана през 1983 г., СИОФ е френският филиал на Федерация на ислямските организации в Европа (ФИОЕ). Двете структури са рупор на идеите на движението „Мюсюлмански братя” (МБ) в Европа и се финансират главно от държавите на Персийския залив. СИОФ представлява своеобразен холдинг от повече от 200 местни ислямски формации и се радва на широка популярност сред младото поколение френски мюсюлмани. Като филиал на ФИОЕ, СИОЕ съдейства за реализацията на няколко нейни сателитни програми във Франция. Такива са института в град Сен Дени в област Бурже, където се провеждат годишните конференции на СИОЕ. Организацията е свързана и с учебното заведение за подготовка на имами, наречено „Европейски институт за хуманитарни науки”. Последното се наблюдава пряко от ръководството на ФИОЕ.
НФМФ е създадена 1985 г. от група, отцепила се от парижката джамия, както и други представители на мюсюлманската общност. Понастоящем организацията има привърженици предимно от марокански произход. НФМФ се ползва със значително по-малък успех в преодоляването на различията между различните поколения френски мюсюлмани и в привличането на младежи. До 1993 г. субектът се ползва от финансиране от Саудитска Арабия, а към днешна дата – най-вече от нейните членове.11
Организацията НФМФ е част отдържавната институция, наречена Френски съвет на мюсюлманското вероизповедание (ФСМВ). Тя е създадена през 2003 г. и се явява основен партньор на правителството в контактите му с конфесионалното малцинство. НФМФ демонстрира водещата си роля сред френските мюсюлмани като взима участие по спорни въпроси, отнасящи се до проблемите на общността. Такива са забраната на носенето на забрадки, бунтовете в Париж през 2005 г. и карикатурите в датският вестник „Юланд Постен” през 2006 г.
ФСМВ се формира по инициатива на Министерство на вътрешните работи, което еднолично решава, че последната ще представлява ислямската общност в страната. Това е водещата идея в концепцията на тогавашния вътрешен министър Жан-Пиер Шевенман. Процесът по окончателното й структуриране е довършен през 2003 г. от тогавашния вътрешен министър Никола Саркози. Основните й органи са Национален съвет и Регионални структури. Създаването на тази организация се ползва с пълната държавна подкрепа като се цели животът на ислямското вероизповедание да се характеризира с повече прозрачност. Друга задача е съответните органи да събират по-бързо информация за дейностите на неправителствения субект. Предпочитаният от правителството кандидат Далил Бубакер е избран за председател на организацията през 2003 г. Въпреки значителните критики към него, че не представлява интересите на мнозинството и е твърде склонен към консенсус с държавата, е преизбран на 19 юни 2005 г. На следващите избори през юни 2008 г. обаче е заменен от мароканеца Мохамед Мусауи.
Влиянието и местата в Националния съвет на ФСМВсе разпределят според значението и влиянието на представляваната от дадения кандидат организация, джамия или друга религиозна институция. Източникът на финансиране също е сред важните критерии. С предимство се ползват онези, чиято материална поддръжка е от Саудитска Арабия или държави от Персийския залив. На изборите през 2003 г. НФМФ печели 16 места, СИОФ - 14, а МИ - 6 от общо 41- местния Национален съвет на ФСМВ. Две места се предоставят на малката организация „Координационен комитет на ренските турски мюсюлмани”, а останалите три остават за независими представители. На изборите през 2005 г. НФМФ успява да разшири своята квота и печели четири места за сметка на СИОФ.
Противоречията между отделните френски ислямски субекти проличават особено силно по време на бунтовете в Париж през 2005 г. Двете водещи организации, НФМФ и СИОФ, влизат в остър конфликт относно начина на излизането от кризата. СИОФ издава фетва осъждаща прилаганото насилие срещу мюсюлманите и критикува НФМФ за запазеният неутралитет. От своя страна НФМФ излиза със становище, че СИОФ няма право да издава фетва и подкрепя ненамесата си като опит за предотвратяване на намесата на исляма в конфликта. Силно доминирани от северноафриканските общности във Франция, тези организации се опитват да протегнат ръка и към останалите етноси от религиозното малцинство. На практика обаче религиозните структури рядко успяват да пречупят рамките на регионалните и етническите разцепления. Единствено младите мюсюлмани полагат усилия за сплотяването на представителите на общността въпреки различията им.
На 18 юни 2006 г. се създава субектът „Сбор на мюсюлманите във Франция” (СМФ) като част от НФМФ. Тя продължава консервативната политика на НФМФ като основна нейна цел е „пълноценното представителство на общността и приноса към появата на умерения ислям във Франция”.12
Друга ислямска организация е „Ислямски съюз” (ИС), основана от турското малцинство в страната. Тя е учредена през 1981 г. и се свързва с движението „Milli Görus”. Става въпрос за структура на турски имигранти, която е създадена през 1970 г. от бившия турски премиер-ислямист Неджметин Ербакан. Понастоящем субектът има транснационално присъствие със своите над 300 000 члена в Европа, Австралия, Северна Америка и Централна Азия. Експерти свързват „Milli Görus” с Ислямската асоциация на Франция (ИАФ), основана 1984 г., както и с радикалното движение на Метин Каплан, халифът от Кьолн. Последният излежава доживотна присъда в Турция.
Повечето от ислямските организации във Франция са разделени по етнически признак. Много от тях се ръководят от принципа на лоялност едновременно към ислямската религия и към френската нация. Тази двойственост се проявява ясно в поведението на ръководството на формации като „Съюз на мюсюлманската младеж” (СММ), създадена в Лион през декември 1987 г. и на „Младите мюсюлмани на Франция” (ММФ). Последната е учредена през 1993 г. с подкрепата на СИОФ като девизът й е „Французи - да, мюсюлмани – също”.13
Групата „Таблиг” също развива дейност на френска територия. Създадена през 1927 г. в Индия, тя също е стойностен участник в живота на френската ислямска общност. Сдружението „Вяра и практика”, която е част от тази организация, е особено активно в събиране на помощи за социалнослабите французи от ислямски произход. Съществуват и няколко по-малки студентски организации, които могат да бъдат забелязани на картата на френските ислямски неправителствени субекти. Такива са „Ислямски студенти във Франция” (ИСФ) и „Мюсюлмански студенти на Франция” (МСФ).
Сигурност, имиграция и дискриминация
Във Франция наказателният кодекс забранява подбуждането към расова дискриминация, омраза и насилие. Вследствие от терористичните атаки срещу кулите-близнаци в САЩ на 15 ноември 2001 г. френските законодатели гласуват правна норма, наречена „закон за ежедневната сигурност”. Според някои експерти нормативът е особено спорен, тъй като неговото действие се простира далеч над това, което може да се счита за борба срещу тероризма. Наред с незначителните мерки, въведени за борба срещу младежката престъпност, се въвежда и значителното разширяване на полицейските правомощия. Спирането и претърсването на превозни средства по съмнения за тероризъм се провежда без предварителното разрешение от съда. Подобен вид политика води след себе си множество възможности за злоупотреба. По силата на същия закон се дава възможност за претърсване на жилищни сгради без уведомяване на собствениците. Но най-спорната част от правната норма, е може би правото на разследващите, да проследяват и да записват личната електронна кореспонденция.
От 2001 г. мюсюлманското население във Франция е под специално полицейско наблюдение. Особено силно важи това положение за лидерите на мюсюлманската общност и на отделните организации, които много често са обект специални полицейски проследявания. През 2002 г. служител на летището в Роаси е обвинен, че е член на терористична мрежа. След 11 септември 2001 г. обслужващите летищата компании за чистота и агенции за сигурност получават искания от специалните органи да проверяват дали сред тях има работещи мюсюлмани и да докладват относно евентуални съмнения за участието им в терористични мрежи.14
Френската имиграционна политика се базира на два основни принципа – равенство за всички и надеждата, че имигрантите ще се интегират напълно сред френското общество. През 70-те години на ХХ век във Франция съществува тенденция към приемане на имигрантите в подкрепа на националната икономика, но последвалата икономическа нестабилност допринася за създаване проблеми в сферата на заетостта и за увеличаване на напрежението между имигрантите и френското общество. Новата имиграционна политика се състои предимно от по-рестриктивни закони, целящи да се намали притока на нефранцузи.
С достигането до втория тур на президентските избори през май 2002 г. на крайнодесния политик Жан-Мари льо Пен се започва началото на ожесточени дискусии по въпросите на имиграцията. Дясното правителство, избрано през следващата година предприема строга антиимиграционна политика. Законът, свързан с контрола на имиграцията, пребиваването на чужденците и френското гражданство е приет на 26 ноември 2003 г. Търсещите убежище на територията на Франция чужденци вече срещат значително по-големи трудности. В същото време екстрадирането на незаконните имигранти се улеснява, а се поставят допълнителни ограничения за събирането на семейства.
В резултат на рестрикционната политика на правителството в края на октомври 2005 г. имигранти, предимно на младежка възраст вдигат бунтове в редица френски градове, създавайки сериозни проблеми пред властите. Размириците са пряк резултат от действието на втория, иницииран от Никола Саркози, антиимиграционен норматив. Той е наречен „закон за имиграцията и интеграцията”. Текстът е депозиран в Народното събрание през май 2006 г. Тогавашният вътрешен министър призовава за „селективна” имиграция за разлика от „неконтролируемата”, както той нарича съществуващата до този момент.15 Основната идея на новата правна норма е, че имигрантите трябва да научат френски език, да зачитат държавата и да спазват френските закони.
Почти година и половина по-късно, на 18 септември 2007 г., законът се придвижва в дневния ред на френския парламент. Той е подкрепян от избрания за президент Никола Саркози. По силата на този закон се разрешават ДНК-тестовете на имигранти, налагането на задължителни езикови изпити и изискването на доказателства, че кандидат-френските граждани могат сами да се издържат. Всеки лице над 16 г. трябва да покаже познания за френските ценности, култура и общество. Този закон среща сериозна съпротива от защитниците на човешките права във Франция с частта си за ДНК-тестовете, но на 23 септември 2007 г. е приет окончателно от парламента.
Според експерти през последните няколко години дискриминационните актове срещу мюсюлмани във Франция са се увеличили драстично. Най-пълна информация за действия предоставя „Колективният център срещу ислямофобията във Франция” (КЦИФ). Структурата е основана през октомври 2003 г. с цел представяне на действителната картина на нетърпимостта срещу мюсюлманите френското общество. Петнадесетте доброволци, работещи в КЦИФ предоставят своя първи доклад през октомври 2004 г.16 Те акцентират върху противоречията между местните антирасистки организации по отношение на определението на понятието „ислямофобия”, върху необходимостта от подобряването на информацията за социалния израз на ислямофобията, както и от острата нужда за подпомагането на жертвите на дискриминацията.
Въз основа на статистическите данни за расистки прояви срещу физически лица КЦИФ установява, че мюсюлманите стават жертва на подобен вид насилие предимно на обществени места (административни сгради и образователни комплекси), частни фирми и предприятия. В 59% от случаите става въпрос за акт на дискриминация срещу мюсюлмани в административните учреждения, а жертви на подобни действия са станали 81% от забрадените мюсюлманки. В доклада също така се отбелязва и силната взаимовръзка между медийното отразяване на исляма и увеличаването на броя на ислямофобските актове.
"STIC" е друга база данни за ксенофобски актове, създадена във Франция през 2005 г. Тя се поддържа от Централната дирекция за обща информация. В масива този тип престъпления се регистрират по расов признак, а не по религиозен.
Принос за отразяването на ислямофобията във Франция има и Националната консултативна комисия за правата на човека. Тя е правителствена организация, чийто годишен доклад през 2005 г. документира общо 352 акта на насилие и заплахи срещу мюсюлмани, предимно от Северна Африка. Друга тревожна статистика, фигурираща в документа, е високият дял на престъпност сред мюсюлманите. Въпреки, че ислямската общност в страната съставлява едва 8% от цялото население, около 50% от затворниците са мюсюлмани. В някои затвори в предградията на големите градове задържаните от ислямски произход са повече от 80%.
Френското общество и исляма
През последното десетилетие френските обществени нагласи спрямо мюсюлманите не са претърпели значително развитие. До голяма степен това се свързва с определени социални и политически събития, протекли в мюсюлманската общност и на техния резонанс във френското общество.
Тежката икономическа и социална ситуация във Франция през 80-те години на ХХ век създава реални условия за засилването на ксенофобски настроения сред местното население. В резултат на това на провелите се местните избори през 1983 г. значителна преднина отбелязва антиимигрантски настроената партия Национален фронтна Жан-Мари льо Пен.
В среда на социална изолация от обществото второто поколение имигранти от Северна Африка създават организацията “Първи стъпки за равенство и срещу расизма”. Чрез нея младото поколение ислямски имигранти целят да заявят желанието си да постигнат равенство с останалите членове на обществото и правото си да живеят във Франция. Обстановката в страната принуждава много мюсюлмански младежи, засегнати от безработицата и расизма, да погледнат на религията като средство за собственото си благополучие.
Обществените съмнения към мюсюлманските имигранти продължава и през 90-те години на ХХ век, когато бива поставен проблемът с правото на носене на забрадки на публични места. Този религиозен символ внася допълнителен смут и объркване сред френската общественост, увеличавайки чувството на недоверие и несигурност. Според публикувани резултати от проведена през 1990 г. анкета 78% от респондентите не подкрепят носенето на забрадка.17
Ислямски радикализъм и терористични действия
През 1995 г. Франция преживя серия от терористични атентати. Три кървави атаки разтърсват страната. Става въпрос за терористичните действия, осъществени на 25 юли на ж.п. гарата в столичното предградие Сен Мишел, на 17 август на парижкия площад „Etoile” и на 17 октомври в столичното метро между музея Орсе и гарата в Сен Мишел. Тази серия от атаки е осъществена от Групировката ислямска армия (ГИА), която е алжирска терористична организация. На 29 септември Халед Келкал, заподозрян като лидер на ГИА, е убит в Лион от френската полиция. Необходимо е да се подчертае, че войната между алжирските власти и местните ислямисти след 1989 г. пряко рефлектира върху състоянието на френския радикален ислям. Това се дължи на тясната връзка, която поддържа Париж със своята бивша колония. Много от алжирските радикали успяват да избягат във Франция и да пренесат своя фанатизъм сред местните мюсюлмани.
Терминът „ислямизация” се повява в началото на деветдесетте години, в отговор на интензификацията на религиозните чувства сред мюсюлманите второ поколение. Този феномен е изследван от много учени, в това число и от Фархад Хосрохавар и Жак Баро. Хосрохавар стига до извода, че в зависимост от засилването на чувството за отчужденост от френското общество се увеличава привличането към исляма в качеството му на източник на лично достойнство за мюсюлманите.18 Баро също споделя подобна трактовка за разлика от експерта Ален Бойер. Последният отстоява мнението, че религиозният профил на френската мюсюлманска общност е по-разнообразен и сложен, отколкото твърдят Хосрохавар и Баро.19 Според Бойер французите се боят от „непознатите” мюсюлмани, въпреки че по-голямата част от представителите на тази общност във Франция не подкрепят религиозния екстремизъм и само „зле интегрирани малцинства, като случая с Келкал, са в състояние да участват в подобни съюзи”. Различните поколения имигранти възприемат исляма като възможност да създадат своя хармонична социална матрица, но твърде затвореното френско общество не подкрепя идеята за мултикултурализма.
Френските политици и исляма
Дебатът за ролята и мястото на исляма във Франция експлицитно показва страха и подозренията, които провокират мюсюлманите сред френското общество. Още преди терористичните атентати на 11 септември 2001 г. ислямофобията в тази страна е реалност. Не са малко експертите, които твърдят, че след тази дата ислямската религия във Франция предизвиква още по-негативни асоциации, като бива свързван с фанатизъм, насилие и отхвърляне на западните ценности.
Медийното отразяване на исляма е несъмнено най-проучвания аспект на ислямофобията във Франция. Внимание заслужават изследванията на френския социолог и политолог Винсент Гасер, които се занимава главно с проблематиката на ислямският свят. Гасер отделя сериозно внимание на медийното участие в отразяването на ислямофобията във Франция. Според него медийният дискурс не е хомогенен и представлява само един елемент от много по-широка област.20 За обикновените граждани тенденциозно негативно придавания образ на исляма във френското медийно пространство, води до превръщането му от обикновен социален обект във потенциална опасност.
Поради основателните съмнения за невъзможността на исляма да съжителства с френските републикански ценности нараства натиска върху местните политици за рационално разрешаване на този проблем. Това съответно създава условия да се начертаят „френските щрихи” на ислямската религия. Във въпросната специфична физиономия могат да се открият създаването на ФСМВ, реализацията на национално по облик обучение на имами и забраната за носене на забрадка в обществените училища.
Политиците във Франция често си противоречат за мястото и ролята на тази религия в страната. Няма специфични проучвания, които да показват ролята на лидерите и на партиите в развитието и разпространението на ислямофобията във Франция. Конфесионалната общност е представена дуалистично. От една страна тя е представена от „добри хора” (добре интегрирани и зачитащи западните ценности) и от „лоши хора” (не признаващи западната ценностна система и изповядващи радикални идеи).21
1 http://www.eumap.org/topics/minority/reports/eumuslims/
background_reports/download/france/france.pdf
2 INSEE, „Les immigrés en France”, édition 2005
http://www.insee.fr/fr/ppp/comm_presse/comm/hcdplmmfra05.pdf
3 http://www.assr.nl/workingpapers/documents/ASSR-WP0503.pdf
4 Commission de réflexion sur l’application du principe de laïcité dans la
République, Rapport au Président de la République remis le 11 décembre
http://www.ladocumentationfrancaise.fr
5 http://oumma.com/La-formation-des-Imams-en-France
6 Чуков, Вл., Френските имами изучават Мартин Хайдегер,
Ориент.бг, http://www.orientbg.info/komentari/islam_fr_haideger.html
7 INSEE, „Les immigrés en France”, édition 2005
http://www.insee.fr/fr/ppp/comm_presse/comm/hcdplmmfra05.pdf и
8 http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/
2006/10/26/AR2006102600990.html
9 http://www.islamtoday.com/showme2.cfm?cat_id=38&sub_cat_id=1205
10 http://www.eumap.org/topics/minority/reports/eumuslims/
background_reports/download/france/france.pdf
11 http://www.ict.org.il/Articles/tabid/66/Articlsid/543/currentpage/
15/Default.aspx
12http://www.icare.to/news.php?en/2006-06#FRENCH%20MUSLIMS%
20REGROUP%20WITH%20NEW%20ORGANISATION
13 http://www.eumap.org/topics/minority/reports/
eumuslims/background_reports/download/france/france.pdf
14 http://www.monde-diplomatique.fr/2001/11/NEGROUCHE/15765
15 http://www.lefigaro.fr/france/20060504.WWW000000384_
immigration_la_gauche_joue_la_surenchere_verbale.html
16 http://www.islamophobie.net/user-res/fichiers/CCIF_rapport_2003-2004.pdf
17 http://www.eumap.org/topics/minority/reports/eumuslims/
background_reports/download/france/france.pdf
18 Farhad Khosrokhavar „L'islam des jeunes”,Flammarion, Paris, 1997
19 Boyer, A, “L’islam en France” Paris, PUF, 1998.
20 Vincent Geisser, „La nouvelle islamophobie”, Paris, 2003
21 http://www.islamophobie.net/user-res/fichiers/
syntheseRapport2008.pdf
Ислямът във Франция
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар