Един от най-важните въпроси в проблематиката на човешката цивилизация и в притчите на световната история е видът на изповядваната от отделния индивид и общността вяра. Според световните културни определения, в това число и на комунизма, няма невярващи хора, а има хора с различна вяра и различна представа за свръхестественото.
Комунизмът беше атеистичен
в смисъл на антихристиянски, но комунистите вярваха в природните стихии, в силата на рационалната и енциклопедичната наука от цял свят и в тържеството на материалните отношения като база на обществото. Затова в световните енциклопедии той ще си остане като религия на сакрализираната материя, поради което и съвременният българин е изключителен материалист и атеист. Затова той се и провали. Като отричаше идеализма, вярата в личностния Бог и занемаряваше духовността, комунизмът попадна в плен на всесилието на материята и когато Западът направи по-добра и по-хубава материя, той рухна като военнополитическа и идеологическа система. Фактически тържеството на материализма е определяно от папа Бенедикт ХVІ като нов идол за поклонение от страна на хората по света. Римокатолическият първосвещеник официално предупреди за това подрастващите католици. Затова вярата на комунизма е нещо като идолопоклонничество, характеризиращо се в посткомунизма с прастарата вяра в силата на парите, което е култ към Мамона.
По световни етнокултурни определения християните вярват в личността на Исус, в св. Богородица и в светците. Според религиозния човек те могат да се намесват в живота на хората и да променят устоите и параметрите на тяхното битие към по-добро и според Божията воля. Същественото за църквата през всички периоди на историята е способността да тълкува писанията и Божията воля и откровение, като чрез познание, святост и човеколюбив морал тя е давала оценка и рецензия на явленията в битието и следователно е структурирала общественото пространство, давала е тласък за развитието на обществените отношения. Християните подражават на Христос, на апостолите, на светците и на мъчениците според запазените данни в религиозните текстове и устния народен спомен. Те се стремят да запазят цивилизационния характер на новозаветните представи, както и живите примери за любов, истина, милост, справедливост и благодеяния, които са основа на Божия закон. Затова в християнските политически системи тези понятия са актуални обществени категории, оценени високо от автентичния елит на общността. Тези особености пазят легитимността на църквата, която в своята двехилядолетна история е постановила религията да бъде запазвана и развивана. Коректното тълкувание на текстовете на вярата, каноните и уставът на църквата и подражанието на истинските християни, светци и мъченици от историята са стожерът на вярата в Христос.
Църквата е санкционирала културните понятия за героизъм и святост чрез притчата на старобългарския език и затова в историографията се казва, че тя е спасила българите. Това е станало с много знания, святост, висок морал и действена служба на общността, а не чрез съкратени молитвени служби на полупразен храм и чрез мистико-ритуални треби, които днес всеки грамотен човек може да извърши. Защото модерността предоставя алтернативност на дейността на църквата чрез светски лекари, учители и професори, социални работници и държавни програми за предпазване и защита на населението при бедствия и исторически изпитания. Затова изразът на същинската вяра не е в паленето на свещи и каденето с кадилница, нито в екзистенциалното съзерцание на предметите на култа като архитектура и стенописи на храма, а в живото и жертвоготовно запазване на духа и учението на вселенската Христова любов и съвършена цивилизационна представа за истина, милост и справедливост. Християнството е създало разгъната система от култови материални практики, където има култ към личността, но личност, която е знаеща, свята, морална и която има какво да каже и на какво да поучи хората по цял свят, за да могат те да спасят душите си. Всъщност през многото пътеки, които водят към Бога, с оглед световния опит на религиите християнството избира като най-сигурна не въздействието на материята в култа, а въздействието на знанието, личния пример и способността за метафизика, логика и трансцендентност - основа на християнското богословие по цял свят. Затова църквата в годините на своето овластено положение е водила дейност по грижа за ближния, като е създавала училища, болници, сиропиталища и приюти за бездомници, като е издържала художествени дейци и мислители.
Вярата в Христос означава личностно себевглеждане
според световните критерии за истина и достойнство, означава смирение и търпение в страданието и неправдите. Вярата в Христос не е безлично преклонение пред случайно овластения според каприза на историята, който се кланя на Мамона и на княза на този свят.
Църквата работи усилено и възнаграждава делата на верните според световната практика, като не разчита на специфичния метафизичен национализъм, основан на културните изразни средства на мистико-епическото начало, които в България са синоним на религиозна принадлежност според някои социологически извадки за състоянието на вярата на модерния ни сънародник. Затова управлението и политиката на църквата е нещо много сложно. Там се изисква чиста вяра, висок интелект, много знания, смело сърце и дарба на Светия дух, за да се запази вярата на хората, особено в тежките и усилни времена след епохата на сакрализираната материя и фалшивата героизация на комунизма. Упованието в силата на иконата например е безсилно да укрепи вярата в изографисания светец, освен ако няма чудо или подходящо тълкувание, направено от посветените в религията и религиозните системи на човешката цивилизация. Защото чудо през последните 20 години в България няма, а материализмът подменя култа към духовността и така същността на християнството, което е духовно и идеалистично, се загубва. Затова вярващите по цял свят са си дали труда да развиват богословието, философията и историята в християнски познавателен аспект. Така християнството се опитва чрез всички значими науки и послания на художественото творчество да развие и запази вярата на човека в Христос.
Православието също има своите достижения в тази дейност. Но с оглед на нашата историческа репутация на народ - воин на вярата и значим богослов, ние все още имаме много да работим, особено в тълкуването на периода на комунизма.
От историческа гледна точка алтернативите на християнството в опита на човечеството са две. Едната е вярата в различни от Христос богове, съответно идоли и кумири, другата е безбожието или вярата в безличните природни стихии, в науката, както се разбира според схващането на западноевропейските мислители от ХІХ и началото на ХХ век. Църквата в своята история е успяла да се пребори с тях - къде с убеждение, къде с насилие, къде с политико-икономически игри и комбинации. Но в богословските диспути се е наложила със силата на знанието и морала, които в Европа се крепят на логиката, етиката, риториката, граматиката и познаването на истинската история на човечеството.
Житията на славянските просветители Кирил и Методий са световен пример за истинско християнство, основано на знанието и на светостта. Това ще рече, че историко-културният архив на християните е по-богат, те познават силата на елинската мъдрост и силата на знамението у източните народи, както е казано и в Новия завет, и поради това тяхното познание за проявите на религиозност и познанието на същината на видовете култове, алтернативни на вярата в Христос, е било на по-високо равнище в сравнение с конкуренцията в религиозно и идеологическо отношение. Освен това помощник на християнската вяра е било чудото, за което съществуват документирани свидетелства през всички векове. И което чудо се е случвало често през комунизма, но за съжаление не се случва през годините на прехода, което поставя въпроса за състоянието на вярата у модерния българин.
В българската култура има две основни вери
Едната е тази в хода на историята към по-добро, фиксирана в световни исторически текстове, основани на интегрален анализ на хода на историческия процес, с оглед всички известни факти и обстоятелства на науката. Другата вяра е в Божията промисъл, която според текстовете на оригиналните старобългарски документи е благосклонно настроена към съдбата на българите в бъдеще време. Двете ключови исторически вери на българите - вярата в Бога и вярата в силите и талантите на нацията - имат обосновка по всички линии на човешкото знание. Затова и вярата в по-доброто бъдеще на българите е основание за национален оптимизъм, който въпреки временните трудности и изпитанията от социално-икономически характер би следвало да победи в ума и сърцето на модерния българин. На когото според данните от историята Бог е дал качества на изключителен воин и блестящ книжовник, успял да създаде през далечния ІХ век християнските културни граници в източните части на Европа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар